Брайън Хейг
Частен сектор (45)

45

Второто действие от сценката се разигра на осмия етаж на „Кълпър, Уестин енд Хъч“. Когато влязох, Елизабет вдигна глава с жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, господин майор. Вярно ли чух, че се връщате на работа?

— Работа ли? Олеле… май съм сбъркал мястото.

Тя се разсмя.

— Коридорите бръмчат от слухове. Лично аз ви стисках палци.

— Благодаря.

— Щеше да бъде ужасно скучно без вас.

Подпрях се на бюрото й.

— Минаха тия времена. Поумнях. Вече съм превъзпитан и чист, поредната безжизнена фигура със сив костюм. — Помълчах, сетне попитах: — Би ли ми дала ключа за деветия етаж? Трябва да разменя две думи с твоя тъп и дебелогъз началник.

Тя ми подхвърли ключа и пак се разсмя.

— Само така!

Вдигнах поглед към камерата и се изплезих.

Елизабет се разкикоти.

След малко натиснах бутона до вратата на Хал. Чу се бръмчене, влязох и заварих двама нещастници с рибешки физиономии да седят зад бюрата, забили носове в мониторите на компютрите.

— Аз съм майор Дръмънд. Идвам за среща с Великия Хал — обясних аз.

— Вътре е — отговори единият.

Той натисна бутона и аз отворих вратата на Хал. Мериуедър седеше зад бюрото си и тракаше по клавиатурата. Надигна глава.

— О… пак ти.

— Рекох си да намина и да ти кажа, че не се сърдя.

— Да го духаш.

— Взе ми думите от устата. — Разменихме си кратки, но многозначителни погледи, пълни с взаимна омраза. — Сай каза ли ти, че пак съм във фирмата?

— Каза ми.

— Че всички обвинения са оттеглени?

— Чух.

— Че ми е разрешено да скитам на воля по коридорите, да включвам компютри и тъй нататък?

— Чух. И ще те държа под око, Дръмънд.

Аз пък ще държа теб под око. Подпрях се на бюрото му.

— Хал, отдавна се канех да те питам нещо. Помниш ли приятелката ми Лайза Мороу?

— И какво?

— Ами… имам една много смахната теория, че… Всъщност няма значение. Сигурно не те интересува.

— Какви ги дрънкаш?

— Е, добре. Знам, че ще ти прозвучи странно, дори безумно, но слушай сега. Мисля, че убийството е свързано с работата й тук.

— Ти си се побъркал. Слушай новините. Серийният убиец й видя сметката.

Приведох се по-наблизо.

— Разбираш ли, Хал, мисля си, че серийният убиец е фалшив. Всъщност е наемник, пратен да очисти Лайза.

Той ме погледна право в очите.

— Нямам представа за какво говориш.

— Тъй ли?

— Дори не я познавах — настоя той, но свинските му очички станаха малко по-свински.

— Тя обаче те е познавала.

— Фирмата е голяма, Дръмънд. Обвиняваш ли ме в нещо?

— Ей, Хал — изсмях се аз, — не искаш да си побъбрим приятелски.

— Мислиш се за голям умник, а?

— Тежко бреме е да имаш коефициент на интелигентност над двеста. Личи ли ми?

— Свърши ли, Дръмънд.

— Определено още не съм свършил с теб.

Докато излизах, усещах как пронизва с поглед гърба ми. В приемната онези двама продължаваха да се блещят срещу мониторите.

Взех си чаша кафе и се върнах в луксозния кабинет. Тъкмо бях включил компютъра, когато на вратата се почука лекичко. Сали Уестин подаде глава и рече:

— Дано да не те безпокоя. Елизабет ми каза, че си пристигнал.

— Заповядай. Как си?

— Много добре. — Тя се усмихна и влезе. — Всъщност изтощена и претоварена.

— Всеки си плаща за греховете.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Ъъъ… Бари ме помоли да намина, щом дойдеш. — Показа ми черна папка и добави: — Ревизията на „Морис Нетуъркс“… за подпис…

Прекоси кабинета и сложи папката пред мен. Разгърнах я и бръкнах в джоба си за писалка.

— Дочухме тревожни слухове — каза Сали.

— Неприлични, надявам се.

— Че ти си бил нападнал Бари, или Бари нападнал теб.

— Смехотворно. С него ще се женим. Нещо друго?

— Че си имал проблеми с ревизията.

— Пълни глупости. Беше страшно забавно. Току-що се записах на вечерни курсове по счетоводство.

— Имам предвид точността на ревизията. Сигурен ли си, че нямаш възражения?

— Ако имах, щях ли да подпиша?

Тя придърпа един стол и попита:

— Може ли?

— Заповядай.

— Благодаря. — След миг мълчание тя каза: — Слушай, Шон, мисля, че не ни потръгнаха отношенията.

Приключих с подписването и вдигнах очи. Сали изглеждаше ужасно — торбички под очите, натежали клепачи, провиснала коса. Прекомерните амбиции трудно се прикриват, дори и с грим.

— Какво те кара да смяташ така?

— Знам, че ме мислиш за досадна, задръстена и ограничена.

— Теб? — Усмихнахме се и двамата. — Знаеш ли, струва си да помислиш дали да не изскочиш гола от тортата на служебното коледно парти.

— Тогава ще ме вземат ли за съдружник? — изкиска се Сали.

— Не, но ще те канят на купони.

Тя пак стана сериозна.

— Трябват ти приятели в тази фирма. Бях небрежна. Трябваше да те наглеждам. — Тя наведе глава. — Не се справих много добре.

— Аз съм търпелив пациент. Ще се постараем и двамата.

Тя стана и взе папката.

— Наистина съм ти приятелка, Шон. Не го забравяй. Вярвай в мен. Имаш ли проблеми, обади ми се.

— Непременно. Благодаря.

Проверих си електронната поща. Имаше цял куп имейли административни глупости, резюмета на важни дела и тъй нататък. Толкова много бяха, че ми трябваха почти пет минути, за да ги изтрия. Поолекна ми. Проверих и телефонния секретар. Мина бързо, защото нямаше нито едно съобщение.

Беше късен следобед и след две нощи на крак реших, че второ действие е приключило. Изключих компютъра и си тръгнах.

В приемната Елизабет ме попита:

— Днес се измъкваме раничко, а, господин майор?

— Шшшт. — Посочих камерата на Хал и прошепнах: — Не казвай на никого.

Тя се разкиска. Подпрях се на бюрото й.

— Елизабет, откога казваш, че си на работа тук?

— Четиринайсет години.

— Харесва ли ти?

— Заплатата ми харесва.

— Добре казано. Ами… Хал? Той кога постъпи?

— Преди две-три години.

— Ясно.

— Правете като мен… с Хал, искам да кажа.

— Какво?

— Не му обръщайте внимание.

Разсмях се и тръгнах към асансьора. После ми хрумна още нещо. Обърнах се и попитах Елизабет:

— Когато дойдох, ти ли каза на Сали, че съм тук?

— Не. Трябваше ли?

— Да. Повече не пропускай да я уведомиш.

Тя пак се разсмя. Защо никой не ме взимаше на сериозно?