Брайън Хейг
Частен сектор (44)

44

Беше пладне, когато двамата с Джанет излязохме от асансьора на дванайсетия етаж на „Морис Нетуъркс“.

Бях се обадил на мама, татко и Джон да им обясня, че в близките дни животът ще стане малко по-труден, че глупавият Шон пак е забъркал някаква глупава каша и сега добрите момчета и момичета от Федералното бюро за разследване ще се мотаят наоколо да им пазят задниците няколко дни. Намекнах на Джон, че не би било зле да погостува на мама и татко — така на федералните щеше да им е по-лесно… и по-евтино, както ме помолиха да изтъкна новите ми приятели от правителствените служби.

Мама ми заръча да внимавам, татко изръмжа, че може и сам да си пази задника, а Джон заяви, че вместо да гостува на татко и пак да подхващат старите разправии, предпочита да отлети с частен самолет до Таити или някое друго затънтено място.

Джанет също се обади на близките си, но напоследък беше станала много затворена и не ми каза как е минало.

Отидохме до „Морис Нетуъркс“ с моята кола и макар да не забелязах присъствието на придружители, имах уверения, че където и да отидем, ще ни държат под око поне десетина федерални агенти.

Но когато се разтвори вратата на асансьора, мис Тифани Алисън не ни посрещна с усмивка. Иначе изглеждаше потресаващо с прическата, маникюра и другите женски прелести, но не се усмихваше.

Без да каже поне една приветствена думичка, тя хладно ни придружи до вратата на Джейсън. Може би си въобразявах, но задникът й — а той беше наистина задник от световна величина — сякаш се люшкаше и въртеше по-еротично от обичайното. Така си е, има различни начини да се сбогуваш или да пратиш човек на майната му.

Тя отвори вратата на Джейсън, въведе ни вътре, хвърли ми за довиждане леден поглед и затвори.

Джейсън се измъкна иззад кръглото бюро и тръгна към нас. Джесика Монър остана да седи зад стъклената заседателна маса, а по лицето й бе изписана студена ненавист. Явно днес на Шон Дръмънд не му вървеше с жените.

Джейсън се приближи до Джанет и каза:

— Вие навярно сте адвокатката, с която разговарях тази сутрин.

— Джанет Мороу — напомни му тя малко рязко, но делово. — Откровено казано, радвам се, че уредихме въпроса. Мразя да ходя по съдилища.

— Има защо да се радвате. Джесика казва, че нямате никакъв шанс. Никак не е доволна от мен.

— Не я слушайте. Взехте правилното решение.

Джесика изръмжа нещо от рода на „целуни ми задника“, но може би просто се оплакваше, че трябва по цял ден да мъкне такава тежест. Джейсън обаче искаше да запази добрия тон, затова се усмихна на Джанет и каза:

— Ако обичаш, наричай ме Джейсън. — После с широк замах посочи столовете. — Да започваме ли?

Джанет седна до стъклената маса. Джесика измъкна от куфарчето си куп хартии и ги подреди. Озърна се към Джанет, след това към мен и обясни:

— Това е споразумението, което Дръмънд трябва да подпише, преди да ви платим и един цент, задници такива.

И тя продължи в обичайния си цветист стил да излага основните принципи и условия. Всичко беше тип-топ — многословен адвокатски начин да се обясни, че тъй като няма да заведа дело и ще си затварям устата, корпорацията „Морис Нетуъркс“ с настоящото ми заплаща седемдесет милиона долара.

И все пак, като я слушах как дрънка, неволно се почувствах в някакъв нереален свят. Предварително бях съобщил в кабинета на Джесика номера на банковата си сметка, тъй че след броени минути по тънката медна жица щяха да потекат седемдесет милиона долара — и всичките само за мен.

Всъщност след приспадане дела на Джанет — половината само за мен.

След като Чичо Сам си вземеше дължимото — една четвърт само за мен.

След като чудесният щат Вирджиния отхапеше своя дял по-малко от една четвърт само за мен.

Каква страна.

Най-сетне тя приключи лекцията и каза:

— А сега… прочетете скапания договор, за да сте сигурни, че приемате нашите условия и изисквания.

Аз погледнах Джанет и тя ме погледна. Много ми беше насъбрала напоследък, но трябваше да ме търпи. Налагаше се да свършим работата за благото на западната цивилизация. Освен това не беше изключено един, а може би и двама души около тази маса да са подпомогнали смъртта на Лайза и вкарването на баща й в интензивното, да не говорим за включването на имената ни в тефтерчето на убиеца, тъй че ставаше още по-трудно. Но както казах, трябваше да играем ролите си и да прочетем споразумението от край до край, за да сме сигурни, че Джесика не е вмъкнала със ситен шрифт някоя гадост.

И тъй през следващите десетина минути ние се ровихме и човъркахме из текста като добри адвокати, каквито си бяхме. Наелектризиран както обикновено, Джейсън се въртеше насам-натам и едва го свърташе на едно място. На три пъти изтърча до бюрото да надникне в любимите си монитори. Веднъж-дваж го засякох да оглежда замислено Джанет. Може би пресмяташе дали е кандидатка за един уикенд на Бимини. Не се и надявай, мой човек.

Джесика седеше и кипеше от благороден гняв. Един-два пъти срещнах нейния поглед и неволно — но съвсем сериозно и без капка жал — се зачудих дали точно тя не е заповядала да се извършат убийствата.

Тя определено съвпадаше с един от възможните психологически портрети на поръчителя. Имаше конфликтен характер, както се изразяват някои мои учени приятели; аз бих го казал по-простичко — лесно й кипваха… сещате се какво. Обичаше да се прави на страшна, а човек не знае докъде свършва това. Мама винаги ме предупреждаваше: говориш ли гадости, много скоро сам ставаш гаден. Джесика явно беше таен съветник на Джейсън по въпросите на закона и бизнеса. Но дали това се разпростираше и върху въпросите кой да живее и кой да умре?

Или пък беше самият Джейсън? Изглеждаше невероятно човек с толкова много пари и слава да поеме подобен риск. Но вече веднъж бе нагазил в корупцията, а престъплението е наклонена плоскост. След първата крачка почти винаги идва и втора. Странно нещо е човешката съвест — стане ли веднъж разтеглива, никога не си връща предишната форма. Джейсън имаше най-много за губене, а това почти винаги е начинът да засечеш виновника. Той беше мечтател с огромни амбиции, но такива са били Хитлер, Сталин и Мао. Голямата мечта изпепелява душата, а изпречат ли се невинни, биват прегазени и погребани.

Накрая Джанет обяви:

— Всичко изглежда наред.

— Значи е приемливо? — попита я Джейсън, после погледна и мен. Двамата кимнахме. — В такъв случай бих искал да кажа няколко думи, ако нямате нищо против.

— Плащаш си за приказката — отвърнах аз.

Мисля, че не му се видя забавно. Той ме погледна в очите.

— Много съм разочарован от теб, Шон. Вярвах, че сме се сближили.

— Аз пък съм два пъти по-разочарован, Джейсън. Нямах представа колко опасно мошеническо гнездо държиш.

— Доверих ти се.

— А аз ти правя голяма услуга, като не се обръщам към съда.

— Не съм сигурен — възрази той. — Виждаш ми се напълно здрав.

— Вътрешните увреждания са коварна работа, Джейсън. Всъщност съм пълна развалина, жив труп, съсипан и докаран до смъртно легло.

Джейсън не отговори, само очите му се присвиха. Бих го приел за гняв или раздразнение, но по-скоро беше отчаяние. Джесика явно го бе убедила да направи един последен опит. В кабинета сто на сто имаше скрита звукозаписна техника и сценката се разиграваше именно заради нея. Ако признаех, ако дори намекнех, че изнудвам компанията или преувеличавам страданията си, губех основанията за граждански иск, а заедно с тях и заплахата всичко да се разчуе. Да не говорим, че ония седемдесет милиона щяха да се върнат на топло в касичката на Джейсън.

Надрасках името си върху три екземпляра от споразумението, после ги бутнах към Джейсън. Той също подписа.

Накрая подписаха нашите адвокати и Джесика подпечата документа с печат, официално заверен от щатските власти.

— Мисля, че ни се полага по един екземпляр — казах аз.

Джесика ми го метна през масата.

Преди да излезем, не пропуснах да кажа:

— Благодаря.