Брайън Хейг
Частен сектор (15)

15

Като стана дума за котки, домоуправителят на Лайза се казваше Феликс. Лайза бе живяла в приятен и изискан, но доста обширен жилищен комплекс в Александрия, на няколко завоя след изхода от магистрала 1–395 към Дюк Стрийт. Комплексът изглеждаше модерен, на не повече от петнайсетина години, просторен, чист и добре поддържан; приятна стартова площадка за млади професионалисти, устремени само нагоре. Колите бяха предимно сааб и волво, имаше много дървета, храсти и цветни лехи и ако не беше декември, сигурно щеше да гъмжи от стилни красавици и жизнерадостни юпита, подмятащи бъргъри на скарата в задния двор.

След като показах военната заповед, която ме назначаваше за кризисен офицер, а Джанет доказа с шофьорска книжка, че е сестра на жертвата, Феликс, който изглеждаше сравнително дружелюбен, склони да ни пусне в апартамента й. Между другото, Феликс имаше телосложение на гардероб и приличаше на пенсиониран боксьор, с неуверените, насечени движения на човек, получил повече удари, отколкото е раздал.

Заедно с него бяхме изминали няколко метра към къщата на Лайза, когато той се обърна към Джанет.

— Ей, сестра ви беше чудно момиче. Голяма сладурана.

— Благодаря — отвърна Джанет.

Той леко се смути.

— Аз… ъъъ… с нея бяхме приятели.

— О… Не знаех. Много неща не знаехме за живота й тук. Обикновено тя идваше да ни вижда.

— Да, знам. Винаги наглеждах къщата, когато я нямаше. След малко той добави: — Всички тук я обичаха, ще знаете. Симпатично момиче беше. — Пак помълча и попита: — Ще има ли погребение?

— Да. Само още не сме решили къде точно.

— Нали ще ме имате предвид?

— Непременно, Феликс.

Повървяхме мълчаливо. Най-сетне той каза:

— Когато времето беше хубаво, тя ме канеше на барбекю. Повечето от тукашните… Търсят ме само когато имат оплаквания, нали разбирате. Това най-много й харесвах на Лайза. Не беше като другите.

Джанет се усмихна сърдечно.

— Сигурно и тя си е мислила, че не си като другите.

Той се ухили, сведе очи към грамадните си ходила и ни поведе по пътеката към вратата на къщата. Изрови от джоба си връзка ключове, огледа ги и избра един. Пъхна го в ключалката и се опита да го завърти. Никакъв резултат.

Наведе се и огледа ключа.

— Не разбирам. Същият е.

— Може би е сменила ключалката — предположих аз.

Той поклати глава.

— Използвах го, за да вляза, след като я убиха. Спрях газта и отоплението, нали разбирате, да не се навъртат сметки.

Той посегна към колана си, откачи от една гайка фенерче, включи го и насочи лъча през страничния прозорец. Прилепи лице до стъклото и промърмори:

— Леле боже… гледай какво става.

Надникнах през рамото му. Зърнах разпилени по пода палта, прекатурени столове и подхвърлих:

— Предполагам, че не е било така, когато си влизал.

— Лайза винаги поддържаше спретнато. Добра наемателка беше.

Въпросът ми очевидно бе възприет погрешно, но отговорът на Феликс доказваше, че някой се е вмъквал тук между смъртта на Лайза и днешния ден.

— Можеш ли да сменяш стъкла? — попитах аз.

— Остави на мен — настоя той. — Да не се охарчваш излишно.

Откачи от колана си гаечен ключ, строши прозореца на хола, после завъртя желязото, за да разшири дупката, с което доказа, че е човек на делото, но не и на мисълта. До вратата имаше няколко по-малки прозореца. Можеше преспокойно да счупи някой от тях, да посегне да отключи вратата — и готово.

Той прескочи перваза, отиде до входната врата, отвори я и ни пусна да влезем. Джанет щракна лампата в коридора. Феликс светна в хола и кухнята.

Гледката говореше едновременно за вандализъм и систематичност. Джанет обиколи насам-натам, прескачайки картини със строшени стъкла и преобърнати мебели.

— Какво са търсили? — попитах аз.

Джанет отвърна:

— Аз… о, боже… да проверим спалнята.

Изтичахме по късия коридор, завършващ в спалнята. И тук, както навсякъде, цареше жесток безпорядък. Дюшекът бе смъкнат от леглото, библиотечката прекатурена, картините съборени от стените. На пода се валяше кутия за бижута. Преобърнах я с крак на една страна — празна.

 

— Не се безпокой за това. Тук обаче трябваше да има компютър — каза Джанет, сочейки малкото бюро в ъгъла.

Върнахме се в хола и аз попитах:

— Лайза имаше ли музикална уредба, телевизор, микровълнова печка?

— Разбира се.

— Всичко е изчезнало.

Зърнах семейна снимка на Лайза с баща си и сестрите същата, която бях видял в Бостън; петимата плават на лодка и се смеят, а вятърът развява косите им. Лежеше на пода, покрита с парчета строшено стъкло. Джанет забеляза накъде гледам и също я видя. Двамата застинахме за момент.

— Адресът на Лайза е в телефонния указател — казах аз. В новините съобщиха за убийството й. Има крадци, които дебнат да чуят точно такава вест.

— Или пък всичко е нагласено, за да остави това впечатление.

— Може би. — Тя ме погледна и аз попитах: — Имаш ли основания да подозираш нещо подобно?

Тя не отговори.

Феликс смутено пристъпи от крак на крак и каза на Джанет:

— Искрено съжалявам. Трябваше да държа къщата под око.

— Случва се непрекъснато, Феликс — успокоих го аз. — Нищо не би могъл да направиш.

Той пак пристъпи от крак на крак, но съвестта явно продължаваше да го гризе.

Джанет обиколи още малко, после се обърна към нас и каза:

— Бих искала да ме оставите сама за малко.

— Според мен не е добра идея — отвърнах аз. — Това тук е местопрестъпление.

— Аз съм в апартамента на сестра си, за бога.

— А освен това и на местопрестъпление. Не бива да пипаш нищо и трябва да повикаме полицията.

— Спести ми поученията. Аз просто… Тя ми беше сестра. Това са нейните вещи, всичко, което ми остава за спомен от нея. Моля те… само за миг усамотение.

Какво можех да кажа? Виж сега, подозирам, че кроиш нещо и бих искал да разбера какво е, но ако изляза, губя този шанс — това ли? Човек трябва да знае кога да се оттегли.

Погледнах Феликс, той погледна мен и двамата неусетно се озовахме навън. Известно време зяпахме небето. Накрая попитах:

— Боксьор ли си бил?

— Отдавна. И доста ме биваше.

— Да си излизал срещу някой по-известен?

— Е, не ме биваше чак толкова.

Свих рамене.

— Липсва ли ти?

— Не. Нали ти рекох, не ме биваше чак толкова. Към края на няколко пъти ядох жесток бой. — Той се загледа в земята и попита: — Бяхте ли… ъъъ… приятели с Лайза?

— Добри приятели.

— Аха… Знаеш ли, тя беше чудесно момиче.

— Знам.

Когато подхванеш разговор с бивш боксьор, най-добре е да караш по течението. Многото удари по главата им се отразяват на вградените чипове.

Всъщност последното си е чисто оправдание.

Кучето ми изяде оправданието.

— Тя ми правеше услуги — уведоми ме Феликс. — Беше адвокатка, нали знаеш.

— Да. На няколко пъти съм излизал срещу нея. И ядох жесток бой, досущ като теб.

Той се изкиска.

След малко попитах:

— Какви услуги, Феликс?

— Разни формалности. Аз не съм добре с четенето. Очите ми… сигурно е от ударите. Тя попълни едни документи до Службата за ветерани да получа медицински услуги… помогна ми да инвестирам малко пари. Нямам много, но тя се погрижи да е сигурно. Не ме бива за тия работи.

— Ветеран ли си?

— Аха. От Корейската война.

Порових из джоба си и извадих визитна картичка.

— И аз съм адвокат. Потрябва ли ти нещо, обаждай се.

— Благодаря.

Той прибра картичката в джоба си.

Пак се загледахме в небето. Нощта беше ясна, студеният вятър бе прогонил обичайните изпарения и нечисти мъгли. Ярки звезди, призрачно бял полумесец, пълен изглед към необятната хубост на вселената. Но ми се струва, че и двамата с Феликс изпитвахме угризения, дори вина, че стоим пред прозореца на Лайза и зяпаме небето, докато нейното тяло лежи в моргата.

Най-сетне Джулия излезе със зачервени и подпухнали очи, сякаш бе плакала. Върнахме се към канцеларията. Никой не проговори.

Но когато стигнахме до колата, Джанет каза на Феликс:

— Не викай полицията, докато не ти се обадим. — Тя докосна ръката му. — Можеш ли да го направиш?

— Трябва да поправя прозореца.

— Да, моля те. Но засега на полицаите нито дума, разбираш ли?

— Ами… добре.

Феликс измъкна от джоба си моята картичка и дълго я гледа, докато се сетих, че не може да чете.

— Името ми е Шон Дръмънд — казах аз. — Ще ти позвъня след няколко дни, става ли?

— Ами добре.

Тръгнахме си. Може би, както споменах на Джанет, си имахме работа с долнопробни крадци, ограбващи домове на покойници. Светът е пълен с отрепки, които използват чуждото страдание. Можеше и да са наркомани, разнебитили къщата под влиянието на дрогата.

Някой по-недоверчив ум обаче би заподозрял, че хаосът и безредието са само хитрост, целяща да прикрие едно по-пресметливо и усърдно претърсване на жилището. Но защо им е трябвало да оставят разруха и бъркотия? Далеч по-безопасно би било да върнат всичко на място, да оставят къщата чиста и спретната, както я е оставила Лайза приживе.

Освен…

Освен ако се е налагало да вземат нещо — нещо, което е трябвало да бъде огледано и проучено на спокойствие. Например персоналния компютър на Лайза. Армейските юристи се славят със своята претовареност и Лайза навярно си бе носила работа вкъщи. Нямаше съмнение, че се е погрижила да осигури най-модерна програмна защита, например парола за достъп, чието преодоляване би изисквало време и задълбочени познания. При такъв вариант телевизорът, микровълновата печка, бижутата и тъй нататък бяха задигнати, за да се прикрие истинската цел на проникването.

Законът учи адвокатите да уважават фактите и да проявяват скептицизъм към всякакъв род предположения, догадки и тъй нататък. А води към Б, което пък води към В, но няма начин да скочиш от А до Я. И аз бих го сметнал за пресилено, ако Джанет не беше убедила Феликс да прикрие грабежа. От А до Я, нали? Току-що просто бе натопила Феликс в престъпление, да не споменавам моя милост.

И тъй, седнахме един до друг в моя елегантен ягуар под наем. Тя си имаше подозрения, аз също почвах да ставам подозрителен, но и двамата не споделяхме. Никак не ми допадаше тази нелепа игра, но бях принуден да я играя — поне засега.

Джанет Мороу обаче ми се струваше много по-умна. Когато обикаляхме онзи апартамент, тя подмина останалите признаци за кражба и вандализъм, насочи се право към спалнята и отбеляза само, че компютърът е откраднат. Случайност? Едва ли. Трошици хляб за изгубения мъничък Шон Дръмънд? Възможно.

Но ако Лайза беше убита от класически сериен убиец, защо му трябва да се вмъква в нейния апартамент и да краде вещите й? Трофеи? Или някой друг бе извършил кражбата? Имаше ли връзка между кражбата и убийството? Започваше да ме боли глава.

Освен това започвах да схващам по-добре какво представлява мис Джанет Мороу. Изящната външност, изисканите бостънски маниери и безкрайно добре обмислените отговори прикриваха истински престъпен ум. Сестра й Лайза веднъж ме осведоми, че имам твърдоглав подход към живота. Приех го за комплимент, макар да не съм сигурен дали беше казано с такава цел. Джанет беше паяк, тъчащ своята мрежа, и лукаво подбираше хората и сведенията, които смяташе, че ще й трябват, за да разкрие престъплението.

Но изведнъж ми хрумна още нещо. Мислех си, че познавам Лайза доста добре. Дълги дни и нощи бяхме работили заедно по едно разследване, което беше опасно, напрегнато и в крайна сметка застави и двама ни да потърсим дълбоко в душите си кои сме и в какво вярваме. Безброй пъти я бях срещал в съда и прокуратурата, две години флиртувах с нея от време на време и все пак — осъзнавах го едва сега — не бях проникнал по-дълбоко от повърхността.

След нейната смърт срещнах близките й, узнах, че е била хлътнала здраво по мен, че планирала да напусне армията, за да постъпи в цивилна фирма, и че е от онези жени, които взимат под своя закрила някое пате със счупено крило.

Влюбвах се в Лайза Мороу, само че със закъснение.