Брайън Хейг
Тайно разрешение (1)

1

През август Форт Браг дотолкова наподобява ада, че направо можете да подушите сярата във въздуха. Всъщност не е сяра — въздухът е наситен с 98 процента влажност, смесена с праха на Северна Каролина и уханния парфюм от телата на около трийсет хиляди мъже и жени, които прекарват половината си живот в пълзене из горите. Без да се къпят.

В мига, в който слязох от самолета, ме обхвана силно желание да се обадя на шефовете в Пентагона и да ги помоля да променят решението си. Само дето нямаше да стане. В армията обичат да казват, че думата „съчувствие“ се намира в речника веднага след „сифилис“ и „сън“ и отношението към нея следва да бъде същото.

Така че нарамих походната торба и възголямото куфарче за документи и поех към стоянката за таксита. Разбира се, бях кацнал във военновъздушната база „Поуп“, съседна на Форт Браг — част от един солиден, добре устроен военен комплекс. Така че всъщност нямаше таксита — много тъпо, че не се сетих по-рано. Вместо това се добрах до уличен телефон и се обадих на дежурния сержант в щаба на 82-ра военновъздушна дивизия. (Съставена от мъже и жени, които си изкарват хляба, като скачат от самолети и се молят парашутите им държавно производство да се отворят, преди да са размазали на пихтия крехките си тела. В повечето случаи молитвите им се сбъдват; понякога не.)

— Щабът на осемдесет и втора военновъздушна дивизия, сержант Мъркър слуша — каза един строг глас.

— Тук е майор Дръмънд — излаях, като твърде успешно се престорих на заядлив нахален простак (което между другото ми се удава много лесно).

— Слушам ви, сър.

— Слушаш ли ме наистина? — изревах.

— Съжалявам, сър, но не ви разбирам.

— Какво има за разбиране? Защо дежурният джип не ме чакаше на летището? Защо стоя тук, а палецът ми е натикан там, където не грее слънце?

— Ние не пращаме джипове на летището, за да посрещат личния състав. Дори когато са офицери, сър.

— За глупак ли ме вземаш, сержант?

Оставих въпроса да отлежи няколко секунди, през които сякаш чувах как сержантът скърца със зъби, за да не ми отговори утвърдително.

После продължих с много по-приятелски тон:

— Виж, не знам дали не си получил необходимите инструкции, или просто си забравил. Според моята информация генералът, който работи на най-горния етаж във вашата сграда, трябваше да е изпратил джип да ме чака на летището. Ако до двайсет минути все пак се появи, ще забравим за недоразумението. В противен случай…

Настъпи тишина. Хубавото на сержантите в армията е, че развиват невероятен инстинкт за самосъхранение. Няма друг начин. През цялата си кариера те са подчинени на офицери, някои от които се случват доста добри хора, а някои не — така че човек трябва да бъде страшно ловък, ако иска да се оправя еднакво с всички.

— Вижте, сър… това наистина не е по правилата. Никой не ми е нареждал да изпратя джип да ви чака, кълна се.

Естествено, че никой не му е наредил. Много добре знаех. Знаеше го и той. Но между тези два факта се простираше цяла една вселена.

— Чуй ми, сержант… сержант Мъркър, нали така? Вече е десет и половина вечерта и търпението ми се изчерпва с всяка изминала минута. Какво решаваш?

— Добре, господин майор. Дежурният шофьор ще пристигне след двайсетина минути. Но наистина се надявам, че не ме лъжете. Ще впиша този инцидент в дневника на дежурството и полковникът ще го види утре сутрин.

Последното прозвуча като смъртна заплаха.

— Двайсет минути — отсякох и затворих.

После седнах на походната торба и зачаках. Трябваше да се чувствам виновен, че лъготя, но съвестта ми просто не беше във форма. Бях уморен, а и адски ядосан. Освен това в джоба си носех пълен комплект заповеди, които ми нареждаха да проведа специално разследване. Поне по моите правила това ми даваше право и на някои специални привилегии.

Редник Родригес и служебният джип се появиха точно след двайсет минути. Бях повече от сигурен, че сержант Мъркър е наредил на Родригес да се изгуби, да кара в кръг и каквото още му хрумне, за да не пристигне нито секунда по-рано. Още една характерна черта на сержантите от армията — до един са потресаващо отмъстителни зверчета.

Хвърлих торбата си на задната седалка и седнах отпред.

— Накъде? — попита редник Родригес, като гледаше право пред себе си.

— Към помещенията за гостуващи офицери. Знаеш ли къде са?

— Естествено.

— Добре. Карай тогава.

След няколко секунди Родригес се поизкашля и попита:

— Тук ли сте зачислен, сър?

— Не.

— Но сега ще ви зачислят ли?

— Не.

— Само минавате?

— Топло.

— Вие сте адвокат, нали? — попита той, като хвърли поглед на униформените ми знаци, според които бях член на военната колегия.

— Родригес, стана късно, а аз съм уморен. Разбирам, че ти се приказва с някого, но не съм в настроение. Просто карай, става ли?

— Разбира се, сър.

Това и направи в продължение на две минути, през които не спря да си подсвирква, после пак почна:

— Идвали ли сте преди във Форт Браг, сър?

— Да, идвал съм във Форт Браг. Ходил съм във всички военни бази, за които можеш да се сетиш. И все още не съм в настроение.

— Да, разбира се. Извинявайте.

Минаха няколко секунди.

— На мен лично ми харесва тук.

Горкият редник Родригес или страдаше от краткосрочна амнезия, или беше получил заповед от сержант Мъркър да научи всичко възможно за мен и да му докладва. Поредната особеност на сержантите от армията — когато ги обхване любопитство, стават злокобно хитри.

— И какво точно ти харесва? — попитах уморено, тъй като не исках да го кастрят по моя вина.

— Семейството ми е от Мексико. Заселихме се в Тексас, така че обичам да ми е топло. Но тук все пак има дървета и затова вали повече. Освен това много ме кефи да скачам от самолети. Чувството ви е познато, нали? Гледам, че имате крилца на пагоните.

— Бъркаш. Направих петте задължителни скока, за да завърша курса за парашутисти. Но не съм от военновъздушните сили. И мразя да скачам. Ужасно ме беше страх и нямах търпение да свърши. И никога повече няма да скоча. Никога.

— Значи сте от рейнджърите. Те рядко стават адвокати, нали?

— Хич даже не ставам за рейнджър. И този курс съм го изкарал, но през цялото време ревах и се оплаквах. Дадоха ми изпита само защото ги беше страх, че иначе ще се запиша за втори път и ще се наложи да ме изтърпят още веднъж. Мразеха ме в червата.

— Но пък имате значка на пехотинец, участвал в бойни действия — отбеляза той.

Тоя хитрец Родригес постоянно нагласяваше огледалото за обратно виждане, за да разглежда униформата ми. В цивилния живот никой не носи табелки, значки, пагони или други тъпи украшения, от които се разбира какъв си. В армията е обратно — колкото по-дълго време служиш, толкова повече униформата ти заприличва на служебна биография. Винаги съм се чудил, че ветераните изобщо могат да стоят прави под тежестта на униформата си.

— Бях в пехотата, да — признах си.

— И сте участвали в бойни действия?

— Само защото ме изпратиха, преди да измисля как да дезертирам. През цялото време се криех в най-дълбоките окопи и се молех никой да не ме забележи.

— Не искам да ви обиждам, сър, но защо сте се отказали от офицерски чин в пехотата само за да станете адвокат?

Ето ви още нещо, характерно за армията. Личните амбиции нерядко се различават драстично от това, което е важно за общото благо.

— Ами накараха ме да попълня някакъв тест и изведнъж се оказа, че коефициентът ми на интелигентност бил повече от двайсет. Негодниците веднага решиха, че съм прекалено умен за офицер от пехотата.

— Без майтап? — попита той, при това съвсем искрено, от което следват съответните изводи за офицерите от пехотата.

— Аха. Че и не беше много над двайсет, съвсем мъничко. Но пък знаеш как е в армията. Правилата са си правила.

— Значи сте ходили в училище за адвокати и така нататък?

— Аха, и така нататък. Свърши ли с въпросите?

— Не, сър, само още няколко. Защо сте тук?

— Само минавам, редник. Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос.

— А къде отивате след това?

— В Европа.

— В Босна, така ли?

— Точно така.

— Тогава защо сте дошли тук?

— Трябва да хвана един товарен самолет „С–130“, който излита от военновъздушна база „Поуп“ в седем сутринта, а военновъздушните бази не са точно като гражданските летища, с полети за връзка и прочие. Така че се налага да спя при вас.

Един по-искрен отговор би включил и факта, че на сутринта трябваше да се срещна с някакъв генерал на име Партридж и можех да тръгна за Босна едва когато той свърши с мен. Но редник Родригес и съответно сержант Мъркър нямаше нужда да го знаят. Всъщност никой друг освен мен самия, генерала и няколко много внимателно подбрани хора във Вашингтон нямаше нужда да го знае.

— Ето ги квартирните помещения за гостуващи офицери — обяви редник Родригес и посочи към една редица продълговати блокове пред нас.

— Благодаря — казах, когато спряхме на паркинга, и се протегнах да взема походната торба от задната седалка.

— Няма защо. А, и още нещо, сър. Онзи сержант Мъркър, с когото сте разговаряли, е доста неприятен, така да се каже. Ако бях на ваше място и случайно нямах истинско разрешение от генерала, бих се качил на самолета възможно най-рано.

— Благодаря, че ме докара — измърморих.

Така се работи в армията. Аз му направих дребна услуга и той ми я върна. Звучи просто, но на практика е доста сложно умение. Оставих го на паркинга, влязох в сградата, регистрирах се и намерих стаята си. След по-малко от минута бях съблечен, легнал и заспал.

След пет часа, които ми се сториха още по-малко, телефонът до леглото ми иззвъня и служителят на рецепцията ме уведоми, че служебната кола на генерал Партридж ме чака на паркинга. Взех душ и се избръснах със зашеметяваща скорост, после изрових от походната торба бойната си униформа и ботушите. Това беше единственото възможно облекло за среща с Клайв Партридж — един от най-неприятните кучи синове в институция, която и без това не беше прочута с очарователните си служители.

Пътят до специалния военен център „Джон Ф. Кенеди“ (който между другото служи и за щаб на Обединеното командване на специалните военни сили на САЩ) отне малко под трийсет минути. Шофьорът на генерал Партридж, за разлика от редник Родригес предишната вечер, не каза и дума. Реших, че се дължи на неприятното задължение да превозва някакъв нещастен майор вместо бригадния генерал, с когото беше свикнал. Служителите в щабове винаги стават много капризни в това отношение.

Един кисел майор на име Джаксън вече ме очакваше пред кабинета на генерал Партридж, за да ми каже да седна и да изчакам. Напомних му, че в седем часа трябва да излетя за Босна, а той ми напомни, че бригадните генерали имат по-висок чин от майорите. В отговор го изгледах неприязнено и реших, че генерал Партридж може би нарочно се огражда с гадняри.

След двайсет минути майор Джаксън се изправи и ме отведе до ръчно резбована дървена врата, която служеше за последна линия на отбраната пред кабинета на генерал Партридж. Вратата се отвори, аз влязох и енергично се отправих към генералското бюро. После спрях, козирувах по устав и се представих със странната фраза, употребявана за тази цел в армията:

— Майор Дръмънд се явява по служба, сър.

Генералът вдигна глава от някакви документи, кимна сдържано, мушна цигара в устата си и спокойно я запали. Дясната ми ръка остана залепена за слепоочието.

— Свали си ръката — изръмжа той и аз се подчиних.

Той всмукна гигантско количество дим и се облегна.

— Как ти се струва задачата?

— Не ми харесва, сър.

— Вече си проучил случая?

— Донякъде, сър.

— Някакви идеи на този етап?

— Нищо, което заслужава да се сподели, сър.

Той отново дръпна от цигарата толкова силно, че почти половината от нея се превърна в пепел. Имаше тънки устни, слабо лице и мършаво тяло — все черти, които внушаваха, че службата надлежно го е лишила както от мазнини, така и от способност за съчувствие.

— Дръмънд, от време на време се случва някое дело на военния съд да привлече вниманието на цялата американска общественост. Още когато бях лейтенант, в такова се превърна делото „Май Лай“, наречено на едно виетнамско село, в което лейтенант Коли и хората му бяха избили неколкостотин беззащитни цивилни. После беше делото „Тейлхук“, безнадеждно опропастено от флотата. После пък военновъздушните сили се хванаха със случая „Кели Флин“ и също се провалиха.

Генералът не можеше да не знае, че всички военни адвокати могат да изброят подробностите по тези случаи, дори насън да ги бутнеш. Очевидно му доставяше немалко удоволствие да ми ги припомня.

— Сега е твой ред, Дръмънд. Ако се издъниш, цели поколения бъдещи военни адвокати ще седят в класните стаи, ще се почесват и ще се чудят как онзи Дръмънд е успял дотолкова да оплеска нещата. Хрумвала ли ти е тази мисъл?

— Тъй вярно, господин генерал.

— Така и предполагах — каза той с неприятна усмивка. — Ако сметнеш, че няма достатъчно основания за военен съд, ще те обвинят, че потулваш мръсните ризи на армията. Ако решиш, че все пак има достатъчно основания, ще предизвикаш огромен съдебен скандал, за който ще разберат в целия свят.

Генералът спря, изгледа ме и аз открих, че не съм съвсем сигурен кое от двете би предпочел той самият. Можех да предположа, но не бях сигурен. Имаше доста непроницаема физиономия.

— Имаш ли представа защо те избрахме?

— Само някои бегли подозрения — признах предпазливо.

Всъщност по този хитър начин целях да намекна, че искам да чуя и неговото мнение по въпроса, нали беше участвал в избора. Моето лично мнение беше на човек, когото са хвърлили на крокодилите.

Генералът вдигна три пръста и започна да отмята.

— Първо, ти си бил офицер от пехотата и си виждал на живо как се стреля, така че може би ще имаш малко по-добра представа какво са преживели тези мъже от някой обикновен, средностатистически, надут адвокат в униформа. Второ, твоят началник ме увери, че притежаваш блестящи юридически способности и вродена независимост. И най-сетне, познавам баща ти, служил съм под негово командване и го мразех в червата, но той беше най-добрият офицер, когото съм виждал. Ако носиш дори една десета от неговите гени, има шанс и ти да ставаш за нещо.

— Много сте любезен, сър. Страшно ви благодаря. На всяка цена ще предам поздрави на баща ми, когато го видя.

— Не ми се подмазвай, Дръмънд. Не е добра идея.

— Съвсем не, сър — казах, докато наблюдавах как тънките му безкръвни устни се свиват за още едно могъщо дръпване.

— В момента съм стъпил на плаващи пясъци — продължи той. — Аз съм командир на силите за специални операции и следователно отговарям за онези мъже и онова, което са направили.

— Тъй вярно, сър.

— И когато приключиш с разследването, твоята препоръка дали случаят да стигне до военен съд ще дойде при мен. И аз ще трябва да реша как да продължим.

— Това е инструкцията за подобни случаи, сър.

— И двамата с теб знаем, че дори шепнешком да ти намекна за собственото си мнение по случая, мога да бъда обвинен в упражняване на неправомерно влияние върху процеса. А по този начин и двамата ще се озовем между чука и наковалнята.

— Това е правилното тълкование на военните закони, сър.

— Знам, Дръмънд — излая той. — И ще ти бъда адски благодарен, ако си спестиш коментарите.

— Слушам, сър.

— Така че те извиках по една-единствена причина — заяви той и посочи към миниатюрен диктофон в ъгъла на бюрото си. — Да ти задам два въпроса.

— Слушам ви, сър.

— Смяташ ли, че аз или някой друг в командната верига си е изработил предварително мнение по случая или се е опитал по някакъв начин да ти въздейства преди началото на твоето разследване?

— Отговорът и на двата въпроса е „не“, сър.

— Смяташ ли, че са ти осигурени достатъчни ресурси, за да проведеш разследването?

— Предостатъчни, сър.

— Тогава прекратявам този разговор — каза той, протегна се и спря диктофона.

Тъкмо се канех отново да вдигна дясната си ръка, когато видях как тънките му устни пак се набръчкват в неприятна усмивка.

— И така, Дръмънд, след като записахме всичко това за бъдещите поколения, дойде моментът и за истинските ми заповеди.

— Слушам ви с цялото си внимание, сър.

— Този случай е позор за армията и ще става все по-зле. Но има няколко различни вида позор. В един от тях някакви войници са направили нещо лошо и обществеността се пита какво точно им е причинил варварският ред във въоръжените сили, за да превърне такива чудесни момчета в чудовища. Има и друг вид позор, при който обвиняват армията, че крие истинските факти — той е най-неприятен, защото привлича цели ята гладни политици, които нямат търпение да ни помогнат да отсеем фактите от измислиците. А има и трети вид, при който всички смятат, че армията просто е прекалено тъпа и тромава, за да се справи с деликатната ситуация.

— Съгласен съм, сър. Като съдя по скромния си личен опит, разбира се.

Очите му безмилостно се впиха в моите.

— Този път ти ще решаваш с какъв вид позор трябва да се справим. Не бъди толкова наивен да смяташ, че има начин да спечелиш. Ясен ли съм?

Беше съвсем ясен, но пък аз наистина бях точно толкова наивен и арогантен да вярвам, че ще успея да се справя и да се отдалеча като победител на фона на финалните надписи. Никога нямаше да му го призная, но точно това си мислех. От което се вижда колко глупави могат да бъдат хората. Имам предвид него, не себе си.

— Смятам, че държа ситуацията под контрол, господин генерал — отвърнах.

— Грешиш, Дръмънд. Само си мислиш, че я държиш под контрол, но си далеч от истината.

— Моля за извинение, господин генерал, но какво искате да кажете?

Той премигна няколко пъти и веднага ми напомни за гущер, който разглежда муха и се чуди дали да не изстреля дългия си език и да обядва малко по-рано. После се усмихна, но далеч не приятелски.

— Нищо, Дръмънд, карай както си знаеш.

И така, генералът може би смяташе, че просто приключва разговора с театрална реплика, но всъщност беше петият поред висш офицер през последните три дни, който ту включваше, ту изключваше диктофончето си, докато ми даваше инструкции. Вече започвах да свиквам с гледката на хора, които покриват собствените си задни части, докато ме побутват да действам.

В армията от доброто старо време, когато някой трябваше да бъде екзекутиран, той преминаваше през шпалир от равни нему войници под звуците на барабанен марш. Изглежда, модерният еквивалент на същата практика беше да преминеш пред редица от генералски бюра, за да изслушаш голям брой безсмислени нареждания, придружавани от тракането на постоянно включвани и изключвани диктофони.