Уилям Дийл
Хулигани (40)

36. РАЗГОВОР НА ЗАКУСКА

Намерих в бележка в кутията си когато слязох да се срещна с Дъч на следващата сутрин. Беше написана на ръка с почерка и подписа на Бабс Томас: „Утре в мезонета в 6 часа вечерта ще се състои коктейл. Ще се радвам да дойдеш. Любов и целувки. Б. Т.“

Нямаше я в залата за закуски, но пък Дъч и Чарли Едноухия бяха там. Плъзнах по масата бележката към Дъч докато сядах. Той я прочете и се изхили.

— Най-разумно ще е да отидеш — каза той. — В Дуумстаун се счита за углавно престъпление да откажеш покана от нашата графиня.

— Само това ми липсваше, шибаното им парти с коктейли.

— Тъкмо ще имаш шанса да видиш как живее другата половина — обади се Чарли без вдига глава от своя плодов коктейл.

— Не ми допадат гъчканиците — казах аз.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Може пък партито да е само за двама ви — предположи той, с което си заработи един мръсен поглед от моя страна, а Дъч го изгледа в размисъл.

— Е, можеше да извадиш и по-лош късмет — отбеляза шефът му.

— Да забравим за малко коктейлите — казах аз, слагайки край на словесната им гавра. — Нещичко изскочи. Може да се окаже първият ни реален шанс да се доберем до нещо реално.

— О? — възкликна учтиво Дъч.

— Джони О’Брайън изпрати снощи един от стрелците си при мен. Иска да разговаряме. Явно мартинките му вече треперят.

— Възнамеряваш ли да се срещаш с него? — запита Дъч.

— Да. В десет и половина. Имаш ли някой закачен за О’Брайън?

— Салваторе е натоварен с честта днес — кимна той.

— Докладвал ли е как вървят работите?

— Докладва ли някой изобщо? — отвърна Дъч. — Мога да позвъня до Склада и да проверя, но мога още отсега да ти кажа да не се надяваш много.

— Трябва да го махнем оттам — казах аз. — Условието е да отида сам. Ако О’Брайън само усети, че Салваторе се навърта наоколо, това може да провали цялата сделка.

— Ще видя какво мога да направя — изрече Дъч запътвайки се към телефона.

— Дали наистина е умно от твоя страна? — обади се Чарли Едноухия.

— Искаш да кажеш ходенето ми сам ли?

Той кимна. Лицето му се изопна. Знаех какво му беше на ума.

— Не се тревожи. Ако това е някакъв капан, едва ли ще ме предупреждават първо. Няма как да бъдат толкова сигурни, че няма да взема подкрепления със себе си.

— Ти познаваш пасмината им по-добре от мен — отвърна той, връщайки се към закуската си. — Но за всеки случай не се отдалечавай много от мястото.

— Оценявам загрижеността ти, Чарли — казах аз. — Но работата е там, че ако О’Брайън иска да се договорим за нещо, не можем да си позволим лукса да го пропуснем. От доста време крача по тоя път. Ще внимавам.

— Вече си голямо момче — повдигна рамене той. — Предполагам, че знаеш какво правиш.

Поръчах си лека закуска и опитах кафето. След пет минути Дъч се върна със загрижен вид.

— Значи така — започна той. — Сапата беше в Склада и повика Салваторе. Сапата ще ми се обади ако успее да го отзове.

— Мислех, че Сапата следи Нанс — казах аз.

Дъч се озъби. Запали цигара и издуха пушека към тавана.

— Загубил го е — отвърна той. — Проследил го е до доковете на разсъмване. Нанс се качил на една риболовна лодка за стриди и оставил Сапата с пръст в устата.

Внезапен студ ме скова, сякаш изведнъж ме бе пронизал леден вятър. Не бях такова развитие на нещата.

— Странно много хора знаят за тая среща — произнесох замислено аз.

— От Салваторе и Сапата ли се боиш? — запита вдървено Дъч.

— Не. Но не искам някой да ми провали цялата работа.

— Не се тревожи за това — отвърна Дъч. — Ще се свържем със Салваторе и ще го отзовем, ако си сигурен, че така е най-правилно.

— Това е моя сделка — казах аз, изчаквайки сервитьорката да остави закуската ми на масата.

— Ще ни кажеш ли къде отиваш? — запита Чарли Едноухия.

— Не съвсем — отвърнах аз. — Нали ги познаваш що за стока са тия, Чарли. Много лесно пълнят гащите.

Реших, че сме говорили достатъчно за О’Брайън и смених темата.

— Да има нещо ново по убийството на Логето?

Дъч поклати глава.

— Прочесахме цялата околност. Никой не е видял никого на покрива или да слиза по стената. Засега всичко е пълна мъгла. Но аз имам нещичко за теб. — Той измъкна един плик от джоба си и ми го подаде. — Тук е списъкът на спирките на Коен. Каубоя най-после ти го направи.

Отворих плика и огледах списъка. По-голямата част от адресите не ми говореха нищо. Най-съществената бележка беше, че в два от последните три дни Коен е посетил и една банка-филиал на Сийкоуст Нашънъл и е направил обичайната си визита на банката в два часа.

— Проверихте ли това? — обърнах се аз към Дъч.

Той кимна.

— Мога да ти дам и подробностите на отбиванията, ако искаш — каза той.

— Нямам време — отвърнах аз. — Тук има само едно нещо, което се хвърля в очи. Чудя се защо му е притрябвало на Коен да се отбива два пъти в банката. В сряда и петък той е посетил един филиал и самата банка. Защо го е направил?

— Може би не обича да носи голямо количество пари в брой със себе си продължително време — предположи Чарли Едноухия.

— Може би — казах аз, без да откъсвам поглед от списъка. — Но не мисля така. Той има навик да разнася пълни чанти с пари, освен ако нещата не са се променили.

— Имаш ли някаква друга идея? — запита Дъч.

— Да. Може би си заделя настрани малко и за себе си.

— Ако го прави, значи е далеч по-куражлия, отколкото го мислех — каза Дъч.

— Или пък с Костело играят комбина — предположих аз.

— Голям майтап ще е да ги пипнем по бели гащи с тая работа — изрече на глас мечтите си Чарли. — Ако случаят е такъв, гарантирам ви цял оркестър от канарчета.

— Това е в случай, че той върти игри — възразих аз.

— Днес Каубоя е по петите му — каза Дъч. — Може да ни съобщи нещо ново. — Изведнъж веждите му се надигнаха. — Проклет да съм — изрече той. — Тъкмо говорехме за вълка, а той влиза в кошарата. Виждаш ли двамата юнаци дето току-що влязоха? Оня, дето прилича на футболист и мърдата до него?

Двамата седнаха на една маса в ъгъла и веднага задърдориха като две стари клюкарки. Единият беше Дънлийви. Другият беше също толкова висок, но слаб, и по-възрастен, някъде към тридесет и петте; посивяващата му коса обрамчваше слабо и безволево лице. Маникюрираните му ръце жестикулираха нервно докато говореше; пръстите му си играеха с парчетата препечен хляб така, както паякът обвива мухата в паяжината си.

— Онзи отляво е Дънлийви — каза Дъч. — А птичката с морскосиния костюм е банкерът, Чарлз Сийборн, както изглежда, водят оживен любовен разговор.

— Мисля да пъхна една пръчка в мравуняка — произнесох аз.

— Какво мислиш да правиш? — запита ме малко нервно Дъч.

— Просто ще им се представя — казах аз, потупвайки го по рамото. — Няма да ухапя никого.

Закрачих към масата им. Двамата продължава да да се препират над закуската си. Дънлийви ме зърна с крайчеца на окото си. Продължи да говори, но беше очевидно, че си даваше сметка за присъствието ми, а явно не искаше да го безпокоят. Доближих се до масата им и той ядосано повдигна глава със спотаен гняв в очите.

— Казвам се Джейк Килмър — представих се аз миг точно преди той да избухне. — Мисля, че е крайно време да се запознаем.

Това го обърка. Не знаеше как да постъпи. Гневът в кафявите му очи внезапно беше заменен от широка усмивка, така както само един търговец на коли на старо умее да се усмихва, и след която бързаш да преброиш пръстите си дали всички са на мястото си.

— О, да, да, да — забъбри в скоропоговорка той и скочи от стола си. — Разбира се. — Сграбчи ми ръката и ме представи на Сийборн, който сякаш беше глътнал езика си. Сийборн ми протегна ръка, колкото отпусната, толкова и неискрена.

Беше ясно, че и двамата не ми се радваха особено.

— Бих искал да поразговаряме — обърнах се към Дънлийви аз. — Разбира се, в удобно за вас време.

— Толкова ли е наложително? запита той. — Няма ли да се видим утре вечер на празненството?

— Утре вечер?

— На коктейл-партито на Бабс — изрече той с дървена усмивка. — Не е хубаво да забравяте, за нея сте почетен гост. Много лесно се ядосва и много трудно забравя.

— Там съм — казах аз. — Но искам да си поговорим двамата само. Няма нищо тревожно. Просто ми трябва информация.

Той измъкна един малък бележник от вътрешния си джоб и го запрелиства.

— Какво ще кажете за петък по обяд? — предложи той. — Ще оставя телефона отворен и ще изпратя да донесат сандвичи.

— Звучи ми съблазнително — отвърнах аз. — Аз черпя.

— Не, в моя град черпя аз — отвърна той. Усмивката вече бе изпълнена с облекчение и искреност. — Помещаваме се в Склада. Прозорците ни гледат към Четириъгълника. Държим целия горен етаж.

— Страхувам се, че утре вечер няма да можем да се видим — обади се Сийборн. — Имам банкови проверяващи. Нали знаете как сме на тръни тогава.

— Между другото — обърнах се аз към Сийборн, — мисля, че имате един клиент, с когото сме стари познати от Синсинати. Казва се Коен.

— Коен? — отвърна като ехо той, повдигайки вежди прекалено високо. Имаше вид на човек, глътнал залък прекалено голям за гърлото му, което се раздвижи усилено нагоре-надолу като поплавък на въдица.

— Да. Лу Коен.

— О, да, сега се сещам. Мисля, че съм го виждал в банката един или два пъти.

— Предайте му моите искрени поздрави следващия път, когато го видите отново — казах аз.

Физически усетих облекчението, което изпитаха при тръгването ми от масата им. А и познавах достатъчно добре човешката натура, за да знам, че познанството на Чарлз Сийборн с Коен надхвърля далеч случайните една или две срещи.

Може би Луис Каубоя беше в състояние да потвърди съмненията ми. А през това време не можех да сдържа удивлението си от ситните капчици пот избили по горната устна на Сийборн. Обикновено нямам навика да изнервям чак толкова хората.

Дъч още беше нервен когато се върнах на масата.

— Какво толкова им каза, че Сийборн сега има вид сякаш е глътнал цял лимон с кората? — запита той.

— Просто го попитах дали случайно не се познава със стария ми приятел Лу Коен — отвърнах с усмивка аз.

— Verdammt — изруга Дъч клатейки глава. — Ти наистина си падаш по силните въздействия.

— Да ми кажеш някакъв друг начин? — запитах го аз.

На излизане от ресторанта пейджърът на Дъч се обади. Той хлътна в телефонната кабина на фоайето и поговори десетина секунди.

— Това беше Сапата — съобщи ми той. — Салваторе вдигал шум до Бога, но склонил да се дръпне от О’Брайън. Считал, че си изкукуригал.

— И преди са ме обвинявали в това.

— И още нещо — продължи Дъч. — Салваторе знае къде е леговището на О’Брайън. Ако до два часа не си се върнал, идваме с морската пехота, макар че изобщо не знам защо трябва да се тревожим.

— Нали трябва да привикваме на стила му — коментира Чарли Едноухия.

Толкова приятно беше да разбера, че изпитват загриженост.