Брайън Хейг
Частен сектор (38)

38

Както можеше да се очаква, Джордж Мийни едва не изпадна в истерия, когато Джанет уведоми Боб, а той пък унило съобщи на своя шеф, че тя държи да се върне във Вашингтон. След като стоически изтърпя няколко минути да му трият сол на главата, посърналият Боб подаде телефона на Джанет.

— Джордж, дай да не влизаме в спорове — заяви тя.

Той каза нещо, а тя кимна и отговори:

— Точно така. Решила съм. Чака ме работа и ще я свърша.

После почнаха да се препират като престаряла семейна двойка.

Но явно опитът го бе научил, че с въпросната дама не се излиза на глава. Накрая стигнаха до компромис: той праща двама специални агенти да се качат с нас в самолета, а още двама ще ни чакат на летище „Роналд Рейгън“.

Джанет, лелята и сестрите отделиха известно време за емоционално сбогуване, а аз използвах възможността да придърпам Спинели на задната веранда. Имахме споразумение и за да покажа, че моята дума на две не става, набързо го информирах за нашите подозрения спрямо фирмата, какво сме открили в колата и тъй нататък. Естествено, използвах съкратения вариант. Даниъл Спинели си гонеше интереса, а за да опазя моя интерес, грижливо пропуснах няколко ключови подробности, които можех по-късно да разменя срещу бъдещи услуги. Той обаче изглеждаше искрено благодарен за разкритията, затова използвах доброто му настроение, за да уредя още една уговорка.

Когато пристигнахме с черната кола на Боб пред аерогарата, по тротоара наистина се разтъпкваха двама невзрачно облечени мъже. Ако се съдеше по вида им, Мийни сигурно бе решил, че гонитбата на убиеца е навлязла в задънена улица; или пък началството му бе наредило да засили малко охраната на Джанет, защото тия двамата явно спадаха към елитната група. Мрачни, мускулести и заплашителни, те вече си бяха уредили разрешителни да летят въоръжени и дори бяха убедили служителите на Делта Еърлайнс да прескочат формалностите с билетите и да ни оставят да си почиваме във ВИЛ чакалнята докато останат три минути до излитането.

Обичам хората, които не поемат рискове, когато става дума за моята сигурност. Освен това бях много гладен и си натъпках джобовете с безплатни фъстъци.

Но очевидно ги бяха предупредили, че сме капризен товар, защото почти не възразиха, когато Джанет настоя да седнат поне на шест реда пред нас или зад нас, за да обсъдим на спокойствие някои поверителни адвокатски въпроси. Онзи тип едва ли щеше да дотърчи между седалките да ни заколи, затова агентите приеха предложението ни и сега разполагахме с два часа за съвместно обсъждане на положението и плана.

Положението беше сравнително ясно — във фирмата имаше съучастник на убиеца. Джанет отбеляза, че случаят много прилича на онези загадки в затворена стая, по които толкова си падат англичаните; някой е убил домакина, но кой точно? Списъкът включваше Харолд Бронсън, Сай Бъргър, Бари Босуърт, Сали Уестин и Хал Мериуедър. Много исках да е Хал, Бари или Харолд. А най-весело щеше да стане, ако бяха замесени и тримата. Ако не греша, вече споменах, че имам отмъстителна жилка и тя жадуваше за кръв. Бих понесъл, ако виновна излезеше Сали, но щях много да се изненадам. Ако беше Сай, щях да бъда много разочарован, но нямаше да се изненадам особено.

Както и да е, уведомих новата си адвокатка на каква основа смятам да заведа дело и се захванахме най-усърдно да обсъдим как точно ще представим претенциите си. Юридическите тънкости и доказателствата нямаха значение — всичко беше блъф и въздух под налягане.

В нашия занаят има една поговорка: ако законът е на твоя страна, размахвай закона; ако фактите са на твоя страна, размахвай фактите; ако и двете не са на твоя страна, блъскай с юмрук по масата. Не разполагахме нито със закон, нито с факти, а проклетата маса беше тяхна, което означаваше, че трябва да блъскаме тях. Основната ни идея бе да вбесим, оскърбим и заплашим всички наред, а после да гледаме кой ще се изпоти. Някой в залата имаше нещо за криене. Време беше да разберем кой и какво точно.

Между другото, на летище „Роналд Рейгън“ ни чакаха не двама, а четирима агенти. На Спинели му омръзна и си хвана такси. Няколко минути по-късно ние с Джанет потеглихме съвсем незабележимо в колона от три лъскави черни автомобила — пилотна кола, ние в средата и резервна кола отзад. С максимална скорост поехме право към Кънетикът Авеню 1616. Джанет уведоми нашите телохранители, че отиваме на поверително адвокатско съвещание, затова ще се наложи да чакат долу във фоайето.

Точно в седем и половина вечерта асансьорът спря на осмия етаж. Хал Мериуедър стоеше като препариран до дългото бюро на Елизабет. Приличаше на яйце върху кокили.

— Драги Хал, представям ти моята адвокатка мис Джанет Мороу — казах аз. — Джанет, това е идиотът, който твърди, че сме крали информация от фирмата.

Високомерната усмивка изчезна от лицето на Хал.

— Джанет Мор… Ти да не си глупак, Дръмънд? Какво става, по дяволите?

— Не се заблуждавай по външния вид — казах аз на Джанет. — Хал е още по-глупав, отколкото изглежда.

Тя се разсмя.

Лицето му придоби приятен керемиден оттенък.

— Дръж си езика зад зъбите, тъпако. Малко ли ти беше? Не се бъзикай с мен.

Езикът и маниерите на Хал явно се влошаваха, когато господарите му ги нямаше.

Аз се разсмях.

— Джанет… спаси ме от тоя тип… моля те.

— Умните хора не пренебрегват предупрежденията ми, Дръмънд.

— Умните хора пренебрегват теб, Хал.

— Майната ти.

— Размърдай си слугинския задник — казах аз. — Началството чака.

— Ще видим кой ще се смее след час, тъпако.

— Смея се всеки път щом те видя, мой човек.

Той отключи вратата на стълбището и ни поведе към следващия етаж. Не устоях на изкушението да осведомя Джанет:

— Онова там не е дирижабъл, а задникът на Хал.

Ха-ха. Страшно ме биваше. Бях накарал Хал да се разпени от гняв, точно както желаехме.

Озовахме се в коридора на деветия етаж, където Хал ни поведе към голямата заседателна зала в центъра. Той шумно отвори вратата и влезе с тежка стъпка. Залата беше просторна, може би десет на петнайсет метра, обзаведена със скъпи кожени столове около дълга, ръчно резбована маса.

Сай, Харолд Бронсън и още двама души бяха седнали един до друг в отсрещния край — истинско олицетворение на възмездието. Като презрян наемен служител, Бари не беше допуснат до масата и седеше самотен на стол край стената. Хал отиде да му прави компания. Оформи се идеална двойка идиоти.

Сай поясни на двамата непознати.

— Майор Шон Дръмънд, ако не го познавате. — Той се обърна към мен. — Шон, налага се приятелката ти да напусне. Заседанието е поверително.

— Грешка. Тя е мой адвокат… мис Джанет Мороу.

Другите трима съдружници я огледаха с любопитство.

Сай смутено се размърда на стола. Аз му подхвърлих:

— Ти добре познаваше сестра й Лайза, нали?

Сай разбра тънкия намек.

— Бяхме приятели — отвърна невинно той.

Забелязах обаче, че моят коментар привлече втренчените погледи на другите трима, които неминуемо бяха чували за креватните подвизи на Сай, макар че явно не знаеха нищо за конкретния случай.

Естествено, целта на тази малка закачка беше да пусна предупредителен изстрел над главата на Сай, като му покажа, че знам за неговата малка забежка — сериозно нарушение на професионалната етика. И тъй като сега щеше да се разглежда етиката на моето поведение, не би било зле да съчетае взаимните ни потребности. Бива ли да си разваляме дружбата заради едно дребно изнудване? Не че помежду ни имаше някаква дружба. А и онова, което за един е изнудване, често за друг е обикновена осигуровка.

Сай си възвърна самообладанието и каза на Джанет:

— Мис Мороу, моите съболезнования за смъртта на Лайза. Ние я ценяхме много високо. И аз… възнамерявах да пратя съболезнователна картичка, но съм затънал в работа.

Джанет кимна с хладна любезност.

— Ще чакаме с нетърпение да я получим.

Личеше си, че Сай е схванал урока, затова аз казах:

— Боя се, че не познавам останалите съдружници.

Единият беше на средна възраст — рядка черна коса, започваща да се прошарва, очила със златна рамка и месесто, свадливо лице, надупчено с белези от пъпки. Приличаше на главорез от мафията със сив вълнен костюм.

— Аз съм Маркъс Белкнап, управител на нюйоркския клон.

Другият беше по-стар, побелял, с патрицианско лице и тежки клепачи. Реших, че сигурно е завършил Харвард, оженил се е за милионерска щерка, обича да играе ракетбол, кара спортно порше и пие по три мартинита на вечеря. Той каза:

— Хари Уедърхил от клона във Филаделфия.

Имената и титлите им не ме интересуваха; те бяха външни хора, доведени, за да придадат на екзекуцията ореол на почтеност и безпристрастност, какъвто очевидно не заслужаваше. Щяха обаче да гласуват както им кажат Сай и Бронсън — ако изобщо се стигнеше до гласуване. Важното беше, че отсреща седяха корпоративни адвокати, свикнали да си протриват лактите в луксозни заседателни зали и часове наред да спорят къде точно се слага точката в един или друг раздел от договора. Ние с Джанет бяхме врели и кипели юристи от криминалния бранш, свикнали да ритат противника по кокалчето.

Известно време се оценявахме на око. Най-сетне Бронсън откри наддаването с думите:

— Ще започнем съвещанието с кратко изложение и представяне на доказателства от мистър Хал Мериуедър. После ще преминем към по-тревожната тема за ужасяващо неприемливо поведение, за което също ще бъдат представени доказателства. — Той направи театрална пауза, сякаш искаше да подчертае сериозността на съвещанието. — Мистър Мериуедър.

Хал скочи от стола и цели десет минути описва с огромно удоволствие гнусната кражба на поверителна фирмена информация, нарушените от мен закони и фирмени правила, неоспоримите доказателства и тъй нататък. Аз се облегнах назад, затворих очи и го оставих да дрънка.

Но сигурно най-сетне беше приключил, защото усетих как Джанет ме сръчка в ребрата и чух гласа на Бронсън:

— Е, Дръмънд?

— Какво?

— Повтарям, какво можеш да кажеш в своя защита?

Погледнах Джанет. Тя също ме погледна и отговори:

— Ще изчакаме да бъде изложено и второто обвинение.

Сай погледна изненадано Бронсън и попита:

— Какво второ обвинение, Харолд?

Наслаждавайки се на всеобщото внимание, Бронсън обясни:

— В офиса на клиент Дръмънд е нападнал своя шеф.

Другите съдружници зяпнаха от праведно възмущение.

— Кой съм нападнал? — попитах аз.

— Кого, Дръмънд. И знаеш много добре, по дяволите. Но все пак Бронсън обясни за останалите: — Бари Босуърт.

— Как?

— Сграбчил си го… е, сам знаеш къде си го сграбчил.

— За топките, господа — поясни Джанет.

Аз се изкисках. Падам си по такива приказки.

— Шон, въпросът е много сериозен — каза Сай. — Дръж се подобаващо.

— Предлагаме ти шанс да се оправдаеш, което лично аз смятам за чиста загуба на време — повиши глас Бронсън.

— Много ясно, че тъй смяташ, Харолд.

Усещайки, че препирнята излиза извън границите на благоприличието, Сай каза:

— Бари, тъй като колегите не са в течение, би ли им описал какво стана?

Бари се изкашля, вирна глава и обясни:

— Инцидентът се случи преди три дни в централата на „Морис Нетуъркс“. Ревизията беше приключила и аз отидох да се погрижа за окончателното й оформяне. Обясних на Дръмънд колко е важно незабавно да представим резултатите в Министерството на отбраната, помолих го да подпише ревизионния акт, а той ми каза, че трябва да поговорим. Отведе ме в мъжката тоалетна. Мислех си, че е за да останем насаме. Щом влязохме, той ме блъсна до стената, хвана ме за… за тестисите и заплаши да ги откъсне.

— Без причина? — попита Сай.

— Ами… да. Бях напълно изненадан, Сай.

След като се увери, че няма въпроси, Бари продължи:

— Каза ми, че няма да подпише, ако фирмата не оттегли всички обвинения срещу него. Аз отговорих, че няма да приемем изнудване. Той ми каза колко мрази фирмата. Харолд, нарече те неграмотно надуто магаре. — Бари ме погледна и добави: — Обърнете внимание, точно това бяха думите му… каза, че съдружниците в тази фирма са кекави тъпаци, на които не им стига кураж да се мерят с него.

Сай ме погледна.

— Вярно ли е?

— Отчасти.

Например това, че съдружниците са тъпаци.

— А кое не е вярно? — попита Сай.

— Приключихте ли с предполагаемите нарушения и престъпления на моя клиент? — попита на свой ред Джанет.

Всички съдружници се спогледаха. Сай отговори:

— Мисля, че приключихме.

Бронсън уведоми Джанет:

— Ако разполагате със съществени факти, ще ви изслушаме.

Джанет се усмихна на покровителствения му тон.

— Съществени?

— Вие сте адвокат, млада госпожице. Би трябвало да знаете дефиницията.

— Ще бъде ли съществено, ако моят клиент е открил голяма измама, засягаща вашата фирма?

— Не, няма да бъде. Не ви позволявам да превръщате това заседание в цирк.

— Както искате — отговори Джанет. — Утре сутрин завеждам гражданско дело за жестокото и безпричинно нападение на Бари Босуърт срещу моя клиент.

— Какво? — избухна Бронсън.

— Ако обичаш, покажи раните си на господата — обърна се към мен Джанет.

Аз послушно разкопчах ризата и посочих грамадна синина отляво върху гърдите си. Изглеждаше ужасно. Трябваше да изглежда ужасно. В самолета на връщане от Бостън бях вложил много време и болезнени усилия да разширя с помощта на обувката си едва забележимата синина, оставена от Бари.

— Тези ужасни рани са били нанесени от мистър Босуърт при опита му да принуди моя клиент да подпише един незаконен ревизионен акт — обясни Джанет. — Тя се обърна към мен. — Обясни им подробно как си пострадал.

Адвокатите имат навика непременно да разнообразяват речта си с емоционални прилагателни и съществителни. Джанет бе изиграла ролята си, сега и аз направих жална физиономия.

— Бари ми нареди да отида с него в мъжката тоалетна. Щом влязохме, той грубо ме блъсна в стената, от което получих сериозно сътресение. После ме нападна с юмруци и ми нанесе тези жестоки рани. Сега страдам от краткотрайна загуба на паметта, замъглено зрение, дихателни затруднения, контузии и тежка душевна травма. Страдам също така от безсъние, липса на апетит, страхова невроза и потиснато самочувствие.

Те не знаеха дали да се смеят или да плачат.

— Раните бяха фотографирани, клиентът ми мина лекарски преглед и разполагаме със заключения от двама известни психиатри — добави Джанет. — Шон ще се нуждае от дългогодишно и скъпо лечение. С безупречната му военна кариера е свършено, както и със способността му да води щастлив, смислен живот, какъвто имаше, преди да постъпи тук.

Е, това не го бяхме репетирали в самолета, но адвокатите имат и навика да преувеличават. Сега всички гледаха Джанет много внимателно, а тя продължи да обяснява:

— Вашата фирма е хвърлила моя клиент под юмруците на един грубиян и садист, а Босуърт е извършил онова отвратително и безпричинно нападение заради долнопробните финансови интереси на фирмата. — Тя ги изчака да осмислят казаното дотук и отсече: — Ще искаме обезщетение от сто милиона долара.

— Това е абсурдно — избухна Бронсън и скочи от стола.

Двамата външни съдружници клатеха глави и се мъчеха да проумеят какъв е този цирк. Сай обаче ни оглеждаше втренчено. Явно само той в тази зала имаше достатъчно ум, за да вземе на сериозно целия фарс и нас самите.

— Твърдите, че Бари е нападнал Дръмънд? — попита той.

— Без капка съмнение. — Тя кимна към Бари. — Всичко се свежда до въпроса кой е имал мотив. Идния месец ще се разглежда въпросът дали да бъде приет за съдружник и отговорът явно зависи от способността му да задържи за клиент „Морис Нетуъркс“. Вашата фирма се слави с жестокото отношение към служителите. Толкова натиск… просто не е издържал. — Джанет погледна Бронсън, който бе пребледнял като платно и нареди: — Седнете и се дръжте като зрял човек.

Тъй като не бе свикнал да му държат такъв тон, той изпухтя и се наежи, докато Сай се мъчеше да въдвори ред, а Бари протестираше:

— Сай, Харолд… това е постановка. С пръст не съм го докоснал.

Джанет се справяше великолепно. Седеше и чакаше търпеливо шумът и вълненията да стихнат, преди да продължи:

— Разбира се, нашето обвинение ще наложи да разкрием мръсната машинация, която Босуърт се е опитвал да потули — заговор с компания на име „Гранд Вистас“, замесена в нечисти сделки с вашия клиент „Морис Нетуъркс“. Ще докажем, че Бари Босуърт е организирал машинацията, че се е срещал със служители на „Гранд Вистас“, че е уредил съответните контакти, че той, а заедно с него и старшите съдружници от вашата фирма са нагазили до уши в измама на хиляди инвеститори.

Сай изглеждаше изненадан.

— Не ставайте смешна — каза той.

— „Морис Нетуъркс“ и „Гранд Вистас“ задължително ще трябва да бъдат включени като страни по делото — отвърна Джанет. — Нападението е станало поради неправомерното настояване на „Морис Нетуъркс“ да бъде прикрита противозаконната дейност на двете компании.

Джанет стана и аз я последвах. Тя изгледа строго съдружниците и ги предупреди:

— Когато в Пентагона чуят за това, поръчките на „Морис Нетуъркс“ най-вероятно ще бъдат отменени. Подозирам, че реакцията на „Морис“ ще бъде да си потърси нова адвокатска фирма.

— Седнете, моля ви. Дайте да си поговорим — отчаяно се примоли Сай.

— Той лъже! — изрева Бари.

— Млада госпожице, много сте глупава, ако си въобразявате, че можете да изнудвате нашата фирма — добави Бронсън.

Е, бяхме стигнали докъдето ни позволяваха фактите и подозренията и преди триумфът да се превърне в провал, аз заявих:

— Утре в десет сутринта завеждаме дело в Арлингтънския съд. Веднага след това ще подадем официално съобщение до „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“. Съветвам ви да предупредите клиентите си.