Уилям Дийл
Хулигани (18)

14. КОМИТЕТЪТ

Дъч вече го избиваше на сън, но във въздуха витаеше един въпрос, който той упорито бе избягвал през целия разговор. Това не ми харесваше. Реших да се върна на него, но не толкова кротко.

— Как мислиш, дали няма някаква вероятност Хари Рейнс да се крие зад цялата история? — запитах аз. Подходът подейства. Шерифът Дъч придоби вид на човек, халосан само преди секунда по главата с нещо тежко.

— Само се опитвам да обхвана всички възможни потенциални извършители — произнесох невинно аз.

— За какво му е на Хари да си създава такива проблеми? Казах ти вече, че за него това е по-лошо и от кошмар.

— Може би счита, че може да го държи под похлупак както при случая с Чери Макджий. Да се отърве от тия негодници и да представи цялата история като разчистване на вътрешни сметки.

— Сега вече съвсем я забатачи, синко — въздъхна шерифът. — В тая работа Хари Рейнс има да губи повече от всички останали заедно.

— А може би точно това се опитва да внуши на останалите.

— Не говориш сериозно, нали?

— Можеш да погледнеш на случая по два различни начина. Той ще загуби всичко, ако работата се разкрие, но пък ще спечели всичко, ако успее да се отърве от Триадата.

— Знаеш ли, ако те познавах по-добре, щях да си помисля, че точно това е начинът, по-който ти се иска да се развият нещата.

— Просто си задавах въпроси на глас. Както вече ти казах, опитвам се да обхвана всички възможности.

— Тоя път обаче я изкара в тъч — изсумтя той и ми се озъби над чашата си. Огледа стаята и разклати леда си още веднъж.

Сега беше моментът да форсирам ситуацията. Дъч Моорхед знаеше повече, отколкото искаше да ми каже. Сигурен бях в това.

— Виж, Дъч — продължих аз. — Нямам нищо против да стоя мирно пред хулиганите ти. Работата ми е ясна. Ще се оправя с тях както си знам. Но мисля, че е крайно време да почнем да си вярваме с теб. В момента имам едно много гадно чувство, че не разполагам с всички карти, и че липсващите са точно у теб.

Той продължи да си играе с напитката.

— Добре — произнесе накрая той. — Какво те гложди още?

— Какво представлява този Комитет, който ти спомена? Каква му е целта, в края на краищата? Огледай се наоколо, Дъч. Тук е събран каймакът на Дюнтаун. Хайлайфът, политиците, парите. Това е тяхната бърлога. Те се държат така, сякаш нищо не се е случило. Пречукани са трима от най-тлъстите гангстери на града и една жена, а тук дори и зъб не се обелва.

— Те още хабер си нямат за случилото се — каза той. — А и местната преса ще си държи езика зад зъбите, докато не им кажат да си го изкарат отпред.

— Кой да им каже?

Той въздъхна така, както само мъж с неговите габарити може да го направи. Масата се разтърси цялата.

— Първо имам няколко въпроса към теб.

— Моят старец имал една любима приказка: „Отвори ли си човек устата, ушите му се запушват“.

— Виж ти, не го знаех — каза той. — Е, моят пък обичаше да казва: „Не залееш ли помпата с вода, няма да изкараш нищо от кладенеца.“

Разсмях се.

— Ти си по-възрастен от мен, Дъч, и сигурно запасът ти от такива мъдрости е по-голям от моя. Какво искаш да знаеш?

— Ти се правиш на тарикат още от момента на пристигането ти, сякаш това ти е първото посещение в града — изрече той без да ме гледа. — Как да ти кажа, не мога да ти хвана вяра, защото не мисля, че си искрен, а тук не можем да си играем на криеница.

Явно бях подценявал грамадния мъж пред мен. Той беше или далеч по-проницателен, отколкото го бях мислил, или пък знаеше за мен повече, отколкото бях допускал.

— Дай ми някакъв пример.

— Ами например, имам чувството, че ти знаеш всичко за Шефа и Титан и семейство Финдли.

Не бях сигурен, дали мога да се доверя на Дъч Моорхед, не бях изобщо сигурен дали мога да се доверя на когото и да било в този град. Но все трябваше да почна отнякъде. Реших да залея помпата му с малко вода.

— Само че без измишльотини — предупреди ме той.

— Без измишльотини — съгласих се аз. — Прекарах едно лято с Шефа Финдли и семейството му. Това беше 1963 година. Теди Финдли беше най-добрият ми приятел. Играхме заедно футбол. Заедно бяхме във Виетнам. Бях с него когато загина.

— Аха.

Това беше целият му коментар. Искаше още.

— Отраснах без баща — продължих аз. — Загинал е в Гуадалканал преди да се родя. Шефа сигурно ми е бил като баща. Всяка изречена от него дума се превръщаше в откровение. Човек просто… човек просто усещаше силата му когато влизаше в стаята. Караше въздуха в стаята да жужи. Сега си го спомням със смесени чувства.

— И аз съм го чувал. Само дето вече не е останало много от жуженето.

— Да, сега Рейнс кара въздуха да жужи.

— Добре, какво те засяга това?

— Засяга ме, защото ако Рейнс е човекът, когото търсим, тогава трябва да опере пешкира за случилото се. Рано или късно всичко ще се стовари върху него.

— Е, и?

— Е, и, защо си е заровил толкова дълбоко главата в пясъка?

— Хари Рейнс е местно момче — каза шерифът. — Изненада всички, защото беше от ония хлапета, от които градът пропищяваше, а взе, че се превърна в безпогрешен бизнесмен и железен политик. Старецът му беше от ония съдии, които бяха пълно отрицание на представата какво трябва да представлява човекът на закона — даваше душата си за жени, състезателни коне и комар. По дяволите, старчето ритна бакърчето в ложата си в Хайъли стиснал цяла шепа печеливши билети от надбягването.

— Значи оттам идва и интересът му към конните състезания — заключих аз.

— Доколкото знам, не е изтървал конно надбягване в страната от момента, в който е започнал да пикае сам. Мина през Джорджия, игра футбол, беше един от първите Стопроцентови американци на Винс Дуули, изкара в Харвард диплома за юрист, върна се в града, започна работа като адвокат в кантората на Шефа, ожени се за Доу Финдли, и наследи политическата власт в града, после си опита късмета за щатския сенат и го огря, разбира се, не без помощта на Каменния Титан. Ето ти я с две изречения историята на Хари Рейнс.

— Добро сливане на фирмите е направил — произнесох аз с може би малко повече язвителност, отколкото исках.

Дъч повдигна вежди.

— Да, сигурно имаш право да го кажеш — отвърна той.

— Значи Шефа го избра, така ли?

— Не знам, това е било преди аз да дойда. Двамата с Хари още не сме пили на брудершафт. Подробностите не са ми известни.

— Как така се захвана с тая работа по хиподрума?

— Отказа се от креслото в сената на щата и изброди цялата околия от край до край да убеждава хората колко хубава била тази идея. Главният му коз беше, че така ще се повишат парите от данъците, с които ще се финансира училищната система. Прехвърли управлението на Финдли Ентърпрайзис на най-добрия си приятел, Сам Дънлийви. Та никой не можеше и да гъкне за някакъв си конфликт на интереси. По дяволите, той не позволява дори на жена си язди своя чистокръвен кон. Този човек е чист, Джейк.

— Даа, тия дни ще става губернатор на щата, знам.

— Вероятно, само ако тая каша не му обърка работите.

— Да има някой да му завижда на успеха? Че се е оженил за богато момиче и е станал още по-богат?

— Няма начин.

— Значи все има някой, дето иска да му забие ножа?

Той ме изгледа твърдо.

— Чуй ме добре, какво ще ти кажа, Джейк. Много хора в тоя град забогатяха покрай икономическия бум и са готови да целуват ръцете на Хари за това. Ако си мислиш, че хората наоколо го мразят, забрави го на секундата. Той е галеното дете на Дюнтаун.

— И най-могъщото — вметнах аз.

— Не е лъжа.

— Защото е протеже на Шефа, ето защо — продължих аз.

— В началото може и да е бил. Но не и сега. Той вече си има къде да стъпи; няма повече нужда от износени старци.

— Той използва Титан.

Още в мига, в който произнесох думите, проумях, че съм изтърсил глупост. Позволявах на чувствата си да ръководят разговора ни. Дъч поклати глава и отново заби очи в чашата си.

— Само ще си загубиш времето, ако се мъчиш да размишляваш на тази тема — произнесе той. — Рейнс използва Титан точно толкова, колкото и Титан използва него. Хората, които управляват Дуумстаун, вече не пазаруват по Фронт Стрийт. Защото вече могат да си позволят това в Атланта.

— Значи огневата линия вече са я преместили на Фронт Стрийт — заключих аз. — Отстъпили са я на хулиганите.

— Горе-долу.

— Какво представлява Комитетът? — запитах брутално аз.

Той се забави с отговора. Имах чувството, че иска да измъкне още от мен, преди да продължи, но търпението ми вече се бе изчерпало.

— Преди да се захване с големите си дела, Хари организира един комитет в сянка да се занимава с местните — проговори накрая той. — В него влизат петимата най-могъщи мъже на града. Само по себе си те не притежават законодателна власт. Те са анонимни, нямат офис, дори и нямат някакво специално място за срещи. Те са прости стари приятели, които чувстват за своя отговорност да се грижат за града, също както на времето е правел и старият ти приятел Финдли, и както все още прави Титан. Тук е така.

— Какво правят?

— Доколкото имам представа, идеята е да оглеждат под лупа всеки който идва да инвестира дори и един долар в града.

— За да не допуснат хора като Талиани да се окопаят тук ли?

— И това. И за да сдържат подземния свят да не си подава много главата отгоре.

— Значи това ти е задачата — да не даваш на юнаците от подземния свят да вирят много носовете?

— И това.

— Шест за идеята и двойка за изпълнението.

— Благодаря ти. Трогнат съм.

— Нямах предвид теб. Не е било твоя работа да откриеш Талиани.

— Това са провинциални момчета, Джейк. Хал хабер си нямат какво представлява Мафията. Като деца загубени в гора са. Това беше задължението на Ледбетър — да държи под око всички новодошли с дебели джобове.

— Значи можем да приемем със сигурност, че кланът на Талиани е виновен за убийството на Ледбетър. Може би ги е надушил и те са побързали да го премахнат преди да е вдигнал шум.

— И аз си мислех същото. След като премахнаха Ледбетър, работата падна върху моите плещи. Мога само да ти кажа, че Талиани излезе сух от водата.

— По дяволите, не мога да ви обвиня. И аз не бях по-добър. Накараха ме цяла година да се въртя като муха без глава. Но как биха могли петима мъже, действащи ex-officio, да имат такава власт над града?

— Защото те са най-могъщите хора в града, синко — каза той. — За тях това е все още градчето от детството им. От деня, в който предците им са положили първия калдъръмен камък, винаги една шепа мъже е решавала съдбините на Дюнтаун. Те, съпругите и семействата им… по дяволите, те притежават или държат под контрол по-голямата част от недвижимото имущество върху островите. Те са политическата власт. Те задават социалните стандарти. Те решават кой може и кой не може да върти бизнес тук. Също така контролират, къде не толкова пряко, къде директно, повечето от най-големите банки в града. Те са като римските императори, Джейк. Вдигат палци, оставаш в града; палци долу, и излиташ като перушинка. Може и да не го одобрявам, може и на теб да не ти се нрави, но това е положението. Никой не може да се разпорежда тук освен тях.

— Значи те знаят кой притежава хотелите, крайбрежните комплекси, жилищните кооперации, луксозните апартаменти, и каквото още има?

— Предполагам, че е така, освен ако всичко това не е притежание на подставени корпорации. Хотелите са притежание на една местна комбина.

— Сигурен ли си в това?

— Абсолютно.

— Интересно. И кой е този комбинатор?

— Сам Дънлийви. Дясната ръка на Хари, вторият най-могъщ мъж в Дюнтаун. Ако Комитетът има председател, това може да е само той.

— Ами Рейнс?

— Председателският стол не го вълнува. Дънлийви е неговият говорител. Сега точно се е посветил изцяло на хиподрума. Мигът, в който успее да докаже, че идеята му струва, и ще се озове право в губернаторското имение.

— Кой още е в Комитета?

Той разклати глава като някаква стара мечка.

— По дяволите, авер, ти направо нямаш срам. Заля помпата с една кафяна чашка и измъкна цял галон от мен. Май ще вземеш да се окажеш истински кучи син.

— И в това са ме обвинявали.

Отпуснатото му лице се сгърчи в усмивка.

— Не ме учудва.

— Такава ми е работата — върнах му аз усмивката.

— Не си единственият с такава работа. Добре, първо да приключим с Дънлийви. Виждаш ли го оня там, с туидовото сако?

Той кимна към мъжа, когото на влизане бях видял да разговаря с Титан. Беше едър мъжага с бичи врат и плещи заплашващи да пръснат всеки миг сакото му по шевовете. Беше прекрачил тридесетте, косата му беше късо подстригана, а носът явно беше разбиван неведнъж в миналото. Бивш футболист. Забавляваше дамите на масата, които се късаха от смях, но бръчките покрай устата му бяха напрегнати, а смехът не докосваше очите му. Имаше вид на човек с големи неприятности, който се мъчи да се развесели, и аз не пропуснах да споделя наблюдението си с Дъч.

— Предполагам, че Каменният му е набил яко чемберите — каза Дъч. — Сам е в по-неблагоприятно положение от Хари, и ако нещо се издъни, не може да разчита на милионите на Финдли да го измъкнат от калта.

— От думите ти заключавам, че скоро ще нагреят и твоя задник.

— Нашия задник, партньоре.

— Да, нашия.

— Вече сме нагазили и с двата крака, така че гледай да не усложняваш излишно положението.

— Кой друг още е в тоя Комитет?

— Чарлз Сийборн. Той е президент на веригата от банки Сийкоуст Нашънъл Банк, най-голямата по тия краища. Не е някой от новозабогателите парвенюта. Баща му беше председател на съвета на директорите до миналата година, когато умря. После идва Артър Логан, който само след година-две ще стане президент на най-престижната и процъфтяваща адвокатска кантора в града, веднага щом баща му ритне бакърчето или подаде оставка. Следващият е Роджър Сътър, или Сътър Комюникейшънс. Това е вестникът и телевизионната станция. Владеят заедно по-голямата част от земите с насаждения в областта. Това е властта.

— Разказът ти не е пълен — казах аз. — Спомена, че хората в Комитета били пет на брой.

— Преди да ти отговоря на този въпрос, искам и аз да ти задам един.

— Давай.

— Това е личен въпрос, Джейк. Имаш пълното право да ме пратиш на майната ми.

Вече знаех какво ще ме запита.

— Беше ли влюбен в Доу Финдли преди двайсет години?

Бях готов с отговора. Закачих си най-широката усмивка, на която бях способен.

— По дяволите, Дъч, двамата с теб сме като две капки вода. И аз винаги целувам коня отзад. Кой е номер пет?

— Че кой друг мислиш, че може да бъде? — отвърна той. — Каменния Титан.