Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hooligans, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
ХУЛИГАНИ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Тодор СТОЯНОВ [Hooligans / William DIEHL]. Формат: 20 см. Страници: 511. Цена: 145.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
43. КУЧЕ С ЖЕСТОКА ХРЕМА
Нещата вече бяха под контрол и излязохме от Стаята на бойните действия, като се върнахме в предната част на Склада.
Костело си стоеше в ъгъла, все още напрегнат, също като някоя голяма котка миг преди скок. Върна ми погледа и няколко секунди очите му останаха приковани в мен, сякаш не можеше да си припомни откъде ме познава, и в този миг лицето му трепна. Усетих омразата му да пронизва цялата стая. Усмихнах му се в отговор. Идваше и моят ред.
Групата ни се беше свила до Стик, Дъч и мен. Почти всичкото стаено напрежение се беше преселило с нас в тази стая.
— Моля да ме извините — изрече Костело с равен и груб глас, изпълнен с отрова повече от тази на пепелянка. — Имате ли нещо против да ни прочетете нашите права и да ни уведомите в какво ни обвинявате?
— Останалата част ще ги обвиня, я да видим, да кажем, в нападение върху служител на закона, оказване на съпротива при арестуване, подронване на обществения ред, създаване на безредици, разрушаване на градска собственост…
— Добре, нека да я караме по-простичко — прекъсна Костело тирадата на Дъч. — За какъв дявол сте ни събрали тук?
— В последно време нещо в града не е наред, от сутринта досега имаме само един труп — изрече Дъч. — Така че си викам, абе, защо да не си направим един хубавичък пикник, че да се опознаем по-отблизо.
— Вижте — обърна се към него Костело. — Доколкото знам, вие сте един уважаван полицейски служител, Моорхауз, но тук вече надхвърлихте всякаква…
Сега беше ред на Дъч да прекъсне чуждата тирада.
— Моорхед — произнесе с ръмжене той. — Лейтенант Моорхед.
— Добре, Моорхед…
— Лейтенант.
Костело го гледа злобно няколко секунди преди да си отвори устата.
— Лейтенант Моорхед, какво по дяволите искате от нас? Защо сме тук?
— Може би още не сте го забелязали, но е мой дълг да ви обърна внимание, че доста голяма част от роднините ви поизкапаха през последните два дни — произнесе тежко едрият мъж.
— Това ли е причината, поради която вашата пасмина селяндури ни тормозеха през последните няколко седмици?
— О, аз в никакъв случай не бих го нарекъл тормоз, мистър Костело — отвърна вежливо Дъч. — За мен би било изключително удоволствие да ви покажа какво представлява истинският тормоз, стига само да пожелаете.
През целия този разговор Чевос не отдели и за миг очи от мен. Те блестяха като зъркелите на нощен хищник. Той внезапно бе проумял кой съм аз, човек, чието убийство той бе наредил на времето. Върнах му погледа и за миг останахме с погледи вкопчени един в друг. Цяла върволица от чувства се изреди по лицето му: ненавист, страх, досада, любопитство, гняв, безсилие. Накрая отведе очи.
Реших да се намеся в разговора.
— Значи ти представляваш всички тия хора, така ли, Костело?
— Точно така. Радвам се, че някой накрая все пак си спомни, че съм адвокат.
— Тогава нека двамата си поговорим — казах аз и се върнах обратно в Бойната стая. Дъч подбутна Костело вътре, а след него влезе и Стик.
Затръшнах вратата и се обърнах към Костело.
— Виж, хайде да приключим с тия изхвърляния. Ти си просто един гангстер, Костело. Известно е на всички ни, така че стига вече с тия лайна. Чичо Франко прегърна букета и това автоматически те прави пръв кандидат за capo di capi — тоест ако междувременно не се присъединиш към достойните си предци, което със сигурност не би наранило особено чувстват ми.
Той понечи да каже нещо, но аз го спрях с ръка и продължих да говоря.
— Значи нещата стоят така, Костело: или някакви гангстери от вътрешността са решили да ви изметат от Дюнтаун и да заемат мястото ви, или пък на някого от клана ви внезапно му се е увеличил апетита му.
— Да не би намеквате, че аз съм организаторът на всички тия убийства? — избухна той.
— Нямаш толкова здрави гащи да се захванеш с такова дело — казах аз, без да крия какво мисля за него. — Просто ти казвам това, което ни е известно и предположенията си.
— Това си е наш проблем.
— Отново сбърка, задник такъв — казах. — Той току-що стана наш общ проблем.
— Не съвсем — произнесе той много бавно и разчленено. — В каквото и да се състои проблемът, той си е наш и ние ще се погрижим за това.
— Нали — произнесох с усмивка. — Както се грижиш и до този момент ли?
Лицето му почервеня.
— Пак сбърка — намеси се Дъч. — Тук става въпрос за убийство, и то за доста голямо количество. Това не може да бъде твоя грижа, Костело, защото е работа на полицията. И понеже нещата вече са стигнали до този етап, ние ти предлагаме да ни окажеш съдействие.
— Ще ви го повторя още веднъж — произнесе Костело с вдигнат показалец. — Не знам кой върши тия неща или защо. И всички останали ще се подпишат под тези думи.
— На такова нещо не му казваме съдействие, господин адвокат — произнесе спокойно Дъч. И изведнъж се разбесня. — За мен сега си най-главният кандидат за следващото погребение и най-главният заподозрян. Здравата ще го загазиш, мистър Костело. Като за начало бих могъл да те задържа като материален свидетел.
— Ще бъда навън още преди дежурният сержант да пръдне — отвърна Костело.
— Къде е Нанс Турчина? — запитах го аз.
— Съвсем бегло познавам Нанс Турчина. Защо, да не липсва? — изсъска Костело и после се обърна към Дъч, добавяйки: — Тръгвам си веднага и вземам хората си с мен.
— Глобявам тези ваши дрисльовци за провокиране на безредици — каза Дъч. — По седемдесет и пет долара на калпак.
— Не ставайте глупак…
— Казах провокиране на безредици и точка — прекъсна го Дъч. — Ако искате, можете да оспорвате, но в съда. Иначе си платете на изхода при дежурния и си вървете по живо по здраво. Ще стигнат колкото да закърпим дупките по тавана. — И той посочи с палец нагоре.
Костело се извърна към мен.
— Чувал съм за теб. От Синсинати ни пратиха името ти. Чувам, че и ти си в списъка, аверче. Само почакай. Скийт, чичото на жена ми, имаше много приятели.
— Целият съм разтърсен по чичото на твоята съпруга — казах аз. — Правя ти едно обещание, педал. Ще те изпратя при него. Подарък за Коледа, за да не се чувства самотен.
— Знаеш ли, можеш да преумориш до смърт от престараване, Килмър.
— Съмнявам се дали си наистина чак толкова тъп, че да убиеш федерален агент — обърна се Стик към Костело.
— Разбира се, че е — казах аз. — Той е един истински тъп безмозъчен задник.
— Явно и ти имаш нужда бъдеш включен в онзи списък — изплю се Костело към Стик.
— О, густо — каза Стик и се захили с откачената си усмивка.
— От доста време си като конска муха за фамилията ми, Килмър — каза Костело.
— Разбира се, нали затова избягахте от Синсинати — ухилих се мръсно аз. — Не можахте да понесете сърбежа.
— Предлагам ви да се откажете — произнесе ледено той. — Не сме извършили нищо нелегално тук. Това не е ваша работа.
— Всичко, което правиш, е моя работа — изръмжах аз. — Ти си ми любимият обект за благотворителност.
Настъпи един от онези напрегнати моменти, в който повечето от участниците в разговора са изчерпали репликите си. Реших да запълня празните полета.
— Има една африканска поговорка — започнах аз. — „Когато скунксът видял, че лъвът бяга от него, си помислил, че е царят на джунглата. И тогава на пътя му се изпречило едно хремясало куче“. Това съм аз, Костело, аз съм твоето куче с жестока хрема. Знам цялата ти биография и не давам пет пари. Ще те ликвидирам. Рано или късно това куче ще хапе. Разбира се, ако все още си тук.
— О, аз ще бъда тук — увери ме той и се обърна да си тръгва. На вратата се поколеба. — Това е семейна афера — каза той. — Разрешаването й е въпрос на чест за нас.
— Тогава проблемът е решен — казах аз. — Щом като в този случай е замесена чест, значи ти вече си мъртъв.
Костело излезе без да коментира. Тръгнах след него и отидох до Чевос, като застанах само на няколко инча от лицето му. Изглеждаше точно като онези руски убийци, които обикновено ги избират в тяхното политбюро.
Извадих най-стържещия глас, на който бях способен.
— Къде е Нанс, старче?
Той ме изгледа със змийските си очи; челюстта му затрепери. Не ми отговори и не можеше да ме погледне в очите; погледът му беше устремен през рамото ми.
— Къде е Нанс, старче? — изръмжах пак аз, влагайки цялата ми насъбрала се омраза.
Оскърблението накара кръвта да нахлуе в лицето му, но пак премълча.
— Предай му съобщение от мен — изсъсках в ухото му аз. — Кажи на тоя плъх, дето страшно обича да стреля в гръб, че се осра когато ме изтърва в Синсинати онази нощ. Кажи му, че когато опита пак, тогава ще му взема пистолета и ще му го навра в задника и ще дръпна спусъка. Мислиш ли, че си в състояние да го запомниш, или си вече сенилен маразматик?
Гневът направо го задушаваше, та чак сълзи му изскочиха. Адамовата му ябълка подскачаше като мехур в прибой докато преглъщаше слюнката си.
— Знам всичко за теб, скапан отпадък — продължих аз, изстисквайки всяка капчица отрова, която съдържах в системата си. — Ти превръщаш децата в дрогирани полумъртъвци. Ти убиваш жени. Ти си боклук, Чевос, и ти също си в моя списък.
Чувствах се добре. По дяволите, чувствах се великолепно. Може и да нямах сачмени лагери в подметките на маратонките или рязани щеки в кобура, но ми беше хубаво.
Обърнах се и се върнах в бойната стая, последван от Дъч и Стик.
— Е, ти вече им хвърли ръкавицата — забеляза Стик.
— Кръвна вражда — произнесох аз. — Бутнах в гроба патрона им и рано или късно някой нещастен тъпанар ще се опита да изравни резултата и да се окичи с палмата на първенството. Просто реших да разбъркам допълнително мравуняка.
— Успокояваща мисъл — каза Стик. После се обърна към Дъч. — И какво все пак постигнахме с тая лудница?
— Отворихме малко предпазния клапан. Крайно време беше, момчета, да видите отблизо тия юнаци. А и те нас. Врагът трябва да се опознае отблизо. А и за да бъде ясно кой къде е застанал.
Лицето на Стик се изкриви в откачената му усмивка и той поклати глава.
— Пределно ясно ни предаде мисълта си.
В този момент Дъч се загледа покрай нас с провиснало чене.
— Брей, проклет да съм — произнесе той. — Я вижте кого е довял най-сетне вятърът.
Обърнах се да видя новодошлия.
— Сега ще се запознаеш с Хлапака Муфалата, Джейк — каза Дъч.
Хлапака Муфалата съвсем не се оказа онова, което си представях. Бях очаквал да видя дребен и слаб мъж, почти изтънчен. Сигурно защото бях останал с такова впечатление от всички обяснения на Стик. Реалният Хлапак беше шест фута с телосложение на плувец. Имаше отпусната походка, ръцете му висяха хлабаво покрай тялото, раменете му се полюшваха; само стъпалата му докосваха пода. Не се виждаха никакви пръстени или украшения. Хлапака беше облечен като за състезания по спортно ветроходство: бледосиня моряшка риза, дънки, и мръсни бели маратонки. Липсваха му само риза за ръгби и лула. Това обаче, което ме изненада най-много, беше, че на външен вид нямаше повече от шестнайсет години. Не помагаха дори и тънките му мустачки. Прозвището му направо беше като лепнато.
— Добре дошъл у дома — изръмжа Дъч. — Надявам се, че пътуването ти се е отразило добре.
Хлапака не коментира думите му, но и не личеше да е особено загрижен от нещо.
— Добре, добре — изгрухтя Дъч. — Давай историята си. Тук вече започна третата световна война, а ти се криеш вдън земя.
— Вървя по петите на мистър Задник от неделя сутрин, единайсет часа предиобед. — Гласът му беше мек, културен, доверителен. Предположих, че мистър Задник беше Грейвз Дългоносия.
— И през цялото това време го държеше под око? — изсумтя Дъч.
— Точно допреди тридесет минути. Захванал се е с покер с много високи залози в хотел Брейкърс. Правят му компания двама юнаци, които не пропускат залозите на конно състезание, някакъв тъп задник от Хот Спрингс, Тексас, с шапка Стетсън, който непрекъснато обижда всички на масата, един бял сводник от Фронт Стрийт, и няколко нещастника с плитки джобове. По-късно днес в играта се включи и един коневъдец от Луизиана, и Носа остана докато изпразни и неговите джобове. Нещастникът профука петнайсет бона преди да успее да си обърше сопола.
— Значи Носа беше големият победител, така ли? — запитах аз.
— Точно така. Кой сте вие всъщност?
Дъч ни представи един на друг. Муфалата имаше ръкостискане, което малко остана да ме превърне в инвалид до края на живота ми. Набърчи нос когато разбра, че съм Феди. Още едно момче, което имаше нужда да се възпитава.
— Знаеш ли точно как се развиват нещата? — запита Дъч.
— Без големи подробности. Само дето всички тия нещастници идват от различни места от север и че някой много им е надървен. — Той направи пауза и ме изгледа в промеждутъка между две примигвания. — Съвсем изведнъж.
— Килмър беше в самолета когато са очистили Талиани — каза Дъч. — Аз самият лично го посрещнах на летището.
Хлапака вдигна безгрижно рамене.
— Не съм искал да обидя никого — каза той. — Когато бях на четири години, майка ми ме шитна за шест долара на един продавач на зеленчуци от Канал Стрийт. Оттогава вече не вярвам на никого.
— Но как, по дяволите, успя да го държиш под око тридесет и шест часа? — запита Дъч.
— Носа си няма хал хабер как изглеждам и аз бутнах един Франклин на пиколото плюс всички бакшиши, и той ми отстъпи временно работното си място. Подреждах стаята, приготвях им коктейлите, поддържах мястото чисто. Ощастливявах дамите в съседната стая. Да ви кажа, единственият път, когато този негър излезе от стаята, беше да отиде до кенефа.
— Сам ли беше? — запита Дъч.
— Само той и телохранителят му. Едно китайче на име Сонг. Едро китайче — изрече Хлапака, натъртвайки леко, за да ни изгради по-ясна представа за размерите му. — Искам да кажа, че тоя педал кара Кинг-Конг да яде ряпа в сравнение с него.
— Очевидно Грейвз не обича да си цапа ръцете — предположих аз.
— Аз бих заложил на сигурна загуба, ако бях на твое място — каза Хлапака, хвърляйки ми враждебен поглед.
— Ти мислиш, че ще си ги изцапа ли? — запитах го.
— Той собственоръчно очисти МакДжий. И то посред бял ден. Не можахме да го глобим дори за нарушаване на обществения ред. А той наруши здравата вътрешния ред на МакДжий.
— Какво знаеш за МакДжий? — запитах аз.
— Че е мъртъв като умряла риба — отвърна Хлапака.
Изведнъж една налудничава догадка се стрелна през ума ми и аз веднага я изстрелях.
— Оня коневъд от Луизиана, дето е дошъл по-късно, случайно да не се казваше Тибидо?
Муфалата беше истински изненадан.
— Тибидо? Да, мисля, че това беше името му. Нисичък, тъмнокос, квадратен като бъчва?
— Доста точно описание. Колко се бръкна?
— Някъде към петнайсет бона, че и отгоре. Откъде знаеш, че и той е набъркан?
— Ясновидец съм — отвърнах аз.
— Не ме ли будалкаш? — запита той. — Трябва да ми гледаш на ръка. На времето ми предсказваха, че линията на живота ми била по-къса от човката на вълнисто папагалче.
— Не знам — казах аз. — Никога не съм виждал вълнисто папагалче.
— Виждаш ли какво имах предвид — каза той. — Какво става тук, по дяволите? Какви са тия лайнари, дето сте ги събрали да осмърдяват мястото?
— Това е една много, много стара история, Хлапак — изрече уморено Дъч. — Три дни си изостанал от събитията. Ще те черпя един сандвич; може би Килмър ще те въведе в нещата.
Той отново спря погледа си върху мен.
— Някакво скапано Феди, а? Сякаш си нямаме и други главоболия, ами сега за капак и това.
— Трябва да се научиш да ме обичаш — казах аз и отказах предложението да вечеряме заедно с някакво мъгляво извинение. Имах среща с Хари Несбит при Чичо Джоли и този път реших да запазя информацията за срещата само за себе си.
Върнах се в хотела да си взема набързо един душ.
В кутията ми имаше четири телефонни съобщения. Три бяха от Доу Финдли. Четвъртото беше от ДиДи Лукатис.