Брайън Хейг
Частен сектор (49)

49

Обаждането дойде в два следобед — по-рано, отколкото го очаквах, но като се има предвид отсъствието на Хал, не бях изненадан.

Гласът принадлежеше на Джак Макгрудър, а тонът беше напрегнат и тревожен, което също не ме изненада. Представи се с името Томас Пембъртън, защото Джак вече беше малко изтъркано, пък и конспирацията трябваше да се спазва. Напомни ми, че сме имали среща за късен обяд и добави, че ме чака с нетърпение. Разшифровка: Дръмънд, размърдай си задника и идвай веднага тук.

Напуснах фирмата и подкарах обратно към „Мадисън“. Но когато влязох в стаята си, там чакаше не само Джак, а и началничката му Филис Карни плюс задължителния Джордж Мийни. Лицата им изразяваха еднакви чувства, тоест смес от объркване, гняв и дълбока тревога.

Мийни имаше честта да открие дебатите. Размаха ръка и каза:

— Сядай зад масата.

Те останаха прави. Познавах играта и казах:

— Благодаря, ще постоя.

Тримата се спогледаха като лъвове около един-единствен оглозган труп. Накрая Филис каза:

— Много имаш да обясняваш, Дръмънд.

— За кое?

— За кое ли? — повтори Мийни и погледна другите двама. Чухте ли го? За кое?

— Тази сутрин са открили Хал Мериуедър мъртъв в апартамента му — каза Макгрудър. — До леглото имало прощална бележка, в ръката му пистолет, а в главата му много голяма дупка.

— О, боже! Хал… сигурен ли си?… Самоубийство? — Поклатих глава. — Ама че работа! Направо да не повярваш, нали? Изглеждаше тъй щастлив… дори такъв оптимист, когато го видях за последен път.

— И кога точно беше това, Дръмънд? — попита Мийни.

— Вчера. Имахме си дребни разногласия, всъщност дреболии, и отскочих до кабинета му. Нали разбираш, да заровим бойната брадва. — Помълчах и казах: — Чакай малко, по дяволите. Да не си мислиш… така де, да не подозираш… Тръснах глава. — Хайде бе, Джак, кажи им. Не съм аз. Няма начин. Цяла нощ бях в стаята си под наблюдение. Вашите хора дори ме последваха, като отивах на работа. Бас държа, че и телефоните ми подслушвате.

— Дръмънд, адски добре знаеш… — започна Мийни.

Но Филис го прекъсна.

— Освен това рано тази сутрин Джейсън Морис се гмурнал с акваланг близо до Флорида Кийс. Един час по-късно намерили тялото му.

— И Джейсън ли? — Пак поклатих глава. — Знаете ли, винаги казвам на приятелите си да стоят по-надалеч от риска. Така де… тръпката е хубаво нещо, но струва ли си? Видяхте ли сега? Човекът си имаше всичко на тоя свят — големи пари, хубава къща, жените лудееха по него, а днес е храна за червеите, нали?

— Стига с тия тъпи игри, Дръмънд — сряза ме Джак Макгрудър. — Недей да ни правиш на идиоти.

— Но, Джак, вчера видях Джейсън — жив и здрав, кипящ от оптимизъм. Добре де, срещата ни приключи малко враждебно, но колкото и да е странно, аз го харесвах. Наистина. Знаете какво казват за нещастните случаи. — Естествено, никой не отговори, затова поясних: — Съдбата не признава нито пари, нито власт.

Леко объркан от всичките ми глупости, Мийни попита:

— Как го направи?

— Кое, Джордж?

Пръстът му излетя напред.

— Недей… — Той си пое дъх. — Как уреди да бъдат убити?

— Пак ли съм заподозрян? Трябва ли ми адвокат?

Както казват, парен каша духа. Джордж направи безнадеждно усилие да покаже колко е лукав и коварен.

— Морис е бил убит — заяви той. — Някой е срязал маркуча на акваланга му и го е държал под водата, докато се удави. По ръцете му има синини, явно доказателство, че се е съпротивлявал.

— Не прибързвай с извода, че е човешко дело. Нали знаеш, Джейсън често плаваше сред акули.

Всички схванаха намека. Но не мисля, че им хареса.

— Ти си се отметнал от споразумението. Издал си ги, нали? — попита Макгрудър.

— Джак, спазвам безпрекословно споразумението си с мистър Питърсън. Давам ти честна дума.

Но Филис не беше вчерашна и подхвърли:

— Ами преди споразумението?

— Добър въпрос.

— Щом е така, отговаряй.

— Гадно лъжливо копеле — поклати глава Мийни.

Филис явно губеше търпение.

— Дръмънд, трябва да знаем какви си ги надробил и докъде стигат разкритията. За бога, имаме свои хора в синдиката. Трябва да знаем дали е дошло времето да ги изтеглим и да дръпнем шалтера. Трябва да знаем дали не си предизвикал чудовищна катастрофа.

— Разбирам потребностите ви. Но дали и вие разбирате моите?

— Не ми пука за твоите потребности.

— На мен пък ми пука.

Няколко секунди стояхме като вкаменени и се гледахме втренчено.

— Какво предлагаш? — попита Филис.

— Сделка. Вие давате дума, че няма да имам правни проблеми, а аз ви разказвам всичко. — Бързо добавих: — Не съм нарушил нито един закон. Но ако излезе другояче, пратете ме на съд.

— Никаква сделка. Категорично — заяви Джордж на колегите си от ЦРУ.

Май още ми се сърдеше.

— Какво имаш против, Джордж? — отвърна Филис.

Той се завъртя към нея.

— Този тип може да е съучастник в убийство. Никакви сделки. — След кратко, но задълбочено мислене изтъкна: — А по тия въпроси правомощия има Бюрото, не Управлението. Убийството е вътрешно престъпление и решението дали да се повдигнат обвинения зависи от мен.

— Тогава какво предлагаш? — попита тя.

— Ще се пречупи, като го хвърля в килия и му лепна обвинение.

— В какво ще ме обвиниш, Джордж? — заинтересувах се аз. — Имам свидетели. Кажи му, Джак. — За всеки случай добавих: — А и в момента сте малко под пара, ако не греша. Арестуваш ли ме, млъквам като риба, и толкоз.

На горкия Джак Макгрудър очевидно никак не му харесваше да попадне между два огъня. Но нямаше къде да се дява и призна:

— Така е. През цялото време беше под наблюдение.

Бяхме изпаднали в патово положение и точно тогава Филис каза:

— Ако не възразявате, трябва да обсъдя въпроса с директор Питърсън.

Наистина беше дама от класа. Влезе в банята и затвори вратата. Сигурно носеше в чантата един от онези модерни непромокаеми телефони за вана, та да си бъбри с началството на спокойствие. Както можеше да се очаква, мина доста време. Питърсън сигурно трябваше да поговори с шефа на Мийни, който пък да се обърне към министъра на правосъдието и така нататък. Ние тримата чакахме и зяпахме стените.

Но накрая Филис излезе от банята, постоя малко и каза:

— Добре. Няма да има проблеми, ако казваш истината. Но само ако разбера, че лъжеш и ни въртиш номера…

— Дори не бих си помислил подобно нещо — отвърнах аз. Естествено, никой не ми повярва, но все пак продължих: — Вчера сутринта, веднага след престрелката, убиецът ми се обади по телефона.

— Обади ти се по телефона? — повтори Мийни.

— Точно така. Искаше да провери дали още съм в списъка с обектите му. Побъбрихме си.

— За какво? — попита Филис.

— Какво щял да ми направи той, какво искам да му направя аз, все в тоя дух. Но разговорът позагрубя и аз му намекнах, че знам кой го е пратил, чии задници трябва да защитава и по каква причина. Джейсън Морис и Хал Мериуедър.

За миг настана мъртвешка тишина.

Мийни проговори пръв:

— Боже мой, Дръмънд. Ти си ги набелязал за екзекуция.

Да, така беше. Определено. Но би било много глупаво да си призная, затова ги уведомих:

— Мериуедър беше вътрешният човек на синдиката.

— Мериуедър? — повтори Филис. — Откъде знаеш?

— Той отговаряше за информационно-управленческите системи на фирмата и следователно имаше правото да се рови из сървъра. Когато ме засече да душа наоколо, опита се да ми скрои номер, за да ме изхвърлят. Освен това пак той блокира файловете на Лайза, за не открие някой връзката между нея, Джулия и Ан.

— Продължавай.

— Два пъти дневно получаваше разпечатки от сървъра, които му даваха сведения за всички дела и клиенти. Пише го в наръчниците им — щом размениш две думи с потенциален клиент, трябва тутакси да уведомиш управителния съвет по електронен път, та да знаят какви възможности се разкриват и да сформират работни групи. Така Мериуедър научаваше кой търси съвет от фирмата за предстоящ банкрут.

Мийни ме гледаше недоверчиво.

— Значи са научавали много хора от фирмата. Не ти ли е минавало през ум, Дръмънд, че може да си пратил на смърт невинен човек?

Филис, която наистина беше много схватлива, явно почваше да се дразни от злобната му дребнавост почти колкото мен.

— Не ставай идиот — каза тя. — Синдикатът знае кой е вътрешният човек. Смъртта му просто го потвърждава.

Кимнах, защото всичко беше ясно като бял ден. Но за да подчертая нейната мисъл, добавих:

— По ирония на съдбата убиецът несъмнено е уведомил Мериуедър, че соча с пръст към него и Морис; Мериуедър е уведомил синдиката и по този начин е станал излишен. Сам си е подписал смъртната присъда.

Филис кимна и дори се усмихна. Сигурно й допадаше тази проява на божествено правосъдие.

Но Мийни твърдо не искаше да се признае за победен и отново се завъртя към мен.

— Но с Морис е друга песен, Дръмънд. Нали? Срещу него разполагаше само с подозрението за участие в нечиста сделка. И го осъди на смърт.

— Той е организирал връзката с „Гранд Вистас“ — отвърнах аз.

— Сигурен ли си?

— Да. Той е казал на Сай Бъргър да прати в Италия Бари Босуърт за подписването на договора.

— Това не оправдава една смъртна присъда, нали?

През цялото време усещах как Филис се взира в лицето ми.

— Прав е, Дръмънд — обади се тя. Огледа ме още по-внимателно и попита: — Не разполагаш с доказателства срещу Морис, нали?

— Той е организирал партньорството.

— Естествено. Но за убийствата…

— Виж какво, той беше в дъното на цялата работа и…

— И ти си заложил на карта — подсказа тя. — Допуснал си, че знае за убийствата, затова дръпна спусъка. Права ли съм?

Нямах намерение да отговоря. Но беше права. В онази част от секундата, когато трябваше да реша кои имена да дам на убиеца, хвърлих заровете и добавих Джейсън Морис. Не бях сигурен дали е замесен в убийствата. Дори не бях сигурен дали е знаел. Инстинктът ми подсказа, че е замесен, и аз му се доверих.

Всички ме зяпаха и се мъчеха да прозрат какво мисля.

През последните двайсет и четири часа бях разсъждавал доста над този въпрос. Напрягах ума си до болка. Знаех, че мога във всеки миг да спра колелата, които съм задвижил. Можех да съобщя за плана си на ЦРУ или на Мийни, а те щяха да си напънат задниците и да измислят как да издигнат предпазна стена около Морис и Мериуедър. Но тогава човекът, който беше поръчал убийството на Лайза, щеше да остане жив.

Разправят, че някога Чингис Хан казал: „Избий ги всичките и ще знаеш, че си премахнал виновните.“ Американският закон не действа така. Не е редно. Това се отнася и до отделните личности. Най-основният принцип на американското право е презумпцията за невинност. Защитата на невинните е свещен дълг и точно по нея се различаваме от диваците.

Бях си повтарял, че Морис е главният архитект на престъпленията, довели до смъртта на невинни жертви. В най-добрия случай носеше косвена вина и това стигаше. Но не съвсем. Затова приех горчивия факт до края на живота си да се питам дали не съм осъдил един невинен, макар и покварен човек на смърт за престъпление, което нито знам със сигурност, нито мога да докажа, че е извършил.

— Господи, ти не си по-добър от тях — обади се Мийни.

Преувеличаваше, но донякъде имаше право.

След дълго и тягостно мълчание Филис се озърна към Макгрудър и каза:

— Е?

— Той заслужава да живее с това решение — отвърна Макгрудър.

Тя се поколеба.

— Смяташ ли?

— Според мен не е добра идея — заяви той. — Нищо не му дължим.

— Никому няма да навреди, Джак. „Морис Нетуъркс“ вече е история.

Нямах представа за какво говори Филис, но Макгрудър явно беше типичен служител на ЦРУ — тайна до гроб, врагът не дреме и всички останали глупости. Решението й не му допадаше и той крайно неохотно призна:

— Ние следяхме Морис. Телефоните, електронната поща, всичко. — Помълча, после каза: — Той знаеше.

— Знаеше ли? — повторих аз.

Филис каза:

— Съжалявам, но онзи ден трябваше малко да поизлъжем теб и мис Мороу. — Тя опипа с костеливи пръсти красивата брошка паяк върху яката си, после добави: — Преди около месец Морис беше уведомен по електронната поща от своя човек в „Гранд Вистас“ за сериозен теч, който трябва да се отстрани. Точно така пишеше. — Тя отбеляза: — Не ти ли се вижда странно, че в подобни случаи всички престъпници прибягват към жаргона на водопроводчиците?

— Беше твърде мъгляво, за да разберем какво означава намеси се Макгрудър. — Едва след втората смърт…

Филис го прекъсна:

— Вече споменах, че синдикатът е много сдържан и предпазлив в кореспонденцията си. Можем да предположим, че въпросът е бил обсъден подробно с Морис. По-късно, разбира се. Най-вероятно в дома му във Флорида.

— Понякога нашите приятели от ФБР забелязват там хора от синдиката — обясни Макгрудър. Последва дълго мълчание. — Всъщност Морис здравата беше нагазил лука.

Предположих, че няма предвид разходки из чужди зеленчукови градини.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да избира? Или той, или жените.

— Точно така. Синдикатът не можеше да го остави жив, ако всичко излезе наяве. Щеше да се вдигне страхотен шум, после съд, а и един Господ знае какво би изпял.

Не въздъхнах от облекчение. Всъщност бях подозирал всичко това. Но след като бе потвърдено, можех спокойно да си нося ореола. Така де. Обърнах се към Филис и казах съвсем искрено:

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна тя.

Щом няма — няма, но все пак казах:

— Задължен съм ти, затова слушай. Бас държа, че се чудиш защо Сали Уестин не е разобличила Мериуедър.

Добре де, малко се перчех. Но понякога не е зле да покажеш на другите, че все още водиш в играта, а сега моментът беше точно такъв. Освен това имах още една точка за отбелязване.

Филис сви рамене.

— Нямам представа за какво говориш. Коя е Сали Уестин?

Но май разбра по лицето ми, че номерът не минава. Освен това бях разпалил любопитството й. Изкашля се и попита:

— Добре. Как разбра за Сали?

— Първо, изобщо не я бива като адвокат. Шестица за усърдие, двойка за резултат, нали? Второ, пристигнала е във фирмата преди около три години, когато сте почнали разследването, прав ли съм? А ако се чудиш защо не е успяла да разобличи Мериуедър, върни се на първа точка. — Оставих ги да обмислят последното и попитах: — Коя е тя?

Филис кимна на Джак, който каза:

— Не е Сали Уестин, ако това питаш. Истинската Сали Уестин стана монахиня и живее в манастир на север от Денвър. Търси я, ако си нямаш работа. Жената, която познаваш под името Сали, е специален агент от Бюрото, а повече не ти трябва да знаеш. — Джак заби поглед в килима, после отбеляза: — Господи, мислех си, че има желязно прикритие. Толкова време хвърлихме да проучим фирмата. А като открихме онази история със семейство Уестин… златна легенда, такава се пада веднъж в живота. Дори я изкарахме, че е завършила университета „Дюк“, защото никой от фирмата не е учил там.

— Страхотно прикритие — уверих го аз. — Заблудила ги е напълно. — После пуснах бомбата. — Истинска професионалистка, допусна само една дребна грешка.

Долната устна на Филис трепна.

— Дребна грешка?

— Връзката й със Сай Бъргър. Но вие знаехте, нали? Така де, агент от нейния ранг непременно трябва да ви уведоми, че спи с евентуален заподозрян.

Този път трепна лявата вежда на Филис.

— Сигурен ли си?

— Питайте нея.

— О, ще я питаме. Определено ще я попитаме.

Лайза навярно ми се усмихваше от небето.

Според мен непробиваемата легенда на Сали имаше един недостатък. В една водеща адвокатска фирма тя беше като риба на сухо. Но ако спеше със Сай, всичките й проблеми изчезваха. В замяна на дребните сексуални услуги той щеше да я пробутва през ежегодните оценки на персонала, та да не се връща във ФБР с подвита опашка. Или пък Сай просто беше неустоим за дамите. Знам ли? Лично аз имах някои дребни проблеми в това отношение.

Както и да е, след малко Филис попита:

— Имаш ли да добавиш нещо?

— Не, казах ви всичко.

Тя се вгледа в лицето на Джак.

— Е?

Той се почеса по брадата и предположи:

— По моя преценка синдикатът е осъзнал, че връзката „Гранд Вистас“ — „Морис Нетуъркс“ излиза извън контрол, а хората му са заплашени от разкриване, и е решил да ги елиминира. До утре ще са продали акциите си от „Морис Нетуъркс“, „Гранд Вистас“ ще потъне в забрава, а те ще пристъпят към следващата задача.

— Съгласна съм с оценката на ситуацията, Джак — кимна Филис, после попита: — Имаме ли да се тревожим за още нещо?

— Не, стига да не разглеждаме смъртта на Морис и Мериуедър като убийства. Ако ги приемем за отделни и независими събития, точно както е било нагласено — самоубийство и нещастен случай при подводно плуване, — синдикатът не би имал основания да се бои от нови разкрития.

Филис като че се съгласи и с тази оценка. Погледна ме и каза:

— Ти вече беше съобразил всичко това, нали?

— Може би.

— Господи, ти си бил студенокръвно копеле — обади се Мийни.

— Може би, Джордж. Но Морис и Мериуедър сами си избраха съдбата. Правиш ли сделка с дявола, после не се оплаквай.

Всички се замислиха.

Филис обаче отново бе почнала да опипва брошката си.

— Но остава още един проблем, нали? — попита тя.

— Имаш предвид мен.

— Да… теб.

— Синдикатът не би трябвало да се тревожи за него — изтъкна Джак. — Доколкото знаят, той не подозира за тяхното съществуване и връзката им с „Гранд Вистас“. Ако днес или утре прекъснат тази връзка, Дръмънд би трябвало да е в безопасност.

Филис кимна и ме попита:

— Такава ли е и твоята преценка?

— Джак е прав. Синдикатът няма да се тревожи за мен. Аз не представлявам заплаха.

— Тогава защо е тая тревожна физиономия, млади човече?

— Убиецът от синдиката ли е, или е местен наемник?

— Предполагаме, че е местен — отвърна Джак. — По очевидни причини имат навика да използват местни наемници, когато им се наложи. Преди година свършиха нещо подобно в Пакистан. Само местни наемници.

Филис отново доказа, че е съобразителна.

— Но между вас двамата въпросът вече е личен, нали?

— Знам, че за мен е личен. За него също, струва ми се.

— Много неприятно.

— На мен ли го казваш?

— Здравата си загазил наистина. — След малко тя попита: Какво би искал да направим?

— Не сваляйте охраната от Джанет и близките ни. Тоя тип е отмъстителен.

Мийни, който досега тихичко си ближеше раните, избра момента, за да заяви:

— Както знаете, позицията на Бюрото е, че убиецът трябва да бъде изправен пред правосъдието. Той отне по най-жесток начин живота на осем души и случаят е на първите страници на всички вестници в страната. Трябва да го заловим, Филис. Застрашена е репутацията ни пред обществото.

И всички се втренчиха в мен.

Е, не трябваше да съм гений, за да разбера какво си мислят.