Уилям Дийл
Хулигани (81)

77. ЗАВРЪЩАНЕ В УИНДСОНГ

Когато стигнахме края на алеята за Уиндсонг, черната лимузина на Стоунуол Титан вече бе паркирана там. Люк Бъргър, човекът на шерифа, се беше облегнал на предния капак на колата. Заби очи в мен от момента, в който слязох от колата заета ми от Дъч.

Тръгнах към къщата и той проговори:

— Стой. Трябва да те претърся.

— Дори и не си го мисли — процедих без дори да го поглеждам или забавям стъпка. За една нощ ми беше дошло до гуша от словесни изхвърляния и яки мъжаги. Обгърнах Доу с ръка и я поведох през дългата зелена ливада пред къщата, покрай верандата до първите стъпала на входната врата. Семейният иконом Уорън я отвори още преди да съм положил ръка върху дръжката й, сякаш прочел мислите ми. Беше значително остарял и артритът го беше сковал здраво, но беше безупречен както винаги.

— Добър вечер, сър — поздрави ме с усмивка той, сякаш тези двайсет години никога не бяха изминавали и аз се бях отбил на гости. После се вгледа по-отблизо в нас и възкликна: — Господи, наред ли сте?

— Наред сме — отвърнах аз докато крачехме по дългия коридор. Бях изпитвал страх да се върна обратно в тази къща нейните призраци. Сега обаче ми тежаха толкова неща на ума, че бе останало единствено любопитството. Знаех, че годините несъмнено бяха деформирали спомените ми за къщата, но изненадите бяха малко на брой. Съмнявах се дали имаше картина, ваза, или парче мебел разместени за тия двайсет години. Беше също като музей, съхраняващ миналото за бъдещите поколения на Финдли, поколения, които повече нямаше да носят името на фамилията, загинало завинаги с Теди. Уорън ни поведе през разширяващия се входен коридор с двойката метални вини стълби в далечния си край, и ни въведе във всекидневна, достатъчно просторна да побере конвенция на Легионерите.

Шефа и титан чакаха вътре. Това беше стая, обгърната от носталгия, изпълнена с плетени и дървени мебели, с маси задръстени с обрамчени портрети от всякакъв вид и размер — засмени снимки на Доу и Теди като деца, тийнейджъри, колежани, и накрая възрастни, макар в действителност едва бяха навършили осемнадесет години.

Старецът вдигна поглед от инвалидната си количка с почти оргазмено облекчение при вида на Доу. Той протегна ръце и тя се втурна към него, сякаш току-що завърнала се след дълго пътешествие. Титан стоеше изправен пред мъртвата камина и пушеше къса дебела пура, която държеше между пръстите си подобно на цигара. Физически усетих облекчението, настъпило в стаята, сякаш топъл бриз полъхнал през закритите с щори прозорци.

Шефа проговори пръв. Изгледа ме над рамото на Доу.

— Благодаря ти — прошепна той. — Ти си смел мъж.

— Едва ли — казах аз. — Моята глупост беше причината да се озовем в това положение.

— Ние се върнахме, татко. Това е единственото, което има значение — намеси се Доу.

— Ще ти се отблагодарим за това, синко — изрече Шефа, притиснат към нея, сякаш се боеше да не нахлуе приливът и да я отнесе.

— Не ми дължите нищо — казах аз. — Стик беше човекът, който ни измъкна.

— Стик? — запита Шефа.

Двамата с Титан се опитаха да скрият изненадата си, но не ги биваше много за актьори.

— Едно ченге. Вероятно го познавате по-добре под името Мики Парвър — казах аз, когато най-сетне се опомниха.

— Какво се случи там, войниче? — запита Титан. — Последните два часа не можахме да чуем почти нищо по радиото.

— Бяхме прекалено заети, за да се притесняваме — отвърнах късо аз.

Предадох им накратко какво се беше случило от момента, в който бяхме напуснали Брийзис до приключването на стрелбата.

— Костело, Брониката, Чевос и Нанс Турчина са мъртви всичките, заедно с девет от телохранителите си — завърших аз.

— Господи — прошепна Шефа, притискайки още по-силно Доу към себе си.

— Четиримата са организаторите на убийството на Талиани — продължих аз. — Моето предположение е, че в повечето случаи Нанс е бил стрелецът, макар че никога няма да го разберем със сигурност.

Титан вдигна поглед като ужилен от оса.

— Брей, проклет да съм — каза той.

— Всичко ще мине, защото Парвър не остана жив — казах аз. — Загина, докато ни спасяваше двамата с Доу.

Титан се втренчи в мен. Измина цяла минута, преди да произнесе:

— Какво искаш да кажеш с това, че ще мине?

— Искам да кажа, че пред следствието ще мине.

— Мисля, че ти току-що каза, че Костело стоял зад всичко, войниче — изрече предпазливо Титан.

— Казах, че мога да пробутам идеята. Някой да има нещо против?

Доу ме загледа с любопитство.

— Не разбирам — каза тя.

— Не е необходимо да говорим за това точно сега — обади се Шефа.

— Да говорите за какво? И с кран не можете ме измъкна от стаята, да знаете! — запротестира бурно тя.

— Остави — изрече Титан, с поглед забит в краката си.

— Не! — произнесе рязко Доу, като се изправи. — Какво е всичко това?

— Нищо, скъпа. Просто бизнес — каза Шефа.

— Какъв бизнес? — заупорства тя.

— Бизнесът със смъртта — намесих се аз. Исках да го знае. Исках да изчистя всички тъмни ъгълчета, веднъж и завинаги.

— Кажи й — произнесе Шефа. Беше прекалено стар и уморен, за да спори.

— Работата е там, че ние двамата разбираме много добре, нали, мистър Стоуни? — проговорих.

Титан ми обърна гръб и се загледа в студената камина.

— Парвър беше агент на Хладилника, същия отдел, в който работя и аз, но беше прикрепен към Дъч Моорхед и групата му — казах. — Стик претендираше, че не знае нищо за Синсинатската Триада до момента, в който Сиско Мацола, не се натъкна на нея само преди месец или някъде там. Никога не ме е бивало в писането на доклади. Това е една от грешките ми.

— Искаш да кажеш, че си способен да правиш грешки? — запита язвително Титан, все така с гръб към мен.

— О, и то много — уверих го аз. — Всички правим грешки.

— Например? — запита той.

— Например, в Синсинати разполагах с екип от петима души, с който в продължение на три години работехме върху Талиани. Огромно количество снимки, изрезки от вестници, доклади от проследявания, и матричен анализ на Триадата в нашите секретни файлове. Стик прекара шест месеца в изучаването на нашите доклади в компютъра преди дойде тук. Знаеше всичко за Талиани и отрепките му. Стик е открил Триадата веднага след пристигането си тук. А и няма как другояче да е било. Въпросът е, на кого е докладвал за това?

Никой не проговори. Доу още изглеждаше смутена.

— Няма ли желаещи да отгатнат? — запитах аз. — Добре, аз ще направя опит. Мисля, че е дошъл при теб, мистър Стоуни. Ти си единственият логичен избор, не Дъч. Ти си единственият тук с желязна ръка. Ти представляваш закона в Комитета.

Той не каза нищо; не отдели поглед от камината.

— И ти помоли Парвър да убие Талиани — завърших аз.

Титан се извърна и ме прониза със злобен поглед през стаята.

— Хайде сега пък, защо ще му да прави такова глупаво нещо? — запита Доу с отбранителен глас.

— Поради две причини, за които мога да се досетя. За да защити кариерата на Хари Рейнс, и за да скърши гръбнака на Триадата.

— Ха — възкликна Титан. — Аз не съм чудотворец.

— Току-що го проумя — казах аз и преди още да ми отговори, продължих. — Мисля, че ти действително си вярвал, че като отстраниш Талиани, ще можеш да разкараш Триадата, старият лаф „до залез слънце да сте си обрали крушите от града“, но това е бил един много рискован ход. И тогава си научил, че и аз пристигам в града и цялата история може да изскочи наяве, и в отчаянието си пришпорваш Стик. Знаеше, че пресата тук ще излиже всеки задник, който й наредиш. Би могъл да припишеш убийствата на прословутата вътрешна саморазправа, или дори още по-умно, можеше да го припишеш на Грейвз. Той не би дал и пет пари, след като не може да се докаже. Та той дори не отричаше авторството си при убийството на Чери Макджий, макар в действителност Талиани да беше организирал всичко. Стик пък допълни картината с отвличането на пратката кокаин на Грейвз. Това вече осигуряваше и финалния мотив, ако някой проявеше интерес.

Доу ме гледаше с изражение променящо се от удивление в недоверие.

— Но това е абсолютна лудост — възкликна тя. — Така ли е, мистър Стоуни?

Титан само изсумтя на думите ми.

— Да ти кажа право, това е било доста наивно от твоя страна — продължих аз. — Макар и да е разбираемо. Ти си мислеше, че все още действаш по правилата си: наложи ли ти се да се отървеш от някого, направи го по най-бързия начин, също както тогава, когато натопи Тони Лукатис, защото той беше потенциална заплаха за Рейнс. Или когато предложи на Стик да го използва за отвличането на пратката и после да го ликвидира. Хората на Грейвз и Тони бяха убити с едно и също оръжие — това на Стик. О, по дяволите, когато си управлявал града в продължение на четиридесет години, човек много лесно се вижда в ролята на Господ.

Все още сконфузена, Доу ме погледна.

— На чия страна си, Джейк? — запита ме тя.

— На ничия. Аз съм просто едно обикновено ченге, което се мъчи да си върши работата. И то наистина не ми влиза в работата, макар че и аз допринесох за тоя хаос.

— Как?

— Като се мъчех да убедя себе си, че Нанс е бил убиецът, защото така ми се искаше. Известно време дори се опитвах да накача обвинението на Рейнс, защото те желаех.

— Ти си направил това? — възкликна тя, отстъпвайки назад.

— Да — отвърнах аз. — Ние всички обичаме да си играем на Господ. Бедният Стик сигурно и той е минал по този път. Ти също, мистър Стоуни.

— Дотук всичко го изкара по релси, войниче — произнесе Титан. — Има само едно слабо място в разсъжденията ти.

— И кое е то? — заинтересувах се аз.

— Това изобщо не беше моя идея — изрече той, замълча малко, за да придаде по-голям ефект, и след малко устните му се изкривиха в усмивка. — Това беше идея на Парвър още от самото начало.

— Но защо? — настоях аз. — Какво поиска в замяна?

— Абсолютно нищо — произнесе Титан. — А и освен това, ако конструкцията ти е вярна, как така не спря след ликвидирането на Талиани?

Нямах отговор на този въпрос, и все още нямам. Повдигнах рамене.

— Не знам. Макар и да няма смисъл ровенето. Нищо от това не може да бъде доказано.

Шефа най-накрая проговори и той.

— Тогава защо да го повдигаме? — запита грубо той.

— Да — потвърди Доу, приближавайки се още по-близо до баща си, — защо да вдигаме шум?

Усетих, че вече не съм героят.

— Защото сега той раздава картите, ето защо — каза Титан. — Сега ти диктуваш нещата, нали, войниче?

— Така ли било? — запита гневно Доу. — Значи ти още от самото начало си имал някакви сметки?

— Да, войниче — изрече Титан. — Какво искаш за всичко това?

Замислих се за момент върху думите му, като гледах Доу, застанала до любимия си Шеф, както винаги. Загледах се в Титан с неговата булдожка челюст щръкнала предизвикателно към мен, останал непобедим до края. Тяхната взаимна връзка беше кристално ясна. Аз бях натрапникът, какъвто винаги съм бил. Не мисля, дали някога им беше хрумвало, че накрая те не само бяха загубили скъпоценния си град, но и бяха станали причина за смъртта на Хари Рейнс. Но те никога нямаше да се почувстват отговорни за действията си; това сигурно беше една от привилегиите, придружаващи властта.

— Същото, което и Стик — казах накрая. — Нищо.

Обърнах се и излязох.