Уилям Дийл
Хулигани (23)

19. МАЛКИЯТ ТОНИ ЛУКАТИС

Трудно е човек да се държи естествено, когато всеки мускул от тялото му се е превърнал в стегнат възел. Опитах се да спечеля време, докато се окопитя.

— Кой? — запитах аз с глас, който дори и на мен ми прозвуча с октава над нормалното.

— Доу Финдли — отвърна нетърпеливо Бабс, сочейки през рамото ми. — Обърни се.

Завъртях се бавно на стола си, все още разигравайки ролята на отегчен. Доу излизаше от една малка зала за бизнессрещи, заобиколена от цяла дузина добре облечени жени. Носеше копринени панталони с телесен цвят и тъмнозелена копринена блуза, а златната й коса беше опъната назад в конска опашка и завързана с червена панделка.

— Като някоя чистокръвна кобила е — отбеляза Бабс.

Но думите й вече се плъзгаха покрай съзнанието ми. Спомнях си първия път, когато се запознах с Доу. Косата й беше вързана на тила й по същия начин, само дето тогава беше на петнайсет години. Теди я доведе в спалното, където с него деляхме стая. Беше облякла плътноприлепнали бели дънки и червен пуловер и изгледаше толкова петнайсетгодишна, колкото аз приличах на Мохамед Али. Бях виждал нейни фотографии, разбира се, Теди беше луд на тема семейни портрети. Но тя изобщо не си приличаше с онова момиче от снимките. Абсолютно. Единственото нещо, което си спомнях много ясно, беше, че имаше изключително чувствен задник. Очите ми изтекоха по него. Бях много смутен, и въпреки това пак не можех да откъсна погледа си от него. Притегляше го като някакъв дяволски магнит. Положих всички усилия, но напразно. Чувствах се като някакъв подлизурко. И в този момент Теди ме сръга с лакът.

— Тя е само на петнайсет — изсъска ми той в ухото.

— Какво ти става? — изсъсках му в отговор аз.

— Нещо много ти играят оченцата, Младши — каза той. — Само се опитай да докоснеш с пръст онова й нещо отзад и ще ти накълцам шибания хуй на кайма. — И в този момент вече не издържа и избухна в смях.

Това беше есента на 1960 година, само две седмици след като се бях запознал с Теди Финдли, с когото се нанесохме в една стая, и завързахме приятелство, което щеше да продължи дълго и след колежа. Започна да ми казва Младши още от първия ден, не знам защо, а и той никога не ми обясни. Накрая проумях причината: той беше с два или три инча по-висок от мен. Това обръщение беше запазено единствено за мен. Дори и Доу не се ползваше с такава привилегия.

Така или иначе, изчаках я да навърши осемнадесет години. Две и половина години не са малко време. И през това време тя хубавееше с всеки изминат ден, превръщайки се от малката сестричка в пораснала сестра и после в жена, а аз бях свидетел на процеса през този период. Теди беше решил да ме инквизира докрай. Беше се превърнал в подвижен говорящ календар, отмятайки всяка седмица.

— Какво ще кажеш, а, Младок, — подкачаше ме той, — остават само четири месеца.

Измина много време преди да проумея, че през това време, докато съм я оглеждал от всички страни, същото са правили и с мен.

— Джейк! Джейк Килмър! Ти ли си?

Стоеше само на крачка разстояние от мен. Усетих как плъзва огънят по кръста ми и оттам по гърба към врата ми, също като пламъкът на бикфордов шнур.

Времето не я беше докоснало. Никакви бръчки, нито черти. Само едни бледосиви очи гледаха право в мен и топлата й ръка стискаше моята.

Изправих се и избъбрах нещо абсолютно несвързано от рода „Здравей, Доу“.

И в следващия миг тя ме обгърна с две ръце и топлината на тялото й изгори моето. Бях погълнат от пламъците му.

После се дръпна назад и огледа лицето ми, накланяйки леко на една страна глава.

— Почти нямаш сиви косми. И никакви бръчки.

— Това ли е твоят начин да ме уведомиш, че остарявам хармонично? — опитах се да се пошегувам аз.

— О, не — изрече тя меко, — нямам такива мисли. Просто изглеждаш чудесно.

Погледът й се заби внезапно втвърден в мен, и след няколко секунди се обърна към Бабс.

— Виждам, че вече си го оплела в мрежите си — изрече тя закачливо, и после се извърна към мен. — Обади ми се… моля те. Имам пряк телефон. В телефонния справочник е под името Д. Ф. Рейнс. Шефът ще се зарадва много да те види.

Това вече не го повярвах. За Шефа аз щях да бъда само носителят на лошата вест, неясно лице от миналото, болезнено припомняне за отдавна погребания му син. Зад думите й всъщност се криеше въпросът: „Ще дойдеш ли довечера в Уиндсонг?“

— Разбира се.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Тя не просто си тръгна, тя се обърна и полетя.

Седнах обратно на масата и погледнах Бабс. Устата й беше провиснала додолу. Тя бавно повдигна ръка и я затвори с пръст.

— Ти мръсен кучи сине.

— За какво говориш?

— Толкова добре ли познаваш Доу Финдли?

— Какво искаш да кажеш с това, толкова добре ли?

— Имам предвид точно това, което имам предвид.

— Бяхме познати от колежа. Отпреди двайсет години.

— Да-да, точно така, сладур. Погледът й изобщо не беше онзи, с който казват: „Хей, колко се радвам да те видя след двайсет години!“. Тя направо ти крещеше „Къде беше, по дяволите, последните двайсет години!“.

— Това трябва да е било заради шока от изненадата. Познавах брат й.

— Пет пари не давам кого си познавал. Още не съм сложила очила. Значи двайсет години, а?

— За какво толкова си се разпалила?

— И къде се влюби в нея? Тя не учи в Джорджия, а в… чакай, как му казваха на колежа, от ония противните на север.

Сега тя измъкваше от мен информация.

— Васар — казах аз. — Трудно се запомня.

— Значи си поддържал връзка с нея, а?

— Чрез Теди.

— О, да, забравих. И ти през цялото време си седиш на масата и ми гледаш сеира, докато през това време на мен вълна ми излезе на езика да ти разказвам за фамилията Финдли и Хари Рейнс…

— Зарежи.

— Да го зарежа?

— Зарежи. Там няма нищо интересно.

Тя обаче нямаше намерение да отстъпва. Отпусна се на облегалката и ме изгледа през присвитите си очи.

— Джейк Килмър. Това име би трябвало да ми говори нещо произнесе тя.

Буквално дочувах как щрака мозъкът й ровейки се из паметта в опит да ме измъкне от купищата имена и лица от миналото. И след малко проблясъкът бавно си проби път в очите й.

— Но разбира се — изрече бавно тя. — Ти играеше футбол в Догс.

— Имаш много силна памет — отбелязах аз, чудейки се колко ли често още ще предизвиквам този спомен у хората. Последните десет години ми се беше случвало доста често, а сега изглежда го предизвиквах всеки път, когато поздравявах някой познат, или може би за всичко беше виновно единствено въображението ми.

— Двамата с Теди играехте в един и същ отбор, нали?

— Известно време.

— Тя не е щастлива, Килмър.

— Но как би могла ти да знаеш това?

— Аз знам всичко, дарлинг. Не си забравил, че такава ми е работата, нали? Аз съм мерудията на всяко гърне в града.

— Струва ми се, че каза, че били чудесно семейство.

— Не съм казала, че са щастливо. Рейнс е отдаден изцяло на политиката, а Доу не обича много да свири втора цигулка.

— Хората май си мислят, че е сполучила с брака.

— Том Финдли не би могъл да намери друг мъж по-подходящ от Хари за тази работа.

— Господи, колко си язвителна.

— Обичам Доу — заяви тя, пренебрегвайки забележката ми. — Тя е много честна. Макар и да не блести кой знае с какво, как мислиш?

— Не си спомням. Когато бях в колежа си мислех, че аз съм най-тъпият.

— Трябва да знаеш, че тя си имаше една любовна афера.

Приведох се към нея.

— Да ти кажа, не сме се чували с нея откакто загина Теди, разбираш ли? Нямам никаква връзка с висшите кръгове на Дюнтаун.

— Ти наистина ли няма да ме запиташ с кого имаше любовна връзка?

— Не.

— Тони Лукатис.

— Не ме пързаляш, нали? Малкият стар Тони, така ли?

— Ти си прекален преситен от удоволствия, за да бъдеш наистина доволен. Това ми е пределно ясно. Знам всички номера. Знаеш ли, в последно време крайбрежните ни хотели се превръщат в любимо място на знаменити хора от развлекателния бизнес. До ушите ми стигат действително страхотни клюки. Те всички се мъчат да се представят пред света като презадоволени, само че не им става играта, а се мъчат откакто свят светува. Тони Лукатис беше един от тях. Професионален играч на голф в кънтриклуба. Баща му беше управител на клуба.

Спомените ми се втурнаха обратно към онова лято като топка прелитаща над някое весело сборище.

— Ник?

— Аха, значи си спомнихме.

— Спомням си Ник. Но Тони нещо ми се губи.

Но точно в този миг и той изплува пред очите ми, малко момче с невероятно къдрава коса, което прекарваше по-голямата част от времето си намествайки чимовете с трева по игрището когато не носеше хилките за голф на гостите. Онова лято трябва да имаше не повече от шестнайсет или седемнайсет години.

— Аха, виждам проблясък в тия прекрасни зелени очи.

— Да, той беше по-малък от нея.

— Най-добрият тип, скъпи.

— Той имаше сестра.

— Диърдри… ДиДи? — продължи настъплението Бабс.

— Едно мършаво момиченце, което се навърташе около клуба?

— Мършаво момиченце? Настина ти вярвам, че кракът ти не е стъпвал в Дюнтаун от двайсет години насам.

— И с какво се занимава напоследък? — запитах, като се стараех да демонстрирам интерес.

— Тя е секретарка на Чарлз Сийборн — Сийкоуст Нашънъл Банк.

— Рейнс научи ли за историята й? — Опитах се да прозвуча равнодушно.

— Като го гледам отстрани, не мога да позная.

— Какво се случи?

— Бедният малък Тони. Разнесе се слух, че поискал да забогатее много бързо и се забъркал в някаква контрабанда на наркотик. Натикаха го за пет години в затвора. Оттогава съм му загубила следите. ДиДи малко остана да умре.

Разговорът вече навлизаше в опасни води. Реших, че е време да се измъквам.

— Голяма помощ ми оказа. Трябва да тръгвам. Дължа ти една почерпка.

— Гледай да не забравиш, скъпи. Знаеш как да ме откриеш. А ако забравиш, аз ще те открия.

Измъкнах се от ресторанта с мисълта че съм се разминал на косъм с голяма опасност.

Къде ти такъв късмет у мен.