Брайън Хейг
Частен сектор (9)

9

Светкавично се прибрах и нахлузих синьо спортно сако и кафяв панталон, подходящо облекло за „1789“ — ресторант в Джорджтаун, където мис Мороу бе предложила да вечеряме. Добре осведомените знаят, че въпросният ресторант е реномирано сборище на властимащите във Вашингтон. В интерес на истината обаче трябва да уточня: вечерно сборище на властимащите, което вероятно се различава от обедно сборище и сигурно значи, че на закуска там ходят само пълни отрепки. Все едно, стига само да не ме карат да пия шери.

Когато бях малък, баща ми изкара няколко години служба в Пентагона, което за мен бе пръв допир със столицата и нейните своеобразни смахнати нрави. Живеехме в предградието Северен Арлингтън, на около шест километра от града. По онова време Вашингтон беше населен предимно с бедни чернокожи, стиснати бюрократи и малка групичка политически величия. Дори и тогава градът беше скъп, но майка ми вършеше същински вълшебства с купоните за храна, тъй че живеехме като крале. Добре де, шегувам се… но пък поне баща ми работеше съвсем наблизо.

Напоследък Вашингтон се превърна в кипящ делови град, привличащ съвсем друг сорт обитатели: предприемачи, богати администратори, банкери, а щом замириса на пари, долетяха и корпоративните адвокати. Днес военните живеят в Северна Каролина и пътуват с часове до Пентагона. Градът никога не е имал претенции за равенство и претопяване на различията, но внезапният приток на пари и хора от заможните слоеве окончателно разруши някогашното несигурно равновесие.

Впрочем говорех за себе си. След време отново се върнах в този град, за да получа бакалавърска степен в Джорджтаунския университет със стипендия от държавната Програма за обучение на запасни офицери, а пет години по-късно ме откараха в безсъзнание до армейския медицински център „Уолтър Рийд“, след като се уверих на собствен гръб, че армията лъже: няма начин да надбягаш куршума. Бях офицер от пехотата — онези части, на които се пада най-мръсната работа в армията, например при война да убиват лошите хора, а в мирно време да варосват камъчета.

Куршумът бе увредил един вътрешен орган — далака, ако държите да знаете, — който трябва да действа ефективно, ако ти се налага да изминаваш големи разстояния с тежък товар на гръб (една от многото прилики между магаретата и пехотните офицери). Вече бях капитан и от „Личен състав“ провериха къде липсват хора с моите прослужени години и чин. Имайте предвид, че армията се смята за една голяма машина и когато някоя гайка вече не става за гайка, може да се превърне, да речем, в шайба, но не и във винт или болт. Личните способности и желания очевидно остават на втори план. Дори си спомням как казах на офицера от „Личен състав“, че като ранен герой имам заслуги и войската би трябвало да се отплати, като ми предложи избор. Стори му се много смешно.

И тъй, след време бях уведомен, че мога да стана полеви свещеник, доставчик, юрист или цивилен. От четирите възможности само една ми се видя що-годе поносима. Както вече споменах, аз съм католик и макар да имам влечение към екзотични униформи и сложни церемонии, обетът за целомъдрие би ми дошъл в повече. Доставчик?… Я не се занасяйте. За цивилен живот не бях готов, затова по принуда избрах правото и се върнах да уча.

Което означава, че ми се събират петнайсетина години живот във Вашингтон с кратки прекъсвания. Обичам този град. Обичам вдъхновяващите паметници на велики дела и велики мъже, монументалните катедрали на властта, всекидневното напомняне, че този град наистина е Сияйната светлина върху Хълма. Виж, с хората е друга работа. Градът е дотолкова претъпкан с мазни мошеници и високомерни идеалисти, че става трудно да ги различиш, камо ли пък да разбереш кой от двата сорта е по-вреден. Както и да е, точно в шест и половина прекосих прага на „1789“ и салонният управител ме насочи към масата, където мис Мороу небрежно отпиваше от коктейла си. Помолих го да предаде на сервитьора да ми донесе бира и седнах.

Известно време се оглеждахме мълчаливо. Тя беше облечена изискано — червен костюм с панталон, никакъв грим, никакви бижута, включително и (както забелязах мимоходом) брачна халка или годежен пръстен. Не виждах външна прилика между нея и Лайза, освен ръста и немаловажния факт, че и двете бяха изумително красиви с всички необходими чупки, издатини и форми, характерни за по-добрата половина от човечеството. Различаваха се обаче като деня и нощта — едната бяла и руса, другата чернокоса и надарена с мрачна хубост. Освен това, както вече споменах, Лайза имаше удивително благ поглед. Този на Джанет беше някак… малко по-остър.

Тя ме удостои с някакво подобие на печална усмивка и каза:

— Благодаря, че дойде. Тази сутрин се държах рязко и моля за извинение. Бях… разстроена.

— Напълно те разбирам.

— Беше много мило от твоя страна да долетиш, за да ни съобщиш лично. Сам ли изяви желание?

— Да.

Тя зарея поглед из ресторанта, после пак се обърна към мен.

— Откога познаваше Лайза?

— От няколко години. Заедно водихме разследване в Косово. После на няколко пъти се сблъскахме в съда.

— Сигурно е било интересно.

— Да. Разказваше ми играта всеки път, когато… накратко казано, всеки път.

Тя се засмя тихо.

— Такава ли беше в съда?

— Коварна, гениална и безмилостна. Умееше да изобретява най-безумни линии на защита и да ги довежда докрай.

— Значи е била добра, така ли?

— Не. Беше най-добрата.

Тя заби поглед в чашата, сякаш обмисляше… знам ли, нещо си. Странно, напомняше ми за Лайза. Трябваше да се позамисля, преди да разбера с какво точно — имаше същия гърлен, леко дрезгав глас, за който споменах по-рано. Приликите между живи и мъртви понякога са такива, че да те побият тръпки. Освен това могат да породят измамно усещане за близост и обич. А това от своя страна може да бъде подвеждащо и понякога дори опасно.

По някое време тя каза:

— Колебаем се за Националното гробище „Арлингтън“. Всичките й роднини и приятели са в Бостън.

— Разбирам. Военни почести ще има и в двата случая, но не бързайте да отхвърляте Арлингтън. Армейската Стара гвардия организира страхотна церемония, обстановката е прекрасна и ще знаете, че тя ще почива в отлична компания.

Тя отговори любезно:

— Много си убедителен. Ще си помислим.

Потопихме се в дружелюбно мълчание. Бяхме отметнали сутрешната грубост, изяснихме, че смъртта на Лайза засяга емоционално и двама ни, което породи своеобразна безмълвна близост. Мислено отбелязах, че мис Мороу е много умела в общуването.

Още няколко минути отпивахме ситни глътки и си бъбрехме любезно за дреболии. Не засягахме дълбоки или съществени теми; бяхме просто двама непознати, събрани от обща скръб и търсещи какво още ги свързва. Узнах, че е на двайсет и девет, завършила право в Харвард, харесва ветроходството, навремето била отлична спринтьорка, предпочита червено вино, в свободното си време обича да чете… На пръв поглед не ми се стори плаха, уклончива или нещо подобно. Напротив, беше удивително учтива, благовъзпитана, изразителна, държеше се великолепно и ако държите да знаете, имаше страхотни крака. Но същевременно избягваше да е прекалено открита и словоохотлива. Явно си имаше предварителен план и не възнамеряваше да разкрива повече от необходимото.

Нямам представа какво научи за мен. Отбелязах, че въпросите й са далеч по-проницателни и целенасочени от моите. Мина ми мисълта, че навярно страшно я бива да разнищва свидетелите в съдебната зала или да установи, че някой току-що срещнат мъж е лъжец и пълен боклук.

Освен това очите й имаха удивителен морскосин оттенък, контрастиращ много приятно с черната коса, а погледът им бе почти като на лисица, сякаш умееше да вижда и открива неща, които едва ли желаеш да бъдат открити или видени.

С две думи, тя светкавично ме опознаваше, а аз слушах какво върши в свободното си време. Затова казах:

— Във визитната ти картичка се споменава, че си заместник окръжен прокурор.

— Да. От пет години.

— Харесва ли ти?

— Обичам да пращам гадове зад решетките.

— Чул те Господ.

— Амин. — Тя се усмихна и добави: — Разбира се, с радост бих минала без политиката и бюрокрацията.

Аз също се усмихнах. Бях й предложил гамбит.

Без нито миг колебание тя попита:

— Ако разрешиш да попитам, Шон, според теб каква е причината за убийството?

Изрече го с обезоръжаваща прямота, сякаш питаше дали бих й подал солницата. Много я биваше.

— А какво те кара да мислиш, че не е било обикновен грабеж?

— Помагала съм в почти трийсет дела за убийства. Мисля, че имам усет за общата картина.

— Слушам те.

— Да започнем с жертвата. Лайза не беше глупава. Би дала чантата си веднага.

— Може да е видяла лицето на нападателя, а той не е искал да остави свидетел. Или пък е мразел жените, сутринта е станал накриво или просто му хлопа дъската.

— Всичко това е възможно. Но виж метода. Днес следобед минах с такси покрай паркинга на Пентагона. Има много улични лампи, колите идват и си отиват… нито един крадец с капка мозък в главата не би избрал толкова открито място.

— Добре казано. Може да е бил идиот.

Тя кимна, но каза:

— Освен това вратът й е строшен отзад. Грабителите почти никога не нападат жертвата в гръб. — Спогледахме се мълчаливо, после тя продължи: — Не прилича на обир. Прилича на съвсем друго.

— И какво е то?

— Предумишлено убийство.

Позамислих се, сетне казах:

— Мотив, ваша светлост. Лайза не беше замесена в нищо опасно. Току-що беше приключила едногодишен стаж в частна фирма, където работеше с висшите кръгове, без да засяга сериозно когото и да било.

— Преди това се занимаваше с наказателно право. По колко криминални дела е работила?

— Много. Вероятно стотици.

— Миналата година бяха убити шестима адвокати само защото са водили бракоразводни дела. Аз съм получавала смъртни заплахи. Следили са ме. Изключваш ли да си е създала неприятели?

— Да не смесваме възможното с вероятното.

— Но трябва да го вземем предвид. — Тя помълча и добави: — Вашият ОКР ще знае ли къде да търси?

— Това са шест години работа с криминални дела. И аз нямаше да знам откъде да почна.

— Да, но не би ли било по-разумно из нейните досиета да се разровят двама опитни юристи, отколкото да ги гледа някакъв си военен полицай, който никога не е стъпвал в съда и си мисли, че пледоарията е нещо като ария.

— Какво?

— Разбираш ме.

— Да, разбирам те. — Докоснах с пръст засъхващата бирена пяна по ръба на чашата. — И не ми харесва. Юристите не разследват убийства. Ние обвиняваме или защитаваме, след като прахът се слегне.

— Наясно съм с техническите подробности.

— Не е само техническа подробност.

— Ами… тогава да променим системата. — Кратка пауза. — Твърдиш, че си бил неин приятел.

Дойдохме си на думата. Срам и позор.

По всичко личеше, че мис Мороу е умна, дисциплинирана, а както стана ясно току-що — отгоре на всичко упорита, непреклонна и склонна да манипулира хората. Като добавим великолепната външност, бях готов да се обзаложа, че крайно рядко чува от противоположния пол думата „не“. Жени като нея не играят почтено. Насъскват двете мъжки глави една срещу друга и долната печели, като изсмуква кръвта от горната. Сам не усещаш как почваш да вършиш идиотски постъпки, които изобщо не са в твой интерес.

Откровено казано, аз сериозно възнамерявах да пъхна нос в следствието по убийството на Лайза. Не съм такъв, че да си тръгна кротко в нощта, когато убият жена, към която изпитвам дълбоки чувства. Професионалните юристи като мен, а навярно и като Джанет, знаят от личен опит какви са шансовете в подобни случаи. Разкриваемостта при убийствата е под една трета и едва половината заловени убийци биват осъдени. Не се надявах да разкрия престъпника или нещо подобно, но можех и щях да ровя, да подхвърлям версии и изобщо да досаждам до смърт на следователите.

Като добавим, че Спинели ме беше засегнал на самолюбие, смятах за свой свещен дълг да му го върна тъпкано. Дребнава отмъстителност, знам, но за жалост към такива принципи се придържам.

Всъщност тайният мотив да предложа услугите си като кризисен офицер беше, че така ще имам официална възможност да се ровя из личните вещи на Лайза и да видя дали в тях няма нещо съмнително. Защо бяха избрали точно нея сред хилядите хора, напуснали Пентагона през онази студена вечер? А и начинът, по който беше убита — струваше ми се твърде личен. Мислех, че убиецът е искал да я почувства, да създаде връзка, да превърне убийството в интимно преживяване.

Грабеж? Може би. А може би не.

Набързо прецених плюсовете и минусите на една съвместна работа с мис Джанет Мороу. Откъм положителната страна бяха нейната близка връзка с убитата, задълбоченият опит като прокурор от голям град и очебийната изкусителна хубост. За разлика от мен, повечето мъже са податливи на лукавия женски чар, тъй че нейната външност можеше да отвори много врати. Освен това харесвах гласа й. И имаше страхотни крака.

Минавам към отрицателната графа. Джанет Мороу беше емоционално обвързана. При разследване на убийство желязното правило е да се съсредоточиш върху извършителя, а не върху жертвата. Освен това ти трябва известно коравосърдечие, за да разделиш фактите от измислиците, а има случаи, когато собствените недостатъци или грешки на жертвите са довели пряко или непряко до тяхната гибел. Изисква се безпристрастност, тя обаче е невъзможна за сестрата на жертвата.

— И дума да не става — уведомих я аз. — Съжалявам.

Тя се вгледа в лицето ми.

— Питаш се дали имам емоционалната настройка да се справя с това, нали?

— Мина ми през ум нещо подобно.

— Това няма да бъде проблем.

— Много ясно, че ще бъде.

— Не… няма.

— Никой не може да си изключва емоциите.

— Аз мога. — Опитвайки да изглежда искрена, тя добави: — Изчерпах сълзите си тази сутрин. Няма да заплача отново, преди да приключим.

— Не… Съжалявам.

Тя размаха ръка и сервитьорът дотича веднага. Вдигна очи към него и каза:

— Сметката, ако обичате.

— Моля те, не го приемай лично — казах аз.

— Няма. — Усмихна ми се и остави двайсетачка на масата. После стана и попита: — Откъде ще започнем?

— Нищо няма да започваме.

Тя стисна ръката ми и ме поведе навън.

— Ти караш. Аз пристигнах с такси.

— Дадено. В кой хотел каза, че си отседнала?