Брайън Хейг
Частен сектор (23)

23

Ан Каръл яростно въртеше педалите, а той я следваше на двеста метра дистанция. Температурата беше идеална — около шест-седем градуса, ниска влажност, никакъв вятър. Двайсет и пет километра, а той едва започваше да се изпотява. Великолепна вечер за дълъг пробег с велосипед, поне според него. Тя караше с не повече от двайсет и пет километра в час, тъй че спокойно можеше да я догони когато си иска.

Трийсет минути по-рано Ан бе паркирала на една странична уличка до Джорджтаунския университет, където свали сребристия си „Канъндейл“ с осемнайсет скорости от стойката върху задницата на джипа и отдели десетина минути за разкършване. След като загря, тя подкара на запад по старата пътека за впрегатни животни край кафявата река Потомак. Каналът и пътеката бяха столични забележителности вече почти двеста години — от времето, когато доставките на храна и провизии пристигали в града с плитки шлепове, теглени от коне и мулета. Сега на същото място имаше маршрут за бегачи и велосипедисти, който се отдалечаваше почти на трийсет километра западно от Вашингтон.

Движението по пътеката беше по-рядко от обичайното, навярно в резултат на разрастващата се параноя заради убиеца от Лос Анджелис. Няколкото млади жени, които зърна досега, тичаха и караха велосипеди в мъжка компания или на групички. Не поемаха рискове. Знаеха, че убиецът дебне наоколо и е гладен.

Както бе предвидил, Ан Каръл не обърна внимание на предупрежденията. Беше прекалено сприхава и упорита, за да позволи на някакъв си убиец да промени живота й по какъвто и да е начин. Сигурно вярваше, че сексуалните маниаци няма да проявят интерес към жена с нейната външност и склонности. Нормалните момичета си имаха купища неприятности — нежелана бременност, венерически болести и извратени типове. Лесбийките стояха над всичко това.

Тя караше велосипед всяка неделя вечер от март до декември, докато станеше твърде студено и хлъзгаво. Миналата неделя той я проследи, измери темпото й на каране, проучи терена и планира удара си. Днес, също като предната седмица, тя измина, без да бърза, около двайсет и пет километра, стигна до обичайната си точка за връщане и подкара назад.

Вече бяха изминали около километър и половина обратно. Време за действие.

Той се озърна през рамо, не видя никого и увеличи скоростта на трийсет километра. След три минути бе скъсил дистанцията до сто метра. Вгледа се в гърба на Ан и натисна педалите още по-силно. Когато оставаха към трийсет метра, тя го чу да наближава. Кратък поглед през рамо, без следа от тревога по лицето и без промяна на позата или ритъма. Тя любезно свърна наляво, за да му даде повече място да я задмине отдясно.

Изравниха се. Тя го погледна, той се усмихна, вдигна ръка за приятелски поздрав и прелетя покрай нея. Продължи яростно да върти педалите, докато се откъсна на около триста метра пред нея. Отмина остър завой на пътеката, после с всичка сила натисна спирачките. Задната гума плъзна наляво и той протегна десен крак, за да предотврати падането.

След броени секунди Ан Каръл изскочи иззад завоя и трябваше да завие рязко, за да избегне сблъсъка. Падналият му велосипед преграждаше пътеката и колелата още се въртяха. Самият той лежеше на пет метра встрани, омекнал и неподвижен.

Ан плавно натисна спирачките. Слезе от колелото и се озърна към него. Той здраво стисна очи и остана да лежи.

Чу я как промърмори: „Ах, мамка му“, после тръгна към него, бутайки велосипеда си.

— Хей — извика тя. — Добре ли си?

Никакъв отговор.

— Хей, чуваш ли ме?

Тя наближаваше и той остана съвършено неподвижен. Щеше да изчака, докато останат метър-два, после да действа. Иначе би могла да скочи отново на колелото и да изчезне.

Чуваше стъпките и тежкото й дишане. Явно не беше далече. Той нададе тих стон, за да даде знак, че е жив. Че е ранен и отчаяно се нуждае от бърза помощ, но е жив.

Минаха двайсетина секунди и той изстена отново. Беше й дал предостатъчно време. Вече трябваше да се наведе над него, да провери пулса му или нещо подобно.

Отвори очи, вдигна глава и направи болезнена гримаса. Застанала на два метра от него, тя го гледаше отвисоко и бъркаше с дясната ръка в чантичката отзад на колана си.

— Ранен съм — измънка той.

— Какво стана?

— Велосипедът… велосипедът ми се хлъзна. Моля ви. Няма ли да ми помогнете?

— Не. Изправяй си се сам.

— Не знам дали…

— Можеш ли да си мърдаш краката?

— Аз… не знам.

Тя отстъпи още метър назад и каза:

— Действай. Защото аз няма да ти помогна да станеш.

Дотук с инстинкта на милосърдие, дето уж бил вроден у жените. Хрумна му, че може да е подценил обекта. Беше очаквал някои изненади заради лесбийството, но тази студена липса на състрадание направо го стряскаше.

С няколко боязливи охкания и пъшкания той се надигна на ръце и придърпа крака под себе си. Тя стоеше на три метра, но той беше бърз и силен. Ако си осигуреше равновесие и стабилна опора, щеше да връхлети върху нея, преди да е мигнала.

Преди да се втурне напред, той хвърли крадешком още един поглед към Ан… и замръзна. Дясната й ръка вече не беше в чантичката отзад. Висеше отпред до слабините и стискаше къс револвер трийсет и осми калибър. Не се целеше в него, просто държеше оръжието небрежно, с цевта надолу.

Той се изправи и изтупа пръстта от ризата и панталона си.

— Не може да е толкова зле, мой човек — каза тя. — Няма кръв.

Той вдигна глава.

— Аз… ъъъ… си ударих главата. Мисля, че загубих съзнание за минута-две. — Помълча и добави: — Слушай, това там да не е пистолет?

— Може и да е. Как се чувстваш сега?

— Кофти. — Той раздвижи ръце и крака, като въртеше ставите, сякаш проверяваше дали всичко е наред. — За пръв път падам.

— Плащаш си за тъпотията. — Тя помълча. — Караше прекалено бързо. На такива пътеки не се кара с повече от двайсет и пет. Бас държа, че като профуча покрай мен, надхвърляше трийсет.

Господи, тая беше отвратителна досадница. Нищо чудно, че не я пускаха до съдебните заседатели. Той каза:

— Да, май си права. — Направи уплашена физиономия и попита отново: — Това… ъъъ… в ръката ти пистолет ли е?

— Да, пистолет е. И то не от пластмаса.

— Не се каниш да ме застреляш, нали?

— Зависи. — Тя се изкиска. — Кротуваш ли, няма да имаме никакви проблеми.

— Без майтап?

— Сума ти смахнати гадове се навъртат наоколо. Не си ли чувал?

Той поклати глава.

— Не, но да знаеш, че от мен няма защо да се боиш.

Видя как очите й плъзнаха по него от глава до пети, но в погледа нямаше и помен от сексуален интерес — просто оценяваше физиката му. Беше облечен с прилепнали къси панталони и фланелка без ръкави, тъй че видяното нямаше да я успокои. Приличаше на тежкоатлет — ръст почти сто и деветдесет сантиметра, масивни ръце и крака, издути от мускули.

Тя направи още крачка назад и попита:

— Откъде да знам, че няма защо да се боя?

— Защото… ами защото съм гей. Извинявай, просто не си мой тип.

— Гей, а?

— Не е престъпление.

Ан кимна.

— Да, не е престъпление. — Тя леко врътна глава към велосипеда му. — Иди да видиш дали не е счупен.

— Добра идея. — Той пристъпи натам и го вдигна. — Падала ли си някога?

— Един-два пъти. — Тя помълча. — Но не и откакто навърших четири години.

Кучка. Той вдигна велосипеда във въздуха, опря гумите в земята и се престори, че оглежда рамката.

— Май се държах доста глупаво, а?

— Така излиза.

Той се озърна. Имаше голям късмет, че все още край тях не бе минал нито един велосипедист. Иначе тая студенокръвна кучка щеше да се отърве. Не можеше да си позволи някой свидетел да се сети по-късно, че я е видял на пътеката с едър мускулест тип. Би се наложило да я размести в графика, а това щеше да е крайно неудобно. Но дали късметът му щеше да продължи? Едва ли задълго.

— Велосипедът изглежда наред — каза той. — Не и аз обаче. Много съм замаян.

— Жалко. — Тя кимна към Вашингтон и добави съчувствено. — Много път има до града. Сигурно около двайсет километра.

Хрумна му идея и той попита:

— Случайно да имаш мобилен телефон в онази чантичка? Мога да повикам моя приятел Дан да ме прибере.

— Не, нямам телефон.

По дяволите — губеше и този повод да се приближи до нея. Ако някак успееше да намали разстоянието поне до метър и половина, щеше да я сграбчи за мършавото гърло. Господи, с какво нетърпение чакаше да й строши врата.

— Може ли поне да повървиш с мен? Само няколко минути, колкото да се уверя, че нищо ми няма.

— Виждаш ми се съвсем наред.

— Моля те. — Той протегна ръце и се усмихна. — Стига де… не се занасяй. Аз съм гей, а ти имаш пистолет. Ама че комбинация. Само няколко минути, бива ли?

Тя го изгледа хладно.

— Как ти е името?

— Майк… Майк Нелсън.

— Добре, Майк, ето как се разбираме. Ти вървиш от едната страна на пътеката, аз от другата. Чу ли ме? — Той кимна и тя добави: — Три минути, после си тръгвам. Пистолетът остава в ръката ми. Адски ме бива с него, да знаеш. Ти си ужасно лепкав и това не ми харесва.

— Хей, нали вече казах, че не си мой тип.

Защо не се хващаше на въдицата с непрестанното повтаряне, че е гей? Нали уж между всички обратни имало топли чувства и солидарност? Той се наруга мислено, задето не бе проучил въпроса по-задълбочено.

Мина от дясната страна на пътеката, като държеше велосипеда откъм дърветата, за да не е между тях. Ан мина отляво и демонстративно нагласи колелото си отдясно — между двамата. Деляха ги около два метра и половина, а тя държеше револвера на нивото на кръста си, тъй че само с едно завъртане на ръката можеше да го надупчи. Без съмнение знаеше как се борави с оръжие. Проклетата лесбийка сигурно носеше бандаж под шортите.

Тръгнаха напред и той попита много дружелюбно:

— Е, как ти е името?

— Ан.

— Само Ан? Нямаш ли си фамилия?

— Може и да имам, но няма да я чуеш.

— Не разбирам. Защо си толкова подозрителна?

Тя погледна право напред и каза:

— Веднъж ме изнасилиха. Беше много неприятно и няма да се повтори.

— О… съжалявам.

— За какво съжаляваш? Не си ме изнасилил ти. — Тя помълча и подхвърли съвсем небрежно: — Всъщност, Майк, двамата с теб сме съвсем сами на тая колоездачна пътека. Не те знам кой си и що си. Нямаш вид да си паднал сериозно, нито кръв, нито драскотини, и твърдиш, че си гей, но откъде да знам, че не лъжеш?

— Ами, аз…

— Освен това — прекъсна го тя — миналата седмица един тип караше подир мен и изглеждаше досущ като теб. Ти беше, нали, Майк?

По дяволите, това обясняваше всичко. Той бе поддържал дистанция, за да не го забележи. Сигурно го беше зърнала при разминаването на връщане. Едва ли би могла да си позволи нещо повече от кратък поглед, докато се носеха един срещу друг. Хората рядко са толкова зорки и наблюдателни. По дяволите, по дяволите. Той трескаво се замисли как да оправи нещата. Да отрече? Не, нямаше да стане. По очите й виждаше, че си го спомня съвсем ясно.

— Да — отвърна той, — аз бях. И какво?

— Това, че идвам тук всяка неделя привечер, но не съм те виждала досега. Странно съвпадение, нали? Едната неделя ме следваш, а другата… ето ни тук.

— Мога да обясня.

— Обзалагам се.

— Преселих се във Вашингтон само преди три седмици.

— Тъй ли?

— От Сан Франциско. Живеех с един приятел, Пол, но скъсахме. — Той помълча и продължи с фалшива болка в гласа: — Всъщност… Пол ме заряза. Тръгна с някакъв кинокритик. Аз… ъъъ… просто трябваше да напусна града, разбираш ли? Където и да отидех, всичко ми напомняше за него.

Тя понечи да каже нещо, но той продължи да говори жално:

— И отгоре на всичко онзи, заради когото ме заряза, беше травестит. Отявлен женчо. Никога не бях смятал, че Пол си пада по травестити, разбираш ли?

Това би трябвало да помогне, помисли си той. Просто някакъв си едър и много оклюмал тип, страдащ от разбито сърце. Важното беше да подхвърля тук-там по някоя думичка от жаргона на обратните и да говори като същински педал. Да се представи убедително и да чака, докато бдителността й отслабне. Всеки момент по пътеката можеше да се зададе колоездач и да провали целия план.

Тя сви рамене. Погледна часовника си, явно нямаше търпение да изтекат трите минути.

— Ами ти? — попита той.

— Какво аз?

— С какво се занимаваш? — Почеса се по главата, сякаш опитваше да си припомни, после подхвърли колебливо: — Кати беше, нали?

— Ан.

— Извинявай.

— Знаеш ли, Майк, просто не е твоя работа с какво се занимавам.

Ех, ако можеше да я накара да прибере тоя проклет пистолет в чантичката. Господи, как му усложняваше работата. Той каза:

— Божичко, ама ти си страшно недружелюбна.

— Е, ще търпиш. Не си налетял на добрата самарянка.

— Напротив. Постъпи много великодушно и съм ти искрено благодарен.

— Дръпни се, тъпако — нареди тя, забелязвайки, че е минал заедно с велосипеда си в средата на пътеката.

— Извинявай. — Той послушно отстъпи встрани. — Леле, колко съм замаян. Май наистина много лошо си ударих главата. Едва успявам да вървя по права линия.

— Постарай се малко повече, Майк. — Тя го изгледа свирепо. — След първия ми изстрел ще пикаеш през задника. Пак ще можеш да ходиш по срещи, но краят на вечерта ще е голямо разочарование… защото няма да имаш мъжки атрибути.

Той зяпна.

— Чакай мая…

— Чудех се дали ще дойдеш да ме нападнеш, скапан изрод.

Револверът вече сочеше право към слабините му.

— Ан, аз не…

— Мислиш си, че не слушам новините? Мислиш си, че съм твърде тъпа, за да събера две и две? Издъни се, Майк. — Тя плъзна ръка през косата си. — Макар че всъщност не се казваш Майк, нали?

На по-малко от километър се появи велосипед, идващ бързо право към тях. Колоездачът се бе привел над кормилото, за да намали съпротивлението на въздуха, и яростно въртеше педалите. Ан кимна нататък и каза:

— Здравата си закъсал, гадино. Ще си имаме компания.

Той спря и я погледна. Едва сега осъзнаваше, че го е залъгвала, докато дойде още някой.

Беше я подценил жестоко.

Той се усмихна.

— С нетърпение чакам да ти строша врата, кучко.

— Има да чакаш.

— Как беше изнасилването? Приятно ли е, като си с обратна резба?

Лицето й пламна.

— Да ти го начукам.

— Ако знаеш какво съм ти предвидил, ще ме молиш да ти строша врата.

— Господи, отвратителен си.

В гласа й се прокрадна гняв.

Стояха мълчаливо и се гледаха с взаимна ненавист, а колоездачът идваше все по-близо и по-близо. Цевта на револвера продължаваше да сочи към слабините му.

Новодошлият удари спирачки, велосипедът му се плъзна и спря на два-три метра от тях. Беше млад, на двайсет и една или двайсет и две, може би студент от Джорджтаунския университет или от „Джордж Уошингтън“, рус, с къдрава козя брадичка, защитни очила и дебели, масивни бедра на усърден колоездач. Той погледна въпросително оръжието в ръката на Ан и попита:

— Какво става? Трябва ли ви помощ?

Ан едва отваряше уста, когато Майк размаха високо ръце и заяви:

— И още как! Толкова се радвам, че дойде, мой човек. Тая смахната кучка си въобразява, че съм убиецът от Лос Анджелис.

— Какво?

— Превъртяла е. Както си карах и исках да я задмина, тя взе, че ме ритна. Можеше да ме убие. Адски боли.

— Млъквай — каза Ан, после се обърна към непознатия. Лъже. Престори се, че е паднал. Той е убиецът от Лос Анджелис.

Новодошлият се вгледа в него. Майк вдигна широките си рамене и поклати глава пред явната нелепост на обвинението.

— Глупости. Пълни глупости. Нали знаеш какви са жените в момента. Хванала я е параноята.

Ан поклати глава, сякаш да каже, че не се хваща на въдицата.

— Добре ги редиш, гаден убиец. Но сега ще се пържиш на електрическия стол.

— Видя ли за какво ти говоря, мой човек? — възкликна Майк. — Съвсем е откачила. За бога, моля те, опитай се да й налееш малко ум в главата. Нали си чувал описанието на убиеца от Лос Анджелис? Непрекъснато го повтарят по телевизията и радиото. Нисък и набит, с дълга коса, стегната на опашка, прав ли съм? Е, виждам ли ти се нисък и набит? Къде ми е опашката?

Младежът се обърна към Ан и каза:

— Вярно. Непрекъснато повтарят описанието по новините. Както каза той.

Тя се завъртя към него.

— Не ми пука за описанието. Този е.

— Нападна ли ви? — попита младежът, без изобщо да крие скептицизма си.

— Още не. Но само защото не му дадох възможност.

Майк стисна по-здраво кормилото на велосипеда си.

Младежът каза на Ан:

— Е, щом не ви е нападнал, как може да сте толкова сигурна?

Ан започваше да се ядосва.

— Просто знам. Очаквах да избере мен и ето го тук.

— Очаквахте да избере вас?

Сега младежът и Ан стояха един срещу друг.

Ан тъкмо отваряше уста да обясни, когато изведнъж велосипедът на Майк полетя във въздуха като безформено копие. Носеше се право към нея. Тя се завъртя и вдигна ръце, но десеткилограмовият снаряд с трясък улучи гърдите и лицето й.

Подир него връхлиташе Майк. С един скок прекоси пътеката и се хвърли право към пистолета. Ръката на Ан беше заклещена под велосипеда и той изтръгна оръжието от юмрука й, после жестоко я удари с дръжката по челото.

Новодошлият крещеше:

— Хей, човече, по-кротко! Недей така!

Майк захвърли револвера настрани. Зашеметената Ан стенеше и той се надигна от нея. Тръгна срещу колоездача, говорейки в движение:

— Виж какво, мой човек, нямах друг избор. Мацката щеше да ме застреля.

— Да, но…

— Никакво „но“. — Майк поклати глава. — Тя е луда. Божичко, умирах от страх.

Беше на половин метър от колоездача. Можеше просто да го застреля, но имаше опасност шумът да привлече нови досадни гости. Той плъзна длан по челото си и каза:

— Ти видя как беше, нали? Не можех да рискувам.

Изведнъж юмрукът му излетя напред и улучи колоездача в носа. Бликна кървав фонтан и младежът отхвръкна зад велосипеда си. Майк спокойно се приближи и без усилие го вдигна от земята. Смъкна каската от главата му и я захвърли. Младежът тежеше над седемдесет килограма, но Майк беше ужасяващо силен. Сграбчи крещящата жертва под мишница и с всичка сила се втурна срещу един голям дъб край пътеката. Главата на колоездача се вряза в кората като таран и се разцепи като презряла диня. Тялото му омекна напълно и Майк го пусна до дървото. Наведе се и провери пулса — човекът определено беше мъртъв.

Когато се върна, Ан тъкмо се опитваше да махне колелото от себе си. От дълбока рана върху челото й и още една на рамото течеше кръв. Тя го погледна и понечи да изпищи, но той се хвърли напред, запуши устата й с едната ръка, а с другата я вдигна във въздуха.

После прошепна в ухото й:

— Хей, Ан, започнахме малко зле. Вече никакви лъжи помежду ни. Сега ще боли, наистина ще боли.

Очите й изхвръкнаха от разбираем ужас, когато, без да я пуска, той сграбчи захвърлените велосипеди и ги помъкна към храсталака.