Уилям Дийл
Хулигани (24)

20. ХАЙДЕ ДА СИ ПОИГРАЕМ НА КРИЕНИЦА

Стик се криеше зад сутрешния вестник във фоайето на хотела когато излизах от ресторанта. Възнагради ме с налудничавата си усмивка.

— Бива, бива. Доу Финдли и Бабс Томас за закуска. А се боях да не останеш самотен.

— Служебни задължения — казах аз.

— Хей, никога не съм се съмнявал в това — възкликна той разпервайки широко ръце.

— Обзалагам се, че имаш в джоба си цялата ми програма за деня. Кое е следващото?

— Малко военно съвещание с бойците.

— Искаш да кажеш, че ще слязат от висините да разговарят с мен?

— Размишляват върху това — отвърна той, повеждайки ме към изхода. Неговата Черна Мария беше паркирана в зоната за зареждане на хотела, където си търсеше белята.

— Защо не вземем моята кола? — предложих аз. — Може да ни се наложи да се разделим.

— Не се тревожи — произнесе той, докато ми отваряше врата на колата си. — Днес съм твоят екскурзовод в града. Бях се обзаложил и загубих.

— Не вдигай над деветдесет, моля те.

— Но тогава дрънчи цялата — възрази ми той.

— Нищо, ще я послушаме малко.

Закара ме до едно просторно и светло заведение, което гледаше към реката. Нямаше много вид на ресторант; напомняше повече на кафене на крак. Мястото беше само на пет минути от хотела и Стик просто нямаше възможност да вдигне по-висока скорост, за което му бях дълбоко благодарен, макар и добре да съзнавах, че през останалата част от деня нямаше да имам такъв късмет. На една маса в дъното на заведението седяха Сапата, Салваторе и Флауърс.

— Хей, Милдред — изрева Салваторе към другия край на заведението когато ни видя да влизаме, — още две бири.

Всички се втренчиха в мен докато приближавах масата им.

— Какво сте ме зяпнали, да не ми се е разкопчал копчалъкът? — попитах аз докато сядах.

— Извиняваме се, но не сме те виждали от сутринта — каза Чарли Едноухия.

— Пред вас, господа, седи една развалина — заявих аз. — Дайте ми два дни да глътна малко тен. Едно хубаво спане и малко загар и вече съм друг човек.

— Това е от флуоресцентното осветление в Склада — пошегува се Чарли Едноухия. — Кара ни да изглеждаме като призраци.

— Е, благодаря ви, че не ме посрещате по дрехите — ухилих се на всеки поотделно аз.

— Добре дошъл — обади се Салваторе.

— Знаеш ли какво, Килмър, ние решихме да работим с теб — обади се Сапата. — Временно, да видим какво ще се получи.

— Брей, страшно съм трогнат, оставихте ме без думи — отвърнах саркастично.

— О, няма защо — каза Чарли Едноухия.

— Нищо, още веднъж — голямо благодаря.

— Няма защо — повтори Чарли Едноухия. — А сега да минем на въпроса. Какво искаш да търсим?

— Трябват ми връзките им — заявих.

— Такива като? — запита Китаеца Сапата.

— Такива като може би една курва, която иначе търка токчетата си в Луисвил, а изведнъж се оказва тук. Има вероятност тя да е някаква брънка във веригата. Мафията си има навик да придвижва курвите си от едно на друго място.

— А сводниците? — заинтересува се Чарли Едноухия.

— Разбира се, и тях. Някой от тях може да се окаже връзка с банда в Синсинати или Чикаго. Следващият етап е да разберем за кого работи, как се е добрал дотук? Сводниците не се местят от град на град. Искам да кажа, че те не обичат много промените. Сменят местожителството си единствено когато загреят задниците им. Обикновено работят за главния човек. Той им казва къде да ходят.

— Че какво толкова е различно с Дюнтаун? Това е доста разпространена практика, не е ли така? — попита Салваторе.

— Различното при Дюнтаун е това, че фамилията Талиани е тук — намеси се Стик.

— Точно така — казах аз. — Успея ли да направя връзка между ситуацията тук с тази на някое друго място, това означава, че имаме вече случай, в който са замесени два щата. Успея ли да установя, че случаят има връзка с пасмината на Талиани, това е етап две. Успея ли да го докажа, веднага отнасям случая в Министерството на правосъдието. Това е етап три, а оттам нататък вече си е техен проблем. Всичко останало оставям на вас, момчета. Не съм дошъл тук да ви се пречкам из краката, нали така?

— Ако те разбирам правилно, искаш да ни кажеш, че търсиш някой юнак, който не е с постоянно местожителство в Дюнтаун, нали така?

— Точно така. Също така искам имената на компаниите, собственост на Триадата. В кои банки държат парите си. С кого правят бизнес. Каква е фасадата им.

— Това е малко извън нашата работа — обади се Сапата.

— Ключовата персона тук е счетоводителят им, Коен — продължих аз. — Той държи чантата с парите. На ден прави по три-четири обиколки, и никога на едно и също място, освен ако не си е променил своя Модус Операнди. Носи една малка черна чанта, дето много прилича на онези старомодни лекарски сакове, която по всяка вероятност е пълна с пари. Това е „бельото“, парите, които трябва да изпират.

— НПС (незаконно придобити средства) — предложи точния термин Чарли Едноухия.

— Точно.

— Това са парите от улицата, нали така — обади се Стик, подхващайки ролята си. — Хазарт, проституция, наркотици, такива работи.

Кимнах.

— Че какво ни пречи тогава да му вземем чантата на това дребно педалче и да надзърнем вътре? — предложи Сапата.

— Има само една дребна пречка; по всяка вероятност около него се въртят поне четири-пет буци с ютии — охладих ентусиазма им аз.

— Да — обади се с фалшива сериозност Чарли Едноухия. — Също така му казват нарушение на закона. Или грабеж. Ако ти е за пръв път, ще ти лепнат от една до пет години, но при твоя случай няма да е така.

Сапата го изгледа и избухна в смях.

— Нямат навика да внасят мангизите си в банката — обади се Салваторе.

— Вярно — съгласих се аз. — Но Коен е много хитър кучи син. Като нищо може да е измислил някоя гяволия в банката.

— Искаш да кажеш, че играят в комбина ли? — попита Сапата.

— Не е необходимо — отвърнах аз. — Той може да прави депозити в няколко различни сметки или да оставя парите в лична касетка в сейф. Не е задължително банката да има пръст в тая история.

Опитвах се да бъда честен пред себе си, но не можех да сдържа учудването си дали Чарлз Сийборн, президент на банката и член на комитета, познава Коен лично. А ако беше така, дали Сам Дънлийви знаеше, че Сийборн познава Коен. И дали Рейнс знаеше, че Дънлийви знае, че Сийборн познава Коен. Беше време да се подготвя за среща с фактите. Страшно ми се искаше Рейнс и Дънлийви да се окажат затънали до шията в лайната, защото ако на времето нещата бяха тръгнали по друг път и Теди беше останал жив, аз щях да бъда на мястото на Дънлийви. Не исках да се чувствам по такъв начин, но завръщането ми в Дюнтаун беше размърдало стари чувства, за които си мислех, че отдавна са мъртви, и лъжите, раната, възмущенията, боляха като пресни рани. Усещах вкуса на кръвта. Нека. Как би могъл да постъпи човек на мое място?

— Може би трябва да поговорим с Каубоя — обади се Салваторе, нарушавайки хода на мислите ми. — Няколко дни беше по следите на онова дребно педалче.

— Добре — казах аз. — Успеем ли да съберем достатъчно доказателства, можем да ги представим на някой съдия, който да ни позволи да хвърлим по някое око на банковите им сметки или пък да ги подслушваме.

— Ланг Акулата може да го уреди — каза Сапата.

— Човекът има предвид законно подслушване, глупако — намеси се Салваторе.

— Между другото, мога да ви зарадвам с нещичко — подхвърлих въдицата аз.

— И с какво по-точно? — заинтересува се Сапата, разбърквайки кафето си.

Реших да пробвам с Чарли Едноухия, за да се уверя, дали наистина е толкова добър, колкото се говори за него.

— Докато идвах насам, мярнах Еди Фуереко Испанеца.

— На летището, без съмнение — изстреля незабавно Чарли Едноухия.

Сапата го изгледа с явно уважение.

— Правилно — казах аз.

— Откъде знаеш това, Чарли? — запита Сапата, изпаднал в искрено възхищение пред едноухия детектив.

— И в бара — добави Чарли.

— Пак позна — казах аз.

— Исусе — възкликна Сапата.

— Старият номер с монетата — допълни Чарли. — Играеше на герб и монета, нали?

— Точно така — отвърнах аз.

— Какво представлява тоя номер с монетата? — заинтересува се Сапата.

— Той белязва горната част на четвърт долар, да кажем върху страната на орела, но близо до ръба й, така че да не можеш да я забележиш, освен ако не се вгледаш за нещо подобно — обясни Чарли Едноухия. — Оставя на ливадата да хвърля монетата. Еди Испанеца дори и не се докосва до нея. Ливадата, естествено, нищо не подозира, нали разбираш, защото той контролира хвърлянето, а Еди казва как ще падне — дали на герб или цифра. Винаги познава, естествено, защото следи белега върху монетата. Страшно сръчен е. Ако ливадата поиска смяна на монетата, той винаги има готова в резерва.

— Исусе — повтори възклицанието си Сапата, този път с още по-голямо уважение.

— Много е добър — каза Чарли Едноухия. — Някоя вечер, когато има достатъчно материал за обработване, може да изкара достатъчно за нова кола.

— Но откъде разбра, че е на летището?

— Когато ливадата започне вече да се изнервя — обясни Чарли Едноухия, — Фуереко сменя, незабелязано, разбира се, белязаната монета с чиста, оставя ливадата да си върне някой друг долар, и после хуква да „хваща“ самолета си. Затова и се е привързал толкова много към летищата. Дават му повод да прекъсне по всяко време играта.

— Брей, проклет да съм — възкликна Сапата. Огледа ме отгоре додолу. — Чарли познава всеки педал от бранша — допълни гордо той.

— Само каймака — вмъкна Чарли Едноухия. — А пък Еди Фуереко Испанеца познавам само по репутацията му. С удоволствие бих поиграл малко с него преди да го пипна за въшкарника.

— Той ще те бие — възрази Сапата. — Нали познава монетата.

— И аз не съм лош в тия номера — обясни гордо Чарли Едноухия. — Ще бележа две монети и ще ги сменям непрекъснато, така че всеки път да бърка. Няма ли да е голям майтап, да биеш Фуереко с неговия номер!

— Твой е — казах аз.

— Много си падам по тия тарикатски игри — изрече Сапата. — Чудя се на кой ли му хрумват, как мислиш, а?

Чарли Едноухия се втренчи за няколко секунди в Сапата, и после произнесе:

— Знаеш ли, не съм се замислял досега.

— Зърнах и Дан Бройката — продължих аз.

— Аха, ето вече един наистина надарен юнак. Най-бързите ръце, които някога съм виждал. Никой не може да ти изиграе номера с рамото като него.

— Номера с рамото ли? — запита зашеметен Сапата, чието преклонение пред Чарли явно продължаваше да расте.

— Работи сред тълпата, избира си някоя ливада и се блъска в рамото й. Разбира се, след това ливадата докосва портфейла си, за да се увери, че е на мястото си. Това е достатъчно за Дан. Първо, вижда къде държи ливадата портфейла си. Второ, следващият път, когато блъсне ливадата, юнакът е твърде смутен, за да се пипа по джобовете. И бум! Портфейлът отлита, а с него и Дан.

— За теб няма тайни, Чарли — поклати глава Сапата.

— Това, което отличава Дан от другите в занаята, е, че той винаги блъска ливади с дебели портмонета. В това се състои и неговият талант. Само като погледне набелязаната си жертва и може да ти каже с точност до цент колко пари има в портфейла му.

— Изумително — възкликна Сапата, без да спира да клати глава.

— Утре ще е на работа на хиподрума — каза Чарли Едноухия. — Там ще го пипнем. А сега ни кажи проблема си. Може да се окаже, че сме в състояние да ти свършим работа.

Това не ме изненада.

— Има един сводник на име Мортимър Флинч, известен също така и под името Морт Танър — продължи той. — Същински охлюв е с два грама мозък. Работи само с дебела клиентела, обикновено предлага четири или пет момичета най-много. Поддържа връзка с един публичен дом в Сейнт Луис. Освен това дарява с утеха и дами с дебели портмонета.

— Искаш да кажеш богати гаджета — разясни Сапата.

— Да, Китаец, богати гаджета.

— Значи жиголо, а? — запита Стик.

— Не бих искал да използвам тая дума по отношение на неговата личност — възрази Чарли Едноухия.

— Къде го мярна? — заинтересува се Сапата.

— На Стрип, само преди седмица или две. Тогава и изведнъж изникна тая работа с Търнър и аз му изгубих дирите.

— Искаш да кажеш Талиани — поправи го Салваторе.

— Как изглежда? — запита Сапата.

— Висок, малко под шест фута. Гъвкав. Тежи някъде около сто и четиридесет фунта, може би сто четиридесет и два. Носи костюми с жилетка. От леки платове, според тукашния климат. Умира за шарени ризи и има ужасен вкус към вратовръзките. Нашарени с цветя или нещо от тоя род. Кестенява коса, от която не е останало много. Сресва я над челото, като я прехвърля от единия към другия край на главата си. Кафяви очи. Винаги ходи с черни патъци.

— Отличителни белези? — запита сапата.

— Гризе си ноктите.

— Трябва ли ти момъкът? — обърна се Сапата към мен.

— Разбира се, все трябва да се започне отнякъде — произнесох с ентусиазъм аз, макар че не бях много наясно каква работа може да ми свърши.

— Имаш го точно след половин час — обеща той. — Изчакай ме тук. Хайде, Салваторе. Имам нужда от другарче. — След миг и двамата изчезнаха.

— Сапата е изумителен — произнесе Чарли Едноухия загледан подир тях. — Има нос на хрътка.

— Изглежда ми повече на плоска ютия — изсмях се аз.

— Не е лъжа — призна Чарли. — Но това не му пречи да открива целта си. Безпогрешен е.

Имах чувството, че Сапата са го халосали няколко пъти по тила. По-късно разбрах, че е бил най-добрият патрулен полицай, някога съществувал. Може и да не знаеше кой е Шекспир, но пък познаваше и кътните зъби на всичките от бранша.

— Беше боксьор в средна категория, да ти кажа — продължи Чарли Едноухия. — Надъха се с патриотизъм, записа се доброволец в армията, и изкара една година във Виетнам. После се върна и се записа в Ангелите на Ада. Никога не можах да проумея защо го направи.

— Добър екип сте си заформили тук — казах аз. — Ти ги забелязваш, Сапата ги открива, а Салваторе им се лепва за опашката.

— Като същинска мухоловка е — каза той.

Стик се извини, че има работа при коронера и излезе да провери дали вече са готови докладите от аутопсиите. Изчаках го да се отдалечи и се приведох над масата към Чарли Едноухия.

— Искам да те питам нещо. Лично е.

— Да?

— Чух, че баща ти бил английски лорд, а майка ти била от племето Юта. Всеки път, когато се спомене името ти нейде, се говори за това.

— Само част от слуха е истина. Това са всъщност дядо и баба ми, която беше от племето Крийк. Наследих паметта от баща си, а инстинктите от майка си. Слава Богу, че не се е получило обратното. Направо съм поласкан, че си чувал за мен.

— Чарли Флауърс, човекът разгромил опиумната мрежа на Вонг Янг Фу в Сан Франсиско почти сам! Ти си жива легенда — произнесох ухилен аз.

— Това наистина ме ласкае, да ти призная — отвърна той, като ми върна усмивката. — Егото ми не познава граници.

— Вярно ли е, че на времето в Джорджия си пъхнал в панделата толкова много трафиканти и пласьори, че те се обединили и наели двама души професионални стрелци да те очистят?

— В действителност бяха четирима, включително Родни Шутц Шантонерката от Чикаго, който се беше прославил с отправянето на онзи свят на повече от шейсет души, по-голямата част впрочем от които не заслужаваха честта.

— И ти ги опука всичките?

— Да. Отървах се без драскотина. Направиха много груба грешка. Нахвърлиха ми се всички вкупом. Сигурно са си мислили, че така е най-сигурно. — Той прекъсна за момент и отново блясна с двайсет и четири каратовата си усмивка. — Чарли Шантонерката беше толкова изненадан, че сигурно и до днес още не е разбрал, че вече е на онзи свят.

Двамата бурно се разсмяхме.

— Така че с какво се занимаваш тук? — запитах аз.

Усмивката му не изчезна, но стана малко остра.

— Ами как да ти кажа. Не споделям отвращението на Дъч Моорхед към кооперациите. Двамата с жена ми се радваме много на нашата. Има чудна гледка. Близо до брега е. Климатът е чудесен… — Той прекъсна. Можеше да не продължава, но не го стори. — А и освен това никъде другаде не успях да си намеря работа.

— Какво?

Той измъкна една от онези дълги и тънки холандски пури, запали я и издуха кръгчета дим към тавана.

— Преди две години работех по една вътрешна работа за щатската полиция в Аризона. Нещо бяха започнали да падат много трупове и колегите подозираха, че имат връзка с наркотрафика. Главният заподозрян в случая беше един крупен наркотрафикант на име Мизеро. Изпратиха ме, под прикритие естествено, да проуча как стоят нещата. Действително зад цялата работа се криеше Мизеро, само че имаше един тънък нюанс на име Бърк. Та този нюанс Бърк беше една много високопоставена клечка от местната полиция. Занимаваха се трафик, ама много на едро. Всяка сделка представляваше най-малко сто фунта трева. И тогава на сцената изскачаше Бърк, арестуваше купувача, конфискуваше парите и стоката, казваше им да го духат с обещанието да не го арестува. Ако купувачът се случеше някой по-изнервен, Мизеро му теглеше ножа и после препродаваха стоката. В един момент обаче стъпах доста надълбоко и ме усетиха. И тогава Бърк реши да премахне Мизеро. За жалост на Бърк обаче работата се обърна точно обратно. Мизеро опука Бърк. Местните шефове на полицията сключиха сделка със щатските да потулят работата. До изборите оставаха само няколко месеца, а това обещаваше да бъде наистина дебела работа. Никой не искаше да свързва името си със скандал заради едно подкупно ченге. Бях ключов свидетел за обвинението. На тях им беше пределно ясно, че не могат да се доберат до Мизеро, така че се опитаха да ме убедят да представя нещата така, ужким Бърк бил работил под прикритие с мен. Казах им, естествено, че не мога да направя такова нещо. Не че не мога да си поизкривя понякога душата, ако се наложи, но нямам намерение да си я продавам, особено за такава отрепка подкупно ченге. Още на мига ме изстреляха от щата, така че защитата да не може да ме призове, и пуснаха слуха, че съм бил нечувано пиянде, и най-големият некадърник в полицията. Цяла година всички колеги бяха убедени, че съм най-големият пияница и мошеник. А като си помислиш, аз дори не близвам алкохол.

— А федералните? Какво направиха?

— Не поискаха да ме приберат обратно. Винаги съм бил прекалено независим и неудобен на шибаните бюрократи. Както и да е, работата се разнесе нашир и длъж и тогава стигнала и до ушите на Дъч. Работех в Трентън за една частна охранителна агенция и той цъфна един ден, не ми зададе никакви въпроси, а само ми предложи работа. След като приех, му казах: „Не пия и никога не съм лъгал под клетва в живота си“, а той ми каза само „Знам“ и това беше всичко.

Сега той се приведе над масата към мен и каза:

— Това е моята история, а твоята каква е?

— Знам, че останалата част от Синсинатската Триада е тук. Искам да ги смачкам, всичките. Пет пари не давам ще им хареса ли, искам само да им скоча на вратовете.

— Това е защото тогава си ги изтървал ли?

— И това.

— А останалото е лично?

Кимнах.

— Абсолютно.

Той ме дари с поредната си ослепителна усмивка.

— Чудесно — произнесе той. — Прекланям се пред хора, движени от такива мотиви. — Протегна ми ръка. — Мисля, че двамата със Сапата ще положим всичко, за да пипнем тоя момък Нанс.

— Ще ти бъда безкрайно задължен.

След няколко минути Стик се върна на масата.

— Току-що се обади Сапата — каза той. — Открили са Танър. Бил в хотел Брейкърс и си хапвал закуската.

— Виждаш ли какво имах предвид, когато ти разказвах за Китаеца? — запита ме ухилен Чарли Едноухия докато излизахме от ресторанта.