Брайън Хейг
Частен сектор (41)

41

Те нахълтаха през вратата като ударна група, с див рев и крясъци. Лампите още не светеха, затова се провикнах:

— Тук сме само приятели.

Нечий глас отговори:

— Дръмънд?

Стори ми се познат, но не се сещах откъде. Спинели обаче веднага ревна:

— А ти кого очакваше да намериш, Мартин? Скапаният апартамент си е негов.

Светнаха две-три фенерчета и някой викна:

— Хвърлете оръжията и застанете с ръце зад тила.

Пуснах пушката, събрах ръце зад тила и се изправих.

Всички фенерчета и оръжия се целеха в нас.

— Хей, тъпак, казах ти да вдигнеш ръце — изрева едно от ченгетата.

— Я си затваряй устата. Имам треска в рамото — отвърна сърдито Спинели.

— Успокойте се всички — намесих се аз.

И всички се успокоиха. Донякъде.

След като ченгетата събраха оръжията и установиха, че всички са обезоръжени, мъртви или в безсъзнание, през вратата минаха още две фигури.

Най-напред влезе санитар и го насочиха към Бил — на него повече му трябваше помощ, отколкото на Чарли, който за съжаление беше мъртъв. После с небрежна походка пристигна Джордж Мийни, издокаран както си му е редно: елегантно яке с надпис ФБР, каскетче от ФБР, риза от ФБР, нищо чудно и на задника си да беше татуирал същите букви.

Не пропуснах да си отбележа, че Мийни изчака Мартин да разчисти и обезопаси мястото, преди да се присъедини към нас. Джордж се оказваше по-умен, отколкото предполагах. Само дето беше малко страхлив.

Но забелязах и още нещо. Погледнах часовника и си спомних, че стрелбата започна малко след четири и пет. Нямах представа колко е траяла и колко съм си бъбрил по телефона с онова говедо, но при всяко положение Мартин и хората му пристигнаха страшно бързо. Така де, едва минава четири и петнайсет, а суперченгето Мийни вече е на крак и идва да се прави на герой.

Но преди да обмисля по-задълбочено тия факти, лампите изведнъж светнаха и пред очите ми се разкри касапница. На пода лежаха два трупа, единият близо до прага, другият лепнат на стената в коридора като размазана муха. Здравата щях да се охарча за нови мебели, ремонт на стените, килими и тъй нататък. Онези с въжетата използваха заглушители и до този момент не подозирах колко олово са вкарали през балконската ми врата. Стените приличаха на решето, а от големия телевизор беше останала една голяма развалина. Истинско чудо, че пострадаха само Бил и Чарли.

Чак сега забелязах и друго. Три четвърти от ченгетата бяха облечени като Мийни, тоест с униформи на ФБР.

Лейтенант Мартин също се озърна и възкликна:

— Господи, какво е станало тук, по дяволите?

— Аз съм си виновен — отговорих аз. — Поканих Спинели да пренощува.

Двамата със Спинели се разкискахме, а другите ни гледаха като ненормални.

Но мисля, че просто ни избиваха нервите — още не се бяхме опомнили от потреса да играем ролята на живи мишени. Лейтенант Мартин изглеждаше особено недоволен от чувството ми за хумор. Той посочи щитовете и гилзите по пода.

— Чии са тия неща?

— Мои — заяви Спинели. — Кажи на тъпанарите си да не ги пипат.

Както винаги Дани замазваше положението с финес.

— Не е зле да пратиш хора на покрива — подхвърлих на Мартин. — Трима от нападателите слязоха по въжета.

Докато той крещеше на неколцина полицаи да се качат горе, забелязах, че Джордж Мийни се е оттеглил в ъгъла и тихичко разговаря по мобилния си телефон. Това никак не ми хареса.

Най-близката пушка лежеше само на метър и половина от мен. Дали имаше начин да я грабна и да му надупча задника, без някой да забележи?

Но Мартин ме обсипваше с въпроси: чии са телата на пода, защо има тела на пода и така нататък. Затова престанах да обръщам внимание на Джордж Мийни и отговорих:

— Преди да кажа и дума, трябва да се посъветвам с адвоката си.

Той тръсна глава.

— Та ти самият си адвокат, по дяволите.

Малко го хвана яд, когато посочих Спинели и добавих:

— Да. Негов адвокат съм и той няма какво да каже.

Мийни чу този разговор, изключи мобилния си телефон и тръгна към мен.

— Забрави, Дръмънд.

— Какво да забравя, Джордж?

Мийни очевидно искаше да покаже на тъпите местни ченгета как един истински професионалист укротява непослушен свидетел. Но разговорът още отначало тръгна зле. Ако се съдеше по изражението му, явно не харесваше или самия отговор, или тона, с който беше изречен.

— Имаш много да обясняваш, Дръмънд — заяви той. — Сигурно ме смяташ за глупак, щом вярваш, че ще ви оставя да си уговаряте алиби.

Не смятах, а знаех, че е глупак. Устоях на изкушението да го изтъкна и попитах:

— Случайно да си завършил право?

— Не, завършил съм счетоводство. И какво от това?

— Но като федерален служител сигурно са те учили, че не можеш да ме лишаваш от правна защита.

— Сега… сега е различно.

— Защо?

— Защото си замесен в това, каквото и да е то, по дяволите.

— Престъпление?

— Да… може би.

— Заподозрян ли съм?

— Може би.

— И какво престъпление съм извършил евентуално? Убеден, че умее да играе тази игра, той се усмихна.

— Може би никакво.

— Чу ли го, Дани? Можем да си вървим.

Вече вървях към вратата, когато Мийни изрева:

— Да не си мръднал, мамка ти!

— Но ти сам каза, че не е извършено престъпление. Ще си тръгна когато поискам.

— Възможно е да има престъпление.

— Тъй ли? Тогава си длъжен да ме уведомиш за какво престъпление става дума. Прочети поправката „Миранда“, приятел.

— Може би убийство, стрелба, нарушаване на обществения ред… Няма да знам, преди да те разпитаме както трябва и да изясним положението.

Погледнах Мартин.

— Чу го какво говори. Подозира ме, че съм подозрителен. Подозрението очевидно засяга и моя съучастник, мистър Спинели. Настояваме да говорим с адвокатите си.

Мартин гледаше Мийни и според мен постепенно осъзнаваше, че човекът наистина е идиот. Сърцето ми се обливаше в кръв, че Джанет не е тук да го види колко е жалък. Аз бях коварен и хитър, но не е там работата; просто той беше глупав.

Но да се върна на лейтенант Мартин, когото харесвах най-искрено и малко ми ставаше жал за него. Цялата работа беше страшно объркана.

Той обаче схвана, че Мийни е проиграл всички шансове за непосредствен разпит. Мълчаливо извъртя очи към тавана и кимна.

Между нас казано, държах се гадно поради основното адвокатско правило, че винаги трябва да бъдеш гаден. А и не бях сигурен дали си имам проблем със закона, или не. Които и да бяха, нападателите нахлуха в дома ми. Според законите на Вирджиния всеки има право да вземе необходимите мерки за защита на живота и имуществото си. Когато някой взриви вратата ти и цял взвод почне да сипе куршуми откъм балкона, необходимото става разтегливо понятие.

Спинели и неговите колеги имаха разрешителни за носене на огнестрелно оръжие — по тази линия всичко беше тип-топ. Освен това много щеше да ни помогне и разрешителното от префекта. Но засега не го споменавах, тъй като все някой щеше да се зачуди защо ни е трябвало. И защо трима въоръжени следователи от американската армия са се разположили със заредени пушки във всекидневната на Шон Дръмънд.

Мартин и неговите момчета не бяха глупаци. След като съставеха опис на въоръжението, щитовете и охранителните системи, щяха да се почешат по сбръчканите чела и да си зададат въпроса какво става тук.

Джордж Мийни беше глупак, но дори и той усети, че нещо не е наред.

Но за щастие изведнъж се възцари хаос. Домъкнаха пет сгъваеми носилки и около телата се струпаха шестима санитари плюс цяла тайфа ченгета и детективи. Някои от момчетата на Мартин рисуваха тебеширени очертания, откараха Бил на носилка с игла във вената, а един санитар се мъчеше да сложи на носилка и сприхавия Спинели. Между другото, Спинели не лъжеше — от рамото му стърчеше грамадна треска.

Точно тогава на прага изникнаха двама души със сиви костюми. Един полицай им попречи да влязат, а лейтенант Мартин се озърна към тях и изрева както си му е ред:

— Местопрестъпление, господа. Веднага си разкарайте задниците.

— Нека да влязат — каза Мийни.

Какво?

По-възрастният от двамата самоуверено се приближи до Мартин, размаха някаква служебна карта и каза:

— Може ли да си поговорим в коридора, лейтенант?

Най-много ме смущаваше, че нарочно застана така, та аз да не видя каква карта извади. Но трябва да бяха едри риби, защото Мартин сви рамене и послушно го последва към коридора. Вторият остана до вратата да ме държи под око. Забелязах обаче, че с Джордж леко си кимнаха. Лоша работа. Много лоша.

Забелязах също така, че двамата костюмирани не се подписаха при полицая, който пазеше на входа — задължителна процедура за всички посетители на текущо разследване. Още по-лошо.

След около минута Мартин се върна, следван от другите двама, и ми каза:

— Тези господа ще те отведат на подходящо място за доклад.

За ваше сведение една езикова тънкост: полицаите разпитват; другите служби привикват на доклад. Звучи някак по-любезно. Не че има някаква разлика, но така звучи.

— Както кажеш — отвърнах аз, сякаш имах право на избор.

Погледнах към Джордж и се усмихнах.

По изключение и той ми се усмихна.

— Хей, Джордж — подметнах аз, — мисля, че на балкона останаха гилзи. Провери ли ги вече?

— Какво? Не… аз… ей сега…

Той се завъртя, прекрачи на балкона и оттам долетя страшен рев.

Излязох, придружен от двамата костюмирани, които впрочем бяха пропуснали да се представят или да ми покажат някакъв документ. И, разбира се, направи ми впечатление, че те също пристигнаха адски бързо, от което любопитството ми скочи още едно стъпало по-нагоре.

Е, хубавите работи са за онзи, който умее да чака.

Лошите също.