Брайън Хейг
Частен сектор (42)

42

Представете си радостта ми, когато се озовах в черна правителствена кола, летяща по булевард „Джордж Уошингтън“. Или безкрайната ми изненада, когато отбихме към Лангли, после минахме през охранявана бариера и спряхме пред внушителната сграда на Централното разузнавателно управление.

Няколко думи на тема „доклад“. Списъкът на процъфтяващите видове федерални служители, които вършат тайни работи и носят разни удостоверения като служители на реда и закона, сигурно вече е дълъг поне колкото ръката ми. Агенцията за борба с наркотиците, Агенцията за национална сигурност, Министерството на вътрешните работи, момчетата от няколко толкова нови антитерористични служби, че дори още си нямат известни съкращения; а напоследък даже данъчните, пощенските инспектори и митничарите се борят за място в националната сигурност.

И все пак, щом стане дума за потайни типове със стиснати задници, веднага се сещаме… за кого?

Както и да е, заедно с безмълвните си придружители слязох от лимузината и изчаках край входа, докато пристигнаха още три черни коли и отвътре изскочи Джанет. Радвах се да я видя, само дето никак не се радвах да я видя тук. Тя обаче ме млясна по бузата и ми стисна рамото, което беше много приятно. Разполагахме със съвсем малко време за разговор. Тя ме уведоми, че Джордж Тъпака й разказал по телефона за дребния инцидент в апартамента ми. Не ми се стори добра идея да обсъждаме този въпрос пред двамата костюмирани и обещах да си поговорим по-късно.

Но колкото до въпросната сграда, армията и Управлението са в един отбор, а моята работа, както може би предполагате, неведнъж ме е срещала с хора от ЦРУ. От опит знам, че почти всички са безпределно предани на делото, патриоти, умни и храбри. Но ако например случайно попаднеш с такъв под душа, дръж здраво крана за топлата вода и в никакъв случай не изпускай сапуна — това просто си им е в кръвта.

Нашите мълчаливи придружители ни въведоха вътре, издадоха пропуски за посетители, после бързо ни вкараха в асансьора и потеглихме към четвъртия етаж. По лицето на Джанет се изписа изненада и страхопочитание. Много приличаше на малката Дороти, след като вихърът я е спуснал в необикновена страна, пълна със странни хора, зли вещици и вълшебници. Впрочем сравнението си го биваше; в тази сграда никой не беше такъв, какъвто изглежда, често имаше недостиг на сърца, понякога дори и на мозъци, а зад плътно спуснатите завеси се вършеха всякакви щуротии.

Както и да е, въведоха ни в зала за брифинги, напомняща малък театър, и ни поканиха да седнем. Седнахме. Но когато се озърнах през рамо, мълчаливците бяха изчезнали — сигурно през тайни люкове в пода или нещо подобно.

Джанет огледа залата и прошепна:

— Какво търсим тук?

— За пръв път ли ти е?

— Естествено.

— Стискай си здраво краката, не подписвай нищо и дано да си на противозачатъчни.

Тя поклати глава. Явно си мислеше, че преувеличавам или се правя на остроумен. Нищо подобно.

Вратата зад нас се отвори. Влязоха мъж и жена.

Мъжът изглеждаше като типичен оперативен агент на ЦРУ — нормално телосложение, неопределено тегло, неясна възраст и скучна физиономия. Човек, с когото можеш цяла събота и неделя да караш ски, а на другия ден да забравиш как се казва, как е изглеждал и дали изобщо си бил на ски; помниш само, че някой те е натиснал под душа, а от документите и кредитната ти карта няма и помен.

Жената беше по-възрастна, малко под седемдесет, струва ми се — побеляла, слабичка, миловидна, същинска грижовна баба по външност, облекло и маниери. Но както казах, в ЦРУ нищо не е такова, каквото изглежда — сигурно за разтуха тъпчеше динамит в задниците на малки кученца.

Двамата седнаха на реда пред нас. Мъжът се завъртя и каза:

— Аз съм Джак Макгрудър. А това е Филис Карни. Аз ръководя операция „Троянски кон“. Филис ми е шеф.

Изведнъж проумях, че подозрението ми за „Гранд Вистас“ като параван на нечие разузнаване ще излезе вярно, че тия двамата също са в играта и сега е моментът да си поиграем на откровеност.

Но преди да обеля и дума по въпроса, мъжът, който се представяше с името Джак Макгрудър, подметна назад към нещото, маскирано като прожекционна кабина:

— Изгасете лампите и започвайте.

ЦРУ много си пада по психологическите игри. В момента идеята беше да ни стреснат и да натрупат напрежение.

Е, лампите услужливо помръкнаха, по екрана примигаха няколко ярки петна, после се появи диапозитив с надпис: „Операция «Троянски кон», СТРОГО СЕКРЕТНО, пето ниво на достъп, предадено на отдела“.

Мистър Макгрудър заговори без предисловия:

— През 1995 година президентът Клинтън подписа строго секретна директива до Централното разузнавателно управление да бъде създадена специална група за издирване на нелегални финансови фондове по целия свят. Заповедта бе предизвикана от растящата наглост на наркобароните в Латинска Америка. Използвани бяха редица методи за смазване на бизнеса, влиянието и силата им. Без успех. През 1995 година Колумбия се превърна в истинска кланица, тъй като кокаиновите барони бяха по-силни от правителството в буквалния смисъл на думата. Предупреждавахме президента, че балканизацията на Колумбия застрашава да прелее към други латиноамерикански държави, да разклати новите демократични правителства, които нямаха нито достатъчно полицейски сили, нито богатства, за да устоят на парите от кокаина.

Появи се нов диапозитив — карта на света със стотици мънички етикетчета, прикрепени към различни държави. Трябва да спомена, че никой не прави по-хубави диапозитиви от американското правителство. Дори тайничко подозирам, че спечелихме Студената война, защото врагът не можеше да натъпче на една страница толкова глупости, колкото ние. Но ще оставя подробното обяснение за друг път.

Както и да е, човекът, наречен Джак Макгрудър, продължи:

— Но ние в ЦРУ се тревожехме и за други международни групировки с растящо влияние като мафията, която бе поела контрол над значителна част от руската икономика, или терористични групи като „Ал Кайда“, водена от милионер фанатик, получаващ нелегални дарения за милиони и влагащ собственото си богатство за растежа на организацията. Тук виждате изброени страна по страна всички престъпни и терористични организации, които според нас представляват заплаха за интересите на Америка.

Е, списъкът беше много дълъг, но какво друго да очаква човек от ЦРУ? Не че раздуват списъка с лошите момчета, но зърнах и група на момичета скаути. Повече няма да хапна техните домашни курабийки. Обичам страната си.

— Виждате, че имаме голям и разностранен проблем намеси се Филис. — Ще се изненадате, ако чуете какви количества нелегални пари се перат по света всяка година. По наше мнение — над един трилион долара. И преценката е умерена. Може да са два, дори три трилиона. Китайските триади, японската Якудза, бирманските генерали, балканските вождове, африканските диктатори, които разграбват националните си богатства… Списъкът няма край.

— Разбирате ли къде е проблемът? — попита Макгрудър.

— В парите? — отвърнах аз.

— В нелегалните пари — поправи ме той. — Вложени в около двеста различни валути, те сноват от банка на банка, движат се по електронен път тъй неусетно, че всяка диря се губи. Открием ли нов начин, мошениците нахитряват и измислят нова измама. Най-добрите световни банкери в Женева и Ню Йорк работят с тях. Наемат хора с дипломи от Харвард и Пенсилвания. Повярвайте ми, те са безкрайно хитри и изобретателни.

— И използват парите — добави Филис — за да купуват бомби, пушки, ядрени материали, политическо влияние и в крайна сметка да сеят смърт. Прав е бил Шекспир — парите наистина са корен на злото. Всяка година стотици хиляди американци умират от наркотици. Цели нации — Мексико, Русия, значителни части от Централна Америка и Африка и, разбира се, Колумбия, както спомена Джак — буквално са във властта на престъпни картели. Едно неотдавнашно проучване в Русия установи, че обикновеният руснак плаща за подкупи почти толкова, колкото и за данъци. През последните четирийсет години престъпната сила расте в геометрична прогресия. Капитализмът може да е най-добрият икономически механизъм, но в него процъфтяват алчността и злото.

Макгрудър стана и пристъпи към сцената, за да е по-близо до екрана. Появи се нов диапозитив, пак карта на света, но върху някои държави имаше симпатични червени звездички. Той почука с показалката по екрана и обясни:

— Това са страни и територии с банково и финансово законодателство, което буквално насърчава престъпните елементи и нелегалните групировки — например терористите да използват техните финансови институции. Доста пристанища за нечисти пари, нали?

Ние с Джанет кимнахме. Така си беше. И какво от това?

Филис Карни сякаш прочете мислите ни.

— От това — каза тя — възниква въпросът как да изпълним възложената ни от президента мисия. Толкова много методи и стратегии бяха изпробвани без никакъв резултат. Интересен въпрос, не смятате ли?

— Как? — попита Джанет.

— Парите са тяхната кръв — обясни Макгрудър. — Затова започнахме от издирване на парите. При мръсните пари проблемът е, че трябва да ги изчистиш, преди да придобият истинска стойност. Да ги изпереш, според общоприетия израз, а после да ги вложиш на сигурно място. И колкото повече имаш, толкова по-трудно става. При процеса се губят около петдесет процента от стойността, понякога дори до осемдесет. Посредниците и перачите поемат големи рискове и изискват щедра отплата.

Филис се завъртя и ни попита:

— Някакви въпроси дотук?

Сигурно се шегуваше. Много ясно, че имахме въпроси, преди всичко защо сме тук. Но и дотам щяхме да стигнем, затова се спогледахме и поклатихме глави.

— Всъщност операцията беше рожба на Джак — продължи тя. — Решихме да изберем една от онези тайни организации за пране на пари. И преди около четири години Агенцията за борба с наркотиците ни я посочи. Беше здраво вкоренена в Европа и правеше впечатляващи крачки към търговията с наркотици в Латинска Америка. Направихме предварително проучване. Впечатляваща групировка — умни хора, добра организация, отлично познаване на банковото дело, търговията и… божичко, дано да не ви отегчавам.

— Ни най-малко — отговорих аз.

Тя кимна на Макгрудър, който продължи:

— Точно това търсехме. Разработихме план. Щяхме да пазим този синдикат от Агенцията за борба с наркотиците, от Министерството на финансите и от зорките погледи на колегите в Европа и Азия. Дори неусетно щяхме да го подхранваме, да го водим към растеж и успех. Чрез него щяхме да се стараем да унищожим останалите перачи, да създаваме пазарни сили, които да тласкат клиентите към този синдикат. Щяхме да го превърнем в могъща сила, нещо като „Майкрософт“ или „Дженерал Илектрик“ за пране на мръсни пари.

— „Гранд Вистас“? — попитах аз.

— Това име използва в партньорството с „Морис Нетуъркс“. „Гранд Вистас“ е само клон, така да се каже. Има още много клонове с различни имена. Синдикатът наистина притежава диамантени мини, корабни компании и фирми за отдаване на оборудване под наем. Има банки, металургични заводи и дори значителен дял от един производител на чуждестранни коли, много популярни сред днешните юпита. Невероятна машина за пари.

Изведнъж лампите светнаха. Макгрудър каза:

— Разбирате ли защо не можем да ви позволим да разобличите „Гранд Вистас“ и връзката с „Морис“?

Озърнах се към Джанет, която изглеждаше ужасена.

— Значи сте подхранвали организацията, която уби сестра ми? — възкликна тя.

Макгрудър и Филис несъмнено знаеха, че този момент ще настъпи, дори го очакваха. Филис веднага отвърна:

— Е, не сме сигурни дали изобщо имат пръст в смъртта на сестра ви.

— Не сте сигурни? — кресна Джанет. — Тоест надявате се. Когато тази история гръмне, ще гръмнат и вашите задници.

— Мис Мороу, ако си мислехме, че са замесени, никога нямаше да попаднете тук, нямаше да чуете тази беседа и нямаше да размахате обвинителен пръст срещу Управлението — каза спокойно Макгрудър.

Вероятно това беше неговата представа за успокоение. Само човек от ЦРУ може да заяви от една страна, че трябва да му вярваш, защото ти разкрива тайна, и същевременно да признае, че нищо не би ти казал, ако смяташе, че така ще се насади на пачи яйца.

Според мен дори Филис усети гафа на Макгрудър и бързо добави:

— Много съжаляваме за смъртта на сестра ви, но не открихме абсолютно никаква връзка между „Гранд Вистас“ и убиеца. А нашите хора се постараха.

После продължи да обяснява на Джанет какви усилия хвърлило Управлението, как не оставило камък върху камък, търсейки някаква улика. Чисто замазване на очите.

Както и да е, когато тя млъкна да си поеме дъх, аз попитах:

— А можете ли да ни кажете каква е връзката между „Морис Нетуъркс“ и онази перачница на пари?

Тя кимна на Макгрудър, който обясни:

— Както знаете, през последните три години световните борси са в криза. Хиляди компании като „Морис Нетуъркс“ са се разраснали прекомерно, затъват в дългове, кредитният им рейтинг рухва, банките отказват заеми и приходите им спадат тъй драстично, че достигат ръба на пропастта.

— Перачите на пари не пропуснаха да забележат тази изгодна възможност — допълни Филис. — Много от тия закъсали компании отчаяно търсят капитал. Заплашва ги банкрут. Ръководството е пред професионална гибел. Фирмата „Гранд Вистас“ бе създадена като спасител на „Морис“. Синдикатът има десетки други фирми, действащи в тандем с други корпорации. Някои завладяват големи американски компании, други проникват на борсовия пазар.

— Филис казва, че чрез синдиката престъпните картели правят огромни капиталовложения в американската и европейската икономика — поясни Макгрудър. — Чрез тези преплетени връзки проникват там на смешно ниска цена и когато глобалната икономика се възстанови, богатството им ще нарасне неимоверно.

Двамата млъкнаха и зашариха с погледи от Джанет към мен и обратно. Не се потяха, защото в ЦРУ им слагат инжекция, от която стават завинаги студенокръвни като влечуги, но задниците им сигурно се бяха свили така, че и карфица да не може да влезе.

Джанет не проговори. Или беше хипнотизирана от големия празен екран, или просто нямаше думи. Аз обаче съм се сблъсквал с ЦРУ и вече нищо, буквално нищо не може да ме изненада от тяхна страна.

Но най-важният въпрос беше: ами ако Джанет, аз или и двамата не желаем да дадем обет за мълчание? Явно бяхме доведени тук и ни пълнеха главите с глупости, за да млъкнем веднъж завинаги. Дали щяха да ни натъпчат с наркотици, а после да се събудим на някой атол като Джонстън Айланд и всеки месец да ни пускат храна с парашут?

Може би съм прекалено циничен, но усещах, че нещо липсва. Вярно, като си имаш работа с ЦРУ винаги нещо липсва; най-често то се нарича истина. Без бой не си признават дори имената. Но ето че седяхме тук и ни разкриваха една страшна тайна. Защо?

Трябваше да има още нещо. Сигурен бях, че има. Но какво? Дали се опитваха да прикрият някаква неуспешна операция? Или операция, излязла извън контрол? Дали някои от собствените им хора не бяха бръкнали в кацата с меда?

Човек може да се побърка, опитвайки се да разбере Централното разузнавателно управление, което е тъй нацепено на отдели, разпокъсано и балканизирано, че дори самото то не знае какво става в него. Зачудих се дали Филис и Макгрудър имат представа какво точно крият.

— Е? — попита Филис.

— Какво „е“?

— Мисля, че знаете.

— И аз така мисля. Бихте искали да престанем да търсим убиеца, защото това може да разкрие или провали вашата операция. Пропуснах ли нещо?

— Нищо. — Тя се усмихна. — Мисля, че схванахте много добре.

— А освен това да забравим жестоките убийства на четири невинни жени? Включително и сестра ми? — попита Джанет.

— Казах ви, не сме сигурни, че изобщо има някаква връзка — възрази Филис.

— Майната ти.

— Грубостта ви е неуместна. Опитвам се да помогна.

— Тогава върви да се гръмнеш.

Мисля, че отговорът на Джанет беше пределно ясен.

Стори ми се уместно да добавя:

— Аз съм с нея.

Точно в този момент вратата се отвори и пристигнаха още двама.