Уилям Дийл
Хулигани (37)

33. ОСТРОВЪТ НА ВЪЗДИШКИТЕ

В осем и половина потеглих за Острова на въздишките и здрачът ме погълна докато оставя зад гърба си Фронт Стрийт и Дюнтаун. Ловците на крабове се притискаха към перилата на моста, който свързваше главния остров с остров Сий Оут. Под него една възрастна жена, обсипана с лунички и разръфана бяла рибарска шапка, чиято периферия бе прегъната така, че скриваше ушите й, ловуваше с една малка лодка, полюшваща се вяло по вълните. Хиените още не се бяха добрали до това място.

Сий Оут представляваше буферът, един невзрачен и пустинен остров, който служеше като водоразделна линия между развратния град и изпълнения с копнежи Остров на въздишките. Коли почти не мяркаха, пътят беше населен предимно с обветрени местни жители на велосипеди. Тук островитяните явно преобладаваха, като упорито отказваха да се подчинят на хода на времето или прогреса. Подминах нещо, което изглежда беше площадът на един запустял град, с плевели превзели развалините на една сграда в центъра му, след който на половин миля изникна едно малко селище с възстановени бетонни здания, гъмжащи от смеещи се деца и лаещи кучета. Улиците се стесняваха все повече и повече, стридени черупки пукаха под гумите на колата, а престарелите дъбове превръщаха пътищата в живи арки, с провиснали бради от испански мъх които нежно шумоляха по покрива на автомобила ми.

Надбягвах се със слънцето с надеждата да се добера до Уиндсонг преди да падне мракът, но както приближавах стария дървен мост свързващ Острова на въздишките със Сий Оут, съвсем неочаквано крайпътните дървета изчезнаха в миг и пред мен се разстла необозрима пустиня, гладка като африканска равнина. Сякаш изведнъж се бях озовал на края на света.

Спрях, излязох от колата и се облегнах на бронята. Гигантското огненочервено кълбо на слънцето беше зависнало на няколко инча над хилавата трева, всякакви птици и жужащи създания сновяха из въздуха за един последен полет преди залез. Гледах как слънцето потъваше зад хоризонта, как се сливаше със спечената земя и обагряше със заревото си всичко, до което се докоснеха лъчите му. Небето се превръщаше в брилянтов пурпур и багрите плъзваха по пустинята като степен пожар. В продължение на няколко минути целият свят беше облян в кръв и след това слънцето се скри безшумно зад морските дъбове и тревата на пустинята.

Мракът плъзна само след миг.

На влизане в колата за миг изпитах чувство на вина. Бях обещал на Дъч да няма никакви скандали. Размишлявах няколко минути над това докато карах под арката на дъбовете и после през моста към Острова на въздишките. Тук нищо не се беше променило. Сякаш управлявах машина на времето и се връщах в миналото. Навсякъде покрай утъпканите улички бяха пръснати пътепоказатели издялани от дърво с имената на къщите скрити зад живите огради от дъбове и палми. На времето това беше бастионът на Дюнтаун, крепостта на брокерите на властта, които владееха всички лостове на хазарта, решаваха спорните случаи и управляваха града с неоспорим авторитет. Всеки дом беше шедьовър на изкуството, изваян от ръката на истински майстор.

Уиндсонг беше крепостта.

Стоеше на края на гората, на миля от главния път, от който се отделяше тясно занемарено шосе, заобиколено от измъчени палми и дръвчета-джуджета, което напомняше повече на черен път, отколкото на първокласно шосе; представителна двуетажна къща с призрачен ореол под лунната светлина, обградена от преливащи се веранди, с шапка от алени шинди и тъмни четириъгълни щори похлупили прозорците. Пред къщата на стотици ярда се простираше една подстригана ливада чак до брега на океана. А отвъд нея, зад най-южния край на остров Скидъуей, на повече от миля, плискаше вълните си Атлантическият океан. Белведерът, където някога на залез слънце бяха свирили оркестри, стоеше близо до водата като самотна пешка на шахматна дъска.

В паметта ми трескаво взеха да нахлуват образи.

В една ъглова стая на втория етаж светеше приглушено лампа; друга пръскаше лъчите си от главната стая. Това бяха единствените светлини в цялата къща.

Спрях до един тъмносин мерцедес паркиран небрежно върху тревата близо до края на алеята, излязох и останах няколко минути до колата, докато очите ми привикнат с мрака. Луната беше заляла всичко наоколо със сенки. Откъм океана полъхна ветрец и раздвижи клоните на дърветата. Някъде зад къщата нощна птица запя скръбна любовна песен и зачака отговор, който никога не дойде. Сега вече ми беше ясно защо Шефа беше нарекъл мястото Уиндсонг (Песента на вятъра); това беше най-точното име.

Пред погледа ми изплуваха Шефа и Каменния Титан как си пиеха уискито в края на всеки ден на тази веранда. Отворих багажника и пъхнах пистолета си под резервната гума и после затворих капака с възможно най-голямо внимание. Тази тишина не биваше да се осквернява.

Къщичката за лодките представляваше един тъмен квадрат, стъпил в океана откъм източната страна на къщата. Закрачих натам. Нощната птица отново огласи простора със скръбната си песен и в един момент отлетя; листата нежно прошумоляха подире й. И после остана само вятърът.

Знаех какво ще й кажа; бях го репетирал наум през цялото време откакто я бях видял.

Стегни се, Джейк, не се оставяй на призраците от миналото да те сграбчат. Кажи си мъката и се измъквай.

Бях готов.

Тя стоеше в къщичката за лодките, обляна от халото на луната, полюшваща се в седалката увиснала на двайсет и пет футовото въже, закачено на покрива над главата й. Не ме видя. Беше се разтворила със затворени очи в лунната светлина, потънала в собствените си спомени.

Малък лентов Сони тихичко напяваше до краката й на кея. И онова лято отново се върна с трясък, помел всичките ми сценарии. Разпознах китарата на Фил Спектър от старата версия на Дрифтърс „На Бродуей“. Преди двайсет години можех да изсвиря всяка нота и тон заедно с него. Без да мисля, мелодията заизвира от устните ми, и аз останах удивен от себе си.

Тя стреснато се извъртя; очите й на фея разтревожено се опитаха да привикнат с мрака. Океанът се плискаше в опорните колони под краката ни, а люлката леко се удряше в гумените перила на кея.

Беше останал само вятърът.

— Джейк? — произнесе тя с глас децибел над нощните звуци.

— Да.

Тя се дръпна от люлката.

— Пак си безшумен както тогава — каза тя и се засмя.

— Костите ми нещо започнаха да скърцат.

— Не, нищо не скърца.

Последва неловка пауза, която човек иска да запълни с нещо, каквато и да е то. Този път тя го направи вместо мен.

— Толкова се радвам, че дойде. Така ми се искаше да дойдеш, че чак ме заболя.

— Не си се променила изобщо — изрекох аз с надебелял глас. — Времето не те е докоснало.

— Винаги си бил майстор какво да кажеш в най-подходящия момент. — Последва още една пауза. — Дори и не те чух. Бях се изгубила.

— Не мога да си представя по-хубаво място да се загубиш.

Тя пристъпи към мен, ефирно видение, движещо се с музиката.

— Спомняш ли си онова нощно парти? Дюи Симпсън се напи така здраво, че се опита да доплува до шамандурата на канала както си беше със смокинга…

Спомнях си го.

— … и ти непрекъснато му пускаше фитили…

Луната очерта силуета й, стройните й крака изпъкнаха под бялата памучна рокля.

— … и ние не непрекъснато въртяхме тази песен, докато Теди плуваше да го догони и върне…

Лунните лъчи откроиха ефирния триъгълник на бикините й, аромата излъчван от гърдите й.

— И моят осемнадесети рожден ден, когато се метнахме на пясъчното бъги, и оставихме Теди с онова момиче на плажа…

Русите й коси се развяваха във вятъра.

— Бяхме само на брега, помниш ли? На самия край… Вълните тогава тогава бяха толкова високи.

Тя прокара връхчетата на пръстите си по шията си.

— Такава жега беше онази нощ. Спомняш ли си колко горещо беше?

Аз също започвах да усещам топлината надигаща се около врата ми. Биваше си я, беше безупречна.

— Нощта беше също като тази… и луната беше пълна…

Беше толкова близо до мен, че усещах дъха й.

— … това беше първият път, когато те видях гол…

А сега тя вече беше достатъчно близо, за да усети топлината ми.

— Лежахме там сред дюните и ти остави бъгито да се търколи по хълма…

— О, да, спомням си…

— Ти беше страхотен…

— Ти пак си толкова страхотна — чух се да произнасям. Гласът ми беше разтреперан като блян на стара мома.

— И сега се чувствам по същия начин, Джейк. Сякаш вътре в мен гори огън…

Тя се притисна в мен, гърдите й нежно изследваха гръдния ми кош като пеперуда изучаваща цъфнал цвят.

Но това не беше 1963 година и ние не бяхме на брега; бяхме тук и сега и тя отстъпи назад с разкопчана вече рокля, и гърди напиращи иззад белия корсаж, повдигна толкова грациозно рамене, че тялото й едва се раздвижи, и роклята се плъзна настрани като отвяна от вятъра, а тя пристъпи напред и ръцете й се плъзнаха бързо по бедрата й; след миг застана пред мен гола.

Ако времето въобще я беше докоснало, то е било само за да я направи още по-красива.

Влезе в прегръдката ми и ръцете ми я притиснаха отзад. Тя се залюля напред-назад, принуждавайки ме да я уловя. Дланта ми се плъзна по бедрото й нагоре и надолу, и тя се притисна още по-плътно в мен. Беше топла и влажна и стисна с всичка сила бедрата си, залавяйки като в капан ръката ми, и още по-силно се залюля. Пръстите й се плъзнаха по колана ми, разкопчаха го, и после ръката й се озова вътре и тя започна да ме гали; след миг и двамата се залюляхме в синхрон.

— О, Господи, Джейк — промълви тя. — Къде беше през всичкото това време?

Бавно я положих върху възглавниците в лодката и тя се разтвори под мен, с ръце протегнати над главата й докато я галех; ръката ми едва докосваше меката й сърцевина когато тя изведнъж рязко се надигна срещу дланта ми. Цялата се разтърси под ласката ми, пое ръката ми и я натисна още по-силно, като я задвижи заедно с моята, показвайки ми къде да я погаля, какво да изследвам, дирижирайки собственото си удоволствие. Ръцете й трескаво затърсиха нещо, за което да се вкопчат, откриха ръба на седалката и се впиха в него. Всеки мускул в тялото й беше струна отзоваваща се на докосванията ми. Триеше се напред-назад докато пръстите ми проникваха и в най-съкровените кътчета на тялото й.

Започна да скимти, след малко скимтенето премина в гърлено ръмжене, извиращо от дълбините на гърлото и, и тя изведнъж замря, обви ме с ръце, зарови глава в рамото ми и плътта ми заглуши писъците й. Протегна се надолу с разтреперана ръка, напипа ме и ме въведе в себе си. И след това остана само усещането за тялото й, меките й мускули ме обгръщат отвред, принуждават ме да достигна кулминацията заедно с нея, и дъхът й се кръстоса с моя.

Светът около нас изчезна.

Нямаше нито Сиско, нито Талиани, нито хулиганите, нито рани или писъци на обезумяла скръб. Бяхме като потопени в единствените крясъци; нашите писъци на наслада и облекчение, поглъщани жадно от морския вятър.