Брайън Хейг
Частен сектор (28)

28

В детективския отдел на александрийското полицейско управление нямаше нито едно празно бюро. Целият екипаж беше свикан на палубата, ако ми позволите да ползвам морския термин, което подсказваше, че лейтенант Мартин и неговите мрачни ченгета са вдигнати на бойна нога. Звъняха телефони, детективи разпитваха куп свидетели, търчаха от бюро на бюро, разменяха сведения и бележки по случая, а може би и се обзалагаха за резултата от неделния мач на „Редскинс“ срещу ненавистните „Каубоис“ от Далас. С две думи — всички характеристики на една зала, пълна със самоотвержени професионалисти, работещи усърдно, за да хванат злодея преди следващия му удар.

Както и да е, лейтенант Мартин седеше в стъклената си клетка и изглеждаше изтощен и смачкан; разкопчана яка, разхлабена вратовръзка, навити ръкави, подпухнали торбички под кръвясалите очи — човек с безкрайно неприятен товар на плещите. Освен него забелязах до стената в дъното да седят Спинели и някакъв непознат. Навсякъде имаше черно-бели снимки на трупове в зловещи пози — залепени по стъклените стени, пръснати по бюрото, натрупани на камари по пода.

От опит знам, че колкото повече се изнервят ченгетата, толкова по-усърдно компенсират липсата на напредък с имитация на трескава дейност. Много ги бива в това отношение. Снимките на убити момичета бяха своеобразен живописен камуфлаж или пък напомняне за вина. При всяко положение из града все още се скиташе на свобода един тип, който би оценил тази картинна галерия като чудесно свидетелство за неговите умения и способности.

Джанет кимна на лейтенант Мартин, после се завъртя към Спинели и седналия до него… и застина.

Човекът стана от стола, усмихна се и каза:

— Здравей, Джанет.

— Джордж.

Охо… май и друг път бях чувал това име.

Той прекоси кабинета, целуна я по бузата и каза:

— Искрено съжалявам за Лайза. Откакто чух, исках да поема случая. Разбира се, трябваше да изчакам, докато стане федерален.

Тя го гледаше като труп, изскочил току-що от ковчега.

— Ти работиш по случая?

— От снощи. Но директорът реши, че след като две от жертвите са живели в Александрия, а третата беше изхвърлена тук, общото ръководство остава в ръцете на местните. Бях назначен за СОА на групата от Бюрото.

Ако не знаете, СОА е съкращение от „старши оперативен агент“. Така добрите момчета произнасят ССГ, тоест „старши скапан гадняр“, което е по-подходящо звание, тъй като ФБР има навика да третира местните ченгета като идиоти и оставя след себе си широка диря от накърнени чувства.

Специален агент Джордж Мийни — човекът, прецакал годеницата си заради повишение — беше висок и добре сложен, чистичък и спретнат като пораснало момченце от църковния хор, със свеж симпатичен вид и походка в стил Джон Уейн. Освен това удивително приличаше на Елиът Нес, тоест на младия Робърт Стак, включително по трапчинката на брадичката и високото изпъкнало чело, създаващо впечатление за вечна замисленост и целенасоченост. Или пък просто страдаше от газове.

Така или иначе, той ме погледна и протегна ръка, а аз я поех.

— Специален агент Джордж Мийни. Предполагам, че вие сте майор Дръмънд.

— Ами… все някой трябва да бъде.

Той ме изгледа малко по-втренчено и каза:

— С Джанет сме стари приятели.

— Браво на вас.

— Много близки стари приятели.

Усмихнах му се и според мен в този миг едновременно стигнахме до извода, че няма да си допаднем. При мъжете, също като при кучетата, нещата често опират до едно бързо инстинктивно подушване — и край, пази си задника, когато пикаеш по дърветата на противника. Но аз знаех защо не го харесвам. Той беше изчукал и после прецакал моя приятелка, а това е гнусно. А и не ми допадаше тонът, с който нарече Мартин и Спинели „местните“. В гласа му звучеше отвратително снизхождение, сякаш си имаше работа с неграмотни селяни и всички бяхме длъжни да му целуваме миропомазания задник.

Но далеч по-интригуващ беше въпросът защо той ме намрази от пръв поглед. Мисля, че отговорът, така да се каже, стоеше само на крачка от нас и все още гледаше Джордж със зяпнала уста.

За да съм сигурен, че започваме както трябва, аз понечих да изтърся нещо много сочно и гадно, но в този момент Джанет се намеси:

— Джордж, радвам се, че си тук. Случаят е много тежък, а за мен, очевидно и личен. Благодаря, че си помолил да те назначат. — Тя ме погледна и добави: — Джордж е един от най-добрите оперативни агенти на ФБР. Работили сме заедно в Бостън.

Вече ми бе казала, разбира се. Затова го изтълкувах в смисъл: не си пъхай носа, Дръмънд. Е, аз съм джентълмен и не ми влизаше в работа, тъй че реших да изпълня желанията им. Щях да се държа с Джордж безупречно, докато не измисля удобен начин да му бия жесток шут по задника.

Освен това лейтенант Мартин изведнъж бе почнал да се извинява, задето отново ни безпокои, после размаха снимки на последната жертва. Както съобщиха по телевизията, носът й беше отсечен, опръсквайки цялото лице с кръв. Разпознаването по тия снимки би затруднило дори собствената й майка. Все пак и двамата с Джанет заявихме, че не я познаваме.

Веднага пред лицата ни се размаха черно-бяла снимка — на същата жена, но приживе, ако мога така да се изразя, взета от служебно досие или паспортна служба. Би изглеждала доста привлекателна, ако не беше големият топчест нос, който засенчваше всички останали черти. Двамата с Джанет отново признахме, че не я познаваме.

— Името й е Ан Каръл — мрачно съобщи лейтенант Мартин. — Неомъжена, лесбийка и много способна юристка от Комисията по ценните книжа и борсите.

Интересно… две юристки, счетоводителка и клюкарка от телевизията. Приблизително на една възраст, външност от умерено до много красива, образовани, преуспели, неомъжени и добри професионалист™. Общи черти, както казваме в занаята. Но имаше ли някаква по-особена обща нишка, някаква определяща човешка същност, която да привлича убиеца? Преуспели жени? Красиви жени? Жени десничарки?

Е, за мен хипотезите бяха чиста загуба на време, защото ФБР и местните ченгета вероятно правеха същите сравнения, продължавайки да преобръщат всеки камък, ако се съдеше по масовото присъствие в участъка. Нали разбирате, вече трето убийство след онова на Лайза, а при всеки нов труп пак търчахме към участъка в Александрия.

Както и да е, за всеки случай Спинели попита Джанет:

— Може ли сестра ти да я е познавала?

— Възможно е. — Тя се позамисли, след това каза: — Никога не е споменавала за нея.

— Каръл е убита снощи около девет — обясни Спинели. Малко след десет тази сутрин изродът позвънил на „Фокс“ и им казал да надникнат в контейнера за боклук зад сградата. Все още не знаем къде я е обработил.

— Сигурен ли си, че е звънял убиецът? — попитах аз.

— Рекъл, че се е опитал да й оправи носа.

— А… разбирам.

Джанет се обърна към Спинели.

— Според пресата полицията подозира, че има работа с убиеца от Лос Анджелис.

— Такова е преобладаващото мнение — потвърди Мартин. После се озърна към Спинели и ни съобщи: — Той обаче не е съгласен.

— Защо, Дани? — попита Джанет.

Въпросът не беше насочен към Мийни, но той побърза да се намеси:

— Джанет, деветдесет и девет на сто сме уверени, че е той.

— Но не сто на сто?

— Знаеш, че подобна увереност е невъзможна. Но аз проверих всичко — той е.

Джанет се озърна към Спинели и попита:

— Съвпада ли ДНК от спермата върху Фиорио с тази по другите жертви?

— Спермата по бедрото й не съвпада с нито един от другите образци — отговори Спинели.

— Не е ли странно? — подхвърли Джанет. Така и не разбрах дали задава въпрос или подсказва нещо. — Три различни вида сперма.

— Наистина е загадка — каза Мийни. — Но не търси прекалено дълбок смисъл.

— Не търся, Джордж. Просто съм любопитна. Според новините убиецът от Лос Анджелис е оставял собствената си сперма.

— Да. Така смятахме тогава. Вероятно е осъзнал грешката и сега прикрива следите си по-добре.

Джанет му се усмихна странно.

— Объркана съм.

— За кое?

— Спермата по труповете… чия е?

— Чия? Нямаме представа чия. Очевидно не негова. Всъщност смятаме, че опръсква труповете си с образци.

— Образци?

— Да… образци. Смятаме, че носи епруветки, най-вероятно взети от клиника по безплодие или лекарски кабинет. Убийството на Кътбърт подсказва, че е специалист по влизане с взлом, а въпросните заведения не могат да се похвалят с добри предпазни мерки.

— Но нали убиецът от Лос Анджелис е еякулирал собствената си сперма?

— Както казах, така смятахме тогава. Но той не бе заловен, тъй че нямаше как да направим сравнение на ДНК. Може и тогава да е плискал.

— Но намекваш, че сега излива върху труповете сперма от други хора. Каква е целта на тази промяна?

Мийни пристъпи напред и сложи ръка на рамото й.

— Слушай, спомни си онзи пръв случай, по който работихме заедно. Или който и да било случай от твоята кариера. Винаги има несъответствия.

Канех се да го попитам дали под „несъответствия“ разбира побой на свидетели, незаконно подслушване и тъй нататък. Но преди да дам този ценен принос в разговора, Джанет отвърна:

— Нека допуснем теоретично, че вече имате ДНК на убиеца от жертвите преди три години. Защо му е да я крие сега?

— Ти сама признаваш, че това е само предположение — отговори Мийни. — При всяко положение знаем, че човекът е луд. Кой може да каже каква изопачена логика го ръководи сега? Истината е, че няма да разберем, докато не го заловим. — Без да отдръпва ръка от рамото й, той я уведоми: Но непременно ще го заловим, Джанет. Не се съмнявай.

Джанет се обърна към Спинели и попита:

— Дани, ти как смяташ?

— Аз ли? — Той изгледа втренчено Мийни и каза: — Имаме работа с някакъв тип, опитващ се да действа като убиеца от Лос Анджелис.

— Имитатор?

Той кимна.

— Онзи от Лос Анджелис обичаше да се хвали по местните новини за най-фините тънкости на занаята си, нали?

— Значи намекваш, че един имитатор би разполагал с психологически портрет, на когото да подражава?

— Дори с цял наръчник, мамка му.

— И какво те кара да мислиш, че не е същият?

— Историята със спермата. Смахнатият от Лос Анджелис не пръскаше чужда сперма. Този тип ни води за носа.

Мийни, който все още държеше Джанет за рамото, каза:

— Разбира се, ние обмислихме и варианта, който излага Спинели. Вижте, директорът пряко участва, включени са най-добрите ни специалисти. Ние много внимателно…

Нататък започнаха безконечни дрънканици как любимото и вездесъщо ФБР проучва всичко, както приликите, така и разликите, а после прави обобщена компютърна оценка. Престанах да слушам.

Не че не се възхищавам на ФБР; дори смятам, че са великолепна тайфа и тъй нататък, но ако са чак такива майстори, защо не хванаха семейство Роузънбърг преди да предадат на комунистите чертежите на атомната бомба? Така де, за какво ни е да пращаме тия двамата на електрическия стол, след като вече са обяснили на руснаците как да изпепелят стотина милиона души? Чувал съм за преждевременна еякулация, но ако имаше и следвременна, тия приятели щяха да страдат точно от нея.

Джанет обаче не откъсваше очи от лицето му, а и той не отлепваше ръка от рамото й. Кой знае защо, това ме дразнеше. Същият тип, дето някога й беше забил нож в гърба, сега изникваше с широката си усмивка и трапчинката на брадичката като рицар на бял кон да съсече злия дърт дракон. Я стига — мръсникът беше надянал наколенките да моли началството си за случая само защото се надяваше пак да й бръкне в гащите. Ясно като бял ден. Нали?

Най-сетне Мийни приключи поучителната беседа за ФБР и всички седяхме, дълбоко замислени над думите му. Или пък и другите като мен бяха изключили за толкова дълго, че им трябваше време да рестартират двигателите.

Накрая Джанет каза:

— Благодаря ти, Джордж. — След ново мълчание тя подхвърли: — Според предишната теория убиецът от Лос Анджелис е стигал до еякулация. Възбуждал се е от мъченията или от самото убийство, нали така?

— До такъв извод стигнаха повечето ни психолози — отговори Мийни. — Мъченията и убийството на жертвата са негови сексуални фантазии. Смятаме, че при мъченията по някое време е изпитвал оргазъм, после им е строшавал вратовете. — Той бързо добави: — В общи линии изглежда, че и сегашният случай следва същия модел.

— Тогава не би ли трябвало да има следи и от неговата сперма?

— Знам, че ще прозвучи смешно — осведоми я Мийни. Нашите психолози смятат, че сега убиецът си слага презерватив.

Смешно? Мисля, че промърморих:

— Как не се сетихме! Ами че то си е очевидно, след като го спомена.

Мийни ме изгледа свирепо — три черни точки.

Джанет пак се обърна към него.

— Ами нарастващата жестокост към жертвите?

— Не е рядкост — отвърна той. — Успехът ги главозамайва. Непрестанно се сблъскваме с това. Започват от някои задръжки. Колкото повече им се разминава, толкова по-слаби стават задръжките. И същевременно става по-трудно да постигнат сексуална възбуда. Тогава прекрачват нагоре и подхващат нови експерименти.

Джанет сякаш се позамисли над чутото, сетне каза:

— И смяташ, че това обяснява всичко?

— Работим и над друга теория. Може би вижда деянията си като състезание… като игра. Жените са пионки. Предизвикателните пози на жертвите, обажданията до медиите, разлятата сперма като визитна картичка, целият процес на физическа ескалация може да означава, че за него това е премерване на силите. Той създава правилата, може би дори ги променя, а ние сме длъжни да играем.

Забелязах, че Спинели се е прегърбил, гледа пода, потропва с крак и лицето му е застинало в подигравателна гримаса. Изведнъж ми хрумна, че двамата с него имаме някои общи черти. Единодушно смятахме Джордж Мийни за досаден тъпак. Тая подробна лекция относно спермата и ДНК вършеше чудесна работа като тема за разговор на коктейл, или може би не — но нищо повече. Нямаше да хванем онзи вампир с дебати за странните му навици. Може би така всички се чувстваха по-добре, но празните приказки бяха само заместител на истинското му залавяне. Резултатът беше четири на нула за Убиеца; ченгетата нямаха веществени доказателства, които да го свържат с престъпленията, нямаха представа кой е и как да го хванат, а всички се чудеха само дали лъска бастуна над жертвите, или не.

Накрая дори те стигнаха до извода, че темата е изчерпана, и след още няколко заключителни коментари групата започна да се разпада. Ръкостискания, сърдечни думи за сбогом, после аз и Джанет, придружени от Мийни, прекосихме лабиринта от детективски бюра и излязохме на паркинга.

Всъщност вече стояхме до моята кола, когато Мийни ми каза:

— Извинявай, Дръмънд, с Джанет трябва да си поговорим за едно-друго. Насаме.

После я отведе на десет метра встрани. Застанаха далече един от друг и се спогледаха. Нямах намерение да подслушвам, защото абсолютно не ме засягаше. Вярвам, че да уважаваш чуждото уединение е почти божествено. По една случайност обаче с лявото ухо чувам по-добре, отколкото с дясното, и ако леко извиех глава, ушната ми кухина неволно възприемаше части от разговора.

Така например чух Мийни да хленчи жално:

— … и ти просто изчезна от моя живот, тръгна си… без да ми дадеш шанс да обясня.

А Джанет отговори:

— Ти какво очакваше, Джордж? Не биваше да ме топиш пред шефа. Ти ме предаде.

— Не е вярно. Кълна се. Началството от Вашингтон му се обади. Кълна ти се, че е самата…

Е, вятърът изведнъж духна в друга посока и пропуснах значителна част от разговора. Но умея доста добре да тълкувам езика на жестовете. А Мийни се привеждаше към нея безкрайно искрен на вид, изпъкналото чело се бръчкаше в знак на откровеност, ръцете му шареха нагоре-надолу покрай нейните. Той явно спадаше към ония типове, дето не уважават личното пространство на събеседника, и бе скъсил дистанцията на по-малко от педя.

После вятърът стихна и чух Мийни да казва:

— … и все още те обичам.

А Джанет му отговори:

— Ами… аз… не съм наясно какво изпитвам към теб.

Недей така, Джанет. Моля те, събуди се. Тоя тип лъжеше.

От петнайсет метра видях — устните му се мърдаха.

Както и да е, вятърът пак духна, те побъбриха още няколко минути и си личеше, че разговорът става все по-сърдечен, накрая приключиха и тръгнаха обратно към мен. Не бих казал, че изгаряха от любов един към друг. Но по израженията им и спокойната, бавна походка можех да съдя, че Джордж я е забаламосал и отново си е възвърнал нейното благоразположение.

Дори я беше прегърнал през рамо и шепнеше нещо.

Божичко, някой трябваше да се намеси. Поех тази задача и заявих:

— Хей, Джордж, ти спомена, че непременно ще хванеш онзи тип. Как?

Както вече казах, ченгетата мразят да ги притискаш в ъгъла. Но все някой трябваше да накара Джанет да се опомни и да й покаже, че тоя тип е въздух под налягане.

Специален агент Мийни явно наистина не се зарадва на моето питане, защото леко присви очи и отговори:

— С добра детективска работа, великолепна техника и могъщ ум. — После добави: — Защо? Какво те засяга?

— Ами… нали разбираш… любопитен съм.

— Страхотно. Много обичам любопитни свидетели. Седемдесет и пет агенти работят денонощно, медиите, хората от връзки с обществеността и шефовете ме мачкат час по час, тъй че имам колкото щеш свободно време да отговарям на клоуни като теб.

Мили боже! Джанет го изгледа странно и каза:

— Мисля, че въпросът беше съвсем уместен.

Той ме стрелна с очи и пак се обърна към нея.

— Извинявай. Права си. Откакто поех следствието, почти не съм мигнал. — После се подпря на колата и ми обясни: Добре. Щом питаш, ще ти обясня какво открих. Извърших възстановка на местопрестъпленията и проучих уликите и докладите до най-малка подробност. Това е задължително, нали?

— Вярно.

— Защото понякога… да, понякога забелязваш нещо, което другите са пропуснали. Не че са некадърни, но в разгара на битката, както се изразявате вие, някои дреболии могат да ти се изплъзнат.

Не исках този досадник да ми чете нова безкрайна лекция, затова го прекъснах:

— Е, много интересно, но…

— И — натърти той — при повторен оглед откриваш някои от тия неща. Ето ти един пример. Според дневника на лейтенант Мартин вечерта, когато е убита Лайза, ти си пристигнал на паркинга пред Пентагона в девет и двайсет и седем. Казал си на Мартин, че е трябвало да се срещнете около трийсет минути по-рано. Виждаш ли проблема?

Тъкмо отварях уста да обясня къде е проблемът, когато той добави с гадна усмивка:

— Не те упреквам, естествено, но се зачудих защо Лайза е стояла на голям пуст паркинг късно вечерта, уязвима за онова чудовище. Всички знаеха, че е предпазлива, експедитивна и точна. После събрах две и две. Само предполагам, разбира се… но стигнах до извода, че човекът, с когото е имала среща, не е проявил елементарната любезност да дойде навреме. — Той добави: — Всъщност ако не беше закъснял, нищо нямаше да се случи.

Джанет ме гледаше много странно.

Обърнах се към нея и обясних:

— Закъснях, защото ченгетата ме глобиха за превишена скорост.

Джордж ме потупа по рамото.

— Недей да съчиняваш оправдания заради мен, приятел. Казах ти… никой не те упреква. — Той се обърна към Джанет. — Искаш ли да те откарам до хотела. Така ще можем да си побъбрим и да решим къде ще вечеряме.

Докато ги гледах как потеглят, внезапно ми хрумна, че може би съм подценил мистър Джордж Мийни.

Въпрос: беше ли ми натрил носа, или не?