Уилям Дийл
Хулигани (50)

46. КУЧЕТА

Хари Несбит седеше в дъното на арената, в ъгъла под една изгоряла крушка. Спрях два реда под него и огледах тълпата. Никой не ни обръщаше никакво внимание; всички бяха концентрирани върху двете кучета, подготвящи се за първата битка. Едното беше мръсен сив мопс, с муцуна нацепена от следите на многобройни битки. Другото, бял мелез с примеси на булдог, беше още чисто и без белези; очевидно това му беше първият бой.

От двете страни на арената бяха застанали двама мъже, явно собствениците на кучетата, и изглежда ги миеха с някаква бяла субстанция. Единият се приведе и захапа кучето за врата.

Пристъпих нагоре и седнах до Несбит.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той.

— Много съм любопитен — отвърнах му аз. — А и освен това ми допада аверът ви Бени Скийлър.

— Да, какъв мъж.

— Какво правят? — запитах, като кимнах към арената.

— Проверяват си взаимно кучетата. Онова бялото, с което ги мажат, е топло мляко. Гледат дали няма някакви отрови в кучето.

— Онзи мъж защо ухапа кучето по врата?

— Пробва кожата на вкус. Някои твърдят, че могат да усетят дали кучето е натъпкано с наркотици.

Той посочи дребния булдог.

— Виж, онова дребното там без козината, изглежда като булдог, само дето е още по-грозно.

— Не обичам кучешки борби, Несбит.

— Казвай ми Хари. Така се чувствам по-сигурно, нали разбираш?

— Разбира се, Хари.

— Казват им още свински кучета. И знаеш ли защо? Защото ги използват за лов на диви свине. Кучето захапва свинята за ухото, разбираш ли, и виси така, защото ако се пусне, с него е свършено, и така натиска главата на свинята надолу към земята и я държи така. Корави копелета. Заложил съм стотарка на него.

— Често ли го правиш?

— По-добро е от конните надбягвания. Избрах мястото, защото никой няма да дойде тук след мен. Така че съм сигурен, че нямам нежелана компания, нали разбираш какво имам предвид?

Собствениците хванаха животните си и ги поведоха към ринга. Двете животни за пръв път усетиха присъствието на съперника си. Вратът и козината на стария боец настръхнаха. Булдогът се сниши, устните му оголиха зъбите и венците му.

Никое животно не издаде звук, нито лай или ръмжене. Беше като в някакъв кошмар.

Облозите бяха направени. Тълпата притихна и се приведе напред.

Реферът, слаб мъж със сипаничаво лице и уста пълна с тютюн, свирна с уста и цялото място притихна.

— Господа — изрече сипаничавия, — огледайте кучетата си.

Извърнах се и погледнах Несбит, който се беше втренчил с разширени очи в двата песа, готови да се разкъсат на парчета.

— Хайде да си свършим работата — обадих се аз.

Чух свирката на рефера.

— Бой!

Тълпата направо полудя. Кучетата продължаваха да не издават звук. По-късно щях да разбера, че са обучавани да се бият без да лаят или ръмжат. Това съхранявало допълнителна енергия.

Компаньонът ми се беше вживял напълно.

— Давай, изяж го! — изрева той, скочил на крака.

— Давай да си свършваме работата — изревах му в ухото. — Тая обстановка не ми е много по вкуса.

— Ти добре знаеш какво става там долу, човече. Изглеждам ли ти на някого, готов да свърши като накълцан сандвич? — отвърна той без да отделя поглед от ринга. Трябваше да крещи, за да го чуя сред рева на тълпата.

— Добре, давай версията си.

— Виж, Килмър, нямам нищо общо с премахването на стария Джигс.

— Защо ми го казваш?

Думите взеха да излизат от устата му в трескаво темпо. Бързаше толкова много, че изяждаше последните букви на думите.

— Ще ти кажа защо. Защото те следих в ресторанта до момента, в който излезе от него. Ти закусваше с още двама мъже, после разговаря с двама други мъже, после излезе и се качи на колата си. Карах пред теб по шосето, разбираш ли, и зачаках при Бени. Ти мина покрай него. А аз бях там, когато ти мина. Беше точно единайсет без пет.

— Е, и?

— Е, и, това означава, че аз не бих могъл да го убия. По дяволите, разговарях с него точно след като ти приключи със закуската.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо разговаря с него?

— Виж, това е някаква съвсем мътна и кървава работа, разбираш ли? Искам да ти кажа, О’Брайън ми казва, че иска да си поговори с теб. Изчезни някъде, казва ми той, обещах му, че ще бъда сам. Срещата ще бъде само на четири очи, казва той. Така че аз те държа под око когато слезе сутринта в ресторанта, и му се обаждам докъде са стигнали нещата, а той ми казва да отида при Бени и да чакам докато си тръгнеш. Не съм имал никакво време да го пречуквам, кълна се в Бога.

Едно от кучетата нададе най-протяжния вопъл, който някога съм чувал. Това беше вик на агония, която сякаш нямаше край. Очите ми сами се заковаха върху ринга.

Старият боец беше захапал малкия свински пес за задния крак и разтърсваше глава, докато новобранецът отчаяно се мъчеше да се освободи.

— Захапал е животното ми! — изрече отчаяно Несбит.

— Как по-точно?

— Забил е зъби в задния му крак, като при това е захванал устната си. Не може да пусне, а другото не може да се отскубне.

Реферът внимателно се приближи до вкопчените животни, измъкна един прът и започна да разтваря челюстите на стария боец. Видяното ми беше повече от достатъчно.

— Виж какво, не можем ли да излезем отвън да поговорим? Това направо ми действа на нервите.

— Имаш слаб стомах ли?

— Нещо такова.

— Вземат малка почивка, докато реферът се мъчи да отвори зъбите му с пръчката.

— Та какво ти каза О’Брайън когато му се обади? — продължих аз.

— Нищо. Наоколо било чисто. Мяркали се само някакви ловци на стриди, и някакъв мъж се мъчел да си закара платноходката до пристанището. Това било всичко.

— Кога беше това?

— Ти потегли в десет и пет.

— Ще се озовеш в лайняната река само да променя малко времето, знаеш го прекрасно, нали?

— А къде мислиш, че се намирам в момента? Точно съм тръгнал нагоре по лайняната река без гребла. Всички искат да ми пръснат задника — местната полиция, федитата, фамилията Талиани, или поне онова, което е останало от нея. Остава само и морската пехота да ми се наточи…

— Някой те заплашва ли?

— Не е необходимо да го съобщават по радиото, за да го разбера, авер. Аз бях главният телохранител на О’Брайън. Работата ми беше да го пазя да не го убият. Осрах се. Да не мислиш, че ще ми дадат втора възможност? О’Брайън беше част от семейството, беше зет на стария Франко.

— А може би тъкмо това са целели.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Говоря, че е възможно някой от семейството да е желаел смъртта на Джигс, някой от едрите фигури във фамилията. И че е възможно този някой да е организирал цялата работа, за да се осигури със съвършеното алиби — като моя милост, например. По дяволите, Хари, за какво ме вземаш…

— Хей, ти какво, да не мислиш, че аз съм очистил О’Брайън? О, стига. И че фамилията ме е накарала да свърша това? Хайде, хайде. По дяволите, авер, имаш нужда от психиатър, ако наистина ти се въртят подобни идиотщини из главата. Цялата шибана фамилия се тръшка като чумава, и ти си мислиш, че някой от тях стои зад цялата работа?

— А защо не? Тоя шибан Дуумстаун е доста апетитно парче. Защо да не стане еднолична собственост?

— Ако си мислиш, че е работа на някой от семейството, значи не си наред.

— Какво ще кажеш за Чевос? Или Нанс?

— Но те са част от семейството!

— Не съвсем.

— Там няма никаква вражда. Няма какво да делят. Всички бяха щастливи до момента, когато очистиха Талиани. Всеки си имаше своя пай.

— И преди се е случвало, знаеш. Изведнъж на някого се отваря голяма глътка и хоп…

— Не и в нашия случай, авер. Вярно, тоя Нанс е абсолютен задник, но просто не ги виждам двамата с Чевос да вършат тая работа. Виж, казвам ти, нямаше абсолютно никакви проблеми, ако не броим това местно негро.

— И пак не ти вярвам, Хари — казах. — Като нищо може да си ме домъкнал в това скапано пасище само за да ти изфабрикувам алиби.

Несбит започна да се поти. Кучетата отново продължиха да се трудят на ринга, но той вече бе загубил интерес. Той вече беше мой. Изтри чело с опъкото на ръката си и се приведе към мен, шепнейки в ухото ми да надвие разбеснялата се тълпа.

— Какво искаш да знаеш? Ето, ще ти опиша мъжете, които бяха с теб сутринта, единият имаше размерите на боксьор от полутежка категория, а другият си беше загубил нейде едното ухо… ти изяде закуска, дето щеше да тръшне и хипопотам. После отиде до една друга маса и разговаря с две други птички…

Той задъхано съскаше в ухото ми, от устата му се сипеха несвързани подробности, точно както му идваха наум в момента, неща, които на никого не би хрумнало да му ги съобщи. Определено беше много наблюдателен.

— Добре — прекъснах го аз, — засега може да ти хвана вяра. Имаш ли нещо да изтъргуваш? Това е твое парти, така че предполагам, че ти трябва нещо, и тъй като Коледа отдавна отшумя, сигурно имаш нещичко в торбичката. Защото в противен случай нямаше да киснем в тая воняща дупка.

— Виж, знам почти сто процента, че съм на челно място в шибания им списък. Не мога да поема риска да духна от града, ако са ме нарочили да ми пръснат черепа. Триадата си има хора на щат навсякъде из околията. Арестуват ли ме, и мигом ще се разчуе, както стана и вчера. И тогава вече не мога да стигна до границата с Южна Каролина, за Бога.

— Значи това ти трябва, а? Искаш гаранция, че законът ще те измъкне от града без косъм да падне от главата ти? — запитах изненадан.

— Веднъж само да се измъкна, и вече могат да го духат — каза той. — Имам няколко приятели във Финикс. Ще си сменя името. Но аз не мога да поема риска, разбираш ли, някакво тъпо ченге, ще ме извиняваш за израза, да ме пъхне в кауша.

— Защо не си тръгнеш с колата?

— Защото е тяхна собственост. Кредитните карти и те са техни. Оставих колата в един паркинг на центъра с кредитните карти заключени в жабката, и им изпратих ключовете. Гледам да се измъкна без да им дължа нищо. По дяволите, не ми стискаше даже да си изтегля парите от банковата сметка, знаеш ли? Всичко е организирано от компанията.

— Значи си белязан, а?

— Имам малко пари, колкото да ми стигнат докато се добера до мястото. Виж, не искам нищо, освен едно извозване и малко компания до Джаксънвил. Качват ме на самолета и толкова. Сега още ли ме подозираш, Килмър?

— По дяволите, мисля си, че дори и аз съм в списъка на заподозрените.

— Трябва ми малко прикритие, човече, за да се измъкна. Какво ще кажеш?

Шумът на тълпата ме дразнеше и се видях принуден да хвърля поглед към ринга. Дребното свинско пале бе сграбчило стария боец за едното ухо и го влачеше през ринга.

— Нали виждаш какво имам предвид — изкрещя Хари, за миг забравил проблемите си.

— Какво ще предложиш в замяна?

— Ама на теб наистина само това ти е в главата.

— Да, точно така. Единствената ми мисъл в момента е само как да се измъкна от тая кочина тук.

— Нали вече ти казах, какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ти е известно.

— Но то е съвсем малко.

— Какво ще кажеш за наркотиците?

— Нямам нищо общо с дрогата.

— А нещо да ми кажеш за Чевос?

— Добре, кажи какво те интересува? Искам толкова малко, само да ме измъкнеш от града. Това не е Инквизицията. Не мога да предам никого. Това няма нищо общо с моя проблем.

— Да съм те молил да предаваш някого, Хари? Ти ме принуждаваш да ти задам поне двайсет въпроса, това е всичко. До този момент не сме правили бизнес с теб. Какви са правилата на играта?

— Виж, не знам какво искаш да научиш. Има едно нещо, което наистина не го знам, и то е, че не знам кой очисти всички тия хора.

— Хайде да започнем отначало. От момента, в който пристигна тук от Синсинати.

Той се замисли за момент, докато аз през това време наблюдавах развоя на ринга.

— Пристигнах тук преди четири години — произнесе накрая той. — Бяха само Талиани, Костело и Коен, нямаше други. По онова време бях от войниците на стария.

— И какво стана?

— Нищо. Трябваше да отседнем в онзи стар хотел, където сега е Стрип, но това беше загубена работа. Накрая се събрахме на яхтата на онзи авер.

— Кой авер?

— Не си спомням името му.

— Местен ли беше?

— Аха. Някаква дуумстаунска клечка. Мисля, че беше някакъв от банковия бизнес, ама едра клечка. Виж, ако искаш да знаеш истината, беше един от онези двамата, с които разговаря на закуска.

— Сийборн и Дънлийви?

— Не си спомням, не мога да помня имена.

— Чу ли за какво си говореха?

— Никога не чувам нищо. Не ми влизаше в работата. Когато си тръгвахме обаче, Талиани каза на Костело, че според него тоя момък бил готов.

— Искаш да кажеш, че те са сключили някаква сделка с него ли?

— Такова впечатление получих. И всъщност сигурно е така, защото всички имаме сметки открити в банката му.

— Коя банка?

— Сийкоуст Нашънъл.

— Вие всички имате сметки в една и съща банка?

— Разбира се. Плащанията ни се извършват автоматически. Всеки петък, можеш да заложиш на това. Всичко е автомат.

— И цялата фамилия е така?

— Поне доколкото аз знам.

— Отбивахте ли се пак с Франко?

— Още веднъж. Отседнахме на същата яхта. Този път беше само по-възрастният, не онзи, дето изглежда като полутежка категория, и доведе със себе си още един юнак. Нисичък, мършав. Някъде към тридесет и пет, четиридесетгодишен.

Проклех се защо не се бях постарал да разуча нещо за Сътър и Логан. Те бяха двамата членове на Комитета, които все още ми бяха съвсем неясни. Не знаех дори как изглеждат, на колко години са, нищичко освен имената им и занятието им. Сътър беше човек в бизнеса на масмедиите, докато Логан беше адвокат.

— Случайно не се ли казваше Сътър или Логан?

— Може да се е казвал и Мусолини — изскимтя Хари.

— И ти не можа да чуеш нищо от разговора им, така ли?

— Не мога да чувам такива неща, Килмър, знаеш го много добре. Нашата работа е „не знам, не чух, не видях“. А и през цялото време нямах представа какво точно става. По дяволите, и сега не знам нищичко.

Фактът, че Сийборн беше развличал Талиани на яхтата си все още не беше указание за някакво престъпление. Задължението му като член на Комитета беше да проучва едрите инвеститори. Но ако Сийборн переше пари за Лу Коен, в такъв случай играта ставаше съвсем груба. И тогава срещите им на яхтата автоматически се превръщаха в сериозно доказателство.

Реших да сменя темата на разговора.

— Какво знаеш за Чери МакДжий? — запитах го аз.

— Че е мъртъв — отвърна Хари.

— И аз го знам. Интересува ме преди това.

— В Ковингтън беше телохранител, свърши една работа по договор за Драганата, когато Баниън се опита да го измести.

— Значи МакДжий работеше за Триадата когато дойде тук?

— Не знам със сигурност. Но и никой не се разтъжи особено когато го гръмнаха.

— Кога се премести тук?

— Дойдох заедно с О’Брайън. Бях един от сватбените подаръци за децата. Така че дойдох с тях. Някъде преди девет месеца трябва да беше.

— Бяха ли купили вече къщата?

— Да, и тя беше от сватбените подаръци.

— И каква беше реакцията, когато очистиха Талиани?

— Да ти кажа, преживял съм две войни. Когато пречукат някого от фамилията, първото нещо, което се прави, е всички да се съберат заедно, за да преценят кой може да го е направил и защо. Така и направиха на следващия ден в къщата на Франко, когато беше поменът.

— И какво стана?

— Ами нищо. Не стигнаха до никъде. Просто защото Франко и Драганата вече ги нямаше. На всички им трепереха здраво мартинките. Те дори и не си помислиха, че някой може да е разбрал за тях. Стана дума и за теб.

— Какво по-точно?

— Че си имал мераци на дамата на Рейнс.

— Кой го каза?

— Май че Костело.

— И след това?

— Костело каза, че си им трън в петата. Страшно ти бяха надървени. Затова и така се бях изнервил, когато О’Брайън ми нареди да организирам срещата ви. Казаха, че си пречукал Скийт и че си им подпалил чергата под краката в Синсинати, което не е лъжа.

— И после?

— И после Чевос каза, че може би е негова работа да се погрижи за ситуацията, но Костело му каза дори и да не си помисля за такова нещо, защото сега само им липсва и убийството на Феди, а и нали тогава Нанс веднъж вече се е осрал и тогава Нанс страшно се ядоса, ама страшно, и малко остана да откъсне главата на Костело. Двама души едва успяхме да ги разтървем. Както и да е, бурята отмина. По-късно Костело се извини на Нанс, каза му, че всичко е забравено, и тогава Чевос се обади, каза че, има шанс да използват тая работа с парчето на Рейнс, за да те премахнат.

— А Костело какво каза?

— Каза, че ще си помисли, а Чевос добави, че ти си бил кутсуз човек, и каза „Мине ли ти черна котка път, пречукваш я, и толкова“. Точно това бяха думите му и Костело още веднъж повтори, че щял да си помисли.

— Имат ли някакъв материал за мен?

— Не, доколкото знам, само слухове. Господи, само ги виж.

Двете кучета се бяха вкопчили в центъра на арената. Мръсният под, стените, всичко беше опръскано в кръв. Кучето свинар вече не беше новобранец. Муцуната му беше раздрана чак до кокала. Внезапно ми се прииска да се махна веднага оттук.

— Някой от мафията да няма зъб на Талиани?

— Аз поне не съм чувал.

— А някой отвътре да им се е заканил?

— Хей, нали ти казах, че няма такова нещо, човече. Всички бяха щастливи.

— Още нещо да ми кажеш?

— Ами… има още едно нещо, за което съм чувал. За някаква много голяма пратки дрога, която идвала насам. Ама много килограми.

— Е, какво по-точно?

— Знам само, че идвала някъде от юг. Извън страната. Знам го, защото някои от момичетата ни са на хероин, а в последно време снабдяването хич го няма.

— И…

— И корабът закъснява. Казват, да не се тревожим. Може нещо я буря да ги е забавила, я нещо друго такова. Защото ако ги бяхте арестували, щеше веднага да се разчуе. Колегите ти умират да се похвалят.

— А може би именно за там да се е отправил Нанс, за да прехване товара.

— Какво по-точно за Нанс?

— Покрил се е. От понеделник го търсим, няма никаква следа от него.

— Не знам нищо за това — сви рамене Несбит.

Долу на арената богинята на съдбата се беше разгневила за нещо на свинарчето. Старият боец го беше захапал за гърлото и за пръв път от началото на битката издаваше ръмжене. И на най-страничния човек му ставаше ясно, че дребният булдог сдаваше багажа. Единият му крак се люшкаше така, сякаш костите в него бяха изпаднали нейде, а от гърлото му струеше кръв.

— Тръгвам си — казах аз на Несбит. — Кога искаш да изчезнеш от града?

— Преди един час.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Нямам и представа дори колко ми плати за това, но ще поговоря с някого, а този някой ще поговори с още някой и ще го уредим. Най-вероятно утре сутринта работата ще е готова. Имаш ли къде да спиш?

— Да. Значи утре рано сутринта, така ли?

— Седем става ли?

— В тоя град никой ли не спи като хората? — запитах отчаяно аз.

Вниманието му обаче вече беше отново на ринга. В момента, в който тръгнах надолу по прохода към вратата, реферът пристъпи напред и свири края на срещата.

Дребното свинарче беше свършено. То се замъкна с единия си останал здрав крак до стопанина си и се строполи в праха, а опашката му вяло се размята. Вдигна жалостиво глава към собственика си.

Извърнах се към изхода и не видях кога реферът е извадил 38 калибровия си пистолет от колана и го е допрял между очите на кучето.

Изстрелът ме стресна. Извъртях се мигновено и магнумът цъфна в дланта ми дори преди да го осъзная. След секунда или две разбрах грешката си и побързах да го прибера.

Оказа се, че съм закъснял.

Гигантът на входа бе видял движението ми. Дълбокият му гърлен глас прозвуча след мен.

— Хей, момче.

Не спрях. Продължих да крача към лимузината на Грейвз Дългоносия.

— Хей, ти, онзи с пищова. На теб говоря, момче.

Спрях на няколко крачки от лимузината и се обърнах. Пазачът вече не беше сам. Двама негови дружки се бяха присъединили към него. Също толкова едри и не по-красиви.

— Какъв ти е проблемът? — запитах аз, влагайки най-твърдата стомана в гласа си.

— Там вътре онова изпълнение беше наистина здраво — изрече гигантът. — Също като на времето битката при О’К’Корал^[1].

— Това ми е нервен тик — опитах се да го умилостивя аз. — Не мога да се отърва от него.

— Трябва да се лекуваш.

— Непременно. Тъкмо се бях запътил на лекар.

Той се приближи.

— Единствените оръжия тук са тези на фирмата — каза той.

— Тъкмо си тръгвах, нали ти казах.

— Сбъркал си пътя. Изходът е от противоположната страна.

Чух някакво автомобилно стъкло да се смъква зад мен. Обърнах се. Грейвз представляваше неясна сянка на задната седалка, чифт жадуващи свада очи. Дулото на един 38 калибров пистолет, подаващо се над долния ръб на прозореца, отвлече вниманието ми от очите му.

— Оставете го да видим какво може — произнесе глас по-мек и от кадифе.

Очевидно си мислеха, че се готвя да стрелям.

Преди още да направя или кажа каквото и да е, камионът на Муфалата Хлапака изрева откъм паркинга и удари спирачки точно до мен, вдигайки малка прашна буря. След малко прахът се слегна и в него изплуваха Сапата и Муфалата. Зачудих се откъде ли, по дяволите, можеше да е изскочил Сапата!

Той вече размахваше в едната си ръка портфейла, а в другата служебният пистолет. Портфейлът беше отворен и значката му блестеше за всички, които имаха очи да я видят. Муфалата беше застанал до вратата на камиона, насочил кобрата си към лимузината.

— Наистина си страхотен, да разваляш такива хубави вечеринки като тази — произнесе той.