Уилям Дийл
Хулигани (21)

17. ДА ИГРАЕШ ПО ПРАВИЛАТА

Зала Палм на хотел Понс беше просторно, топло помещение, светло като оранжерия и накичено с не по-малко растения, папрати и провиснали от саксии пълзящи цветя. Украсата му преливаше в нюанси на зеленото, жълтото и розовото, а прозорците бяха разположени върху вътрешната му стена с изглед към двора на хотела. На времето хайлайфът на Дюнтаун беше хващал тен и клюкарствал около плувния му басейн. Но това вече беше далечно минало. Сега басейнът представляваше един огромен рибарник поръсен обилно с водни лилии, и макар че наоколо имаше пръснати няколко стари плетени стола, мястото имаше унил и захабен, необитаем вид. За сметка на това обаче ресторантът беше значително по-бодър и шумен; отвсякъде долитаха оживени оживени разговори рано сутринта.

Сутринта излязох няколко минути след осем с бучаща глава и вкус на стари обувки и амарето в устата. Сложих си слънчевите очила и се запътих към масата на моя шеф.

Франсиско Мацола, несравнимият лидер на Хладилника, беше седнал близо до един прозорец с изглед към двора. Беше наредил половин дузина хапчета с различни цветове и размери до чинията си и ги гълташе с портокалов сок. Стисна ми ръката, тупна ме по гърба и докато сядах, ми пъхна под носа сутрешния вестник.

— Поръчах ти закуска — заяви той. — Пресен портокалов сок, една дузина понички, сварено яйце, никакво месо. Сигурен съм, че организмът ти се нуждае от почивка. Сервитьорката ти носи в момента кафето, а аз съм ти приготвил няколко страхотни витамина.

— Изям ли всичко това, после ще ме изнасяте с краката напред оттук — заявих.

— Ще ти възстанови старите сили.

— Събрал си витамини достатъчни за всички присъстващи тук.

Той пропусна покрай ушите си оплакването ми.

— Витамините правят чудеса с мозъка — изтъкна поучително той.

Мацола гълташе витамините така, както някой наркоман — амфетамините. Освен това водеше и една почти загубена битка за спасението на косата си. Всяка сутрин отделяше по един час на жалките останки от кичури по периферията на оголилата му се като яйце глава. За да компенсира липсата на растителност по черепа си, беше си пуснал брада, която караше мургавото му средиземноморско лице и напрегнати кафяви очи да изглеждат още по-заплашително от обичайно. Изсипа цяла шепа витамини пред мен.

— Това са твоите — осведоми ме той. — Китайски са. Истинско чудо са, казвам ти, съдържат почти всички…

— Сиско, не обичам витамини, не разбираш ли? Обичам кафе и малко спиртни напитки, да си дремна понякога, обожавам полусуровите пържоли, виното, картофено пюре и сос…

Видът му стана като на човек готов всеки миг да повърне.

— Не съм любител на витамини и билки.

— Само след два дни ще усетиш разликата.

— Ще усетя разликата веднага щом успея да се наспя като хората. Половин нощ съм бил на крак благодарение на неочакваното и окончателно отпътуване на половината клан Талиани.

— Ще стигнем и до това — обеща той, заемайки се със закуската си, едно здраво блюдо пълно с маса, която сякаш беше извлечена с драга от дъното на някое блато.

— А и освен това — продължих аз, — доколкото знам, свръхдозите от витамини причиняват обилен косопад.

Той вдигна поглед над чинията си и ме изгледа с отвращение.

— Къде си го чел?

— Във вестника. Нали има колони, където дават здравни съвети. Твърдят, че увреждали корените.

Опитах се да потисна клокочещия в гърлото ми смях, но не успях. Той се облегна на стола си и ме изгледа с присвити очи.

— Не искам повече майтапи с косата ми, ясно ли е? Аз правя ли си майтапи с коляното ти?

— Искаш да кажеш глезена ми.

— Ето, виждаш ли колко си чувствителен на тая тема.

— Изобщо не съм чувствителен. Просто се е случило така, че съм се родил с въшливи глезени. Здрави рамене и въшливи глезени; ако беше обратното, сега щях да съм бивша футболна звезда милионер с къща в Таити. От друга страна, ти имаш останали всичко на всичко четири косъма коса, но не се притеснявай, брадата замаскира донякъде.

— Яж ми хуя — каза той. — Я по-добре ме въведи в обстановката.

Предадох му подробно събитията от неделната нощ.

— Нали си експерт по Триадите, я ми разкажи какво става тук.

— Ще ти кажа какво не мисля, че става — казах аз. — Не мисля, че това е работа на външен наемен убиец и не мисля, че е вътрешно разчистване на сметки.

— Интересно — коментира той. — Ти направо отписа почти всички възможни извършители. Кой тогава според теб го е направил, Снежната принцеса ли?

— Съвсем логично. Последното нещо, което Триадата би искала да прави, е да привлече вниманието върху себе си. Те си преместиха фамилиите тук. Ако това е било вражда в семейството, много по-логично би било да си разчистят сметките още преди да напуснат Синсинати. А и освен това тая касапница изобщо не ми напомня похватите на мафията. Салваторе мисли също като мен.

— Салваторе е експерт, нали? — запита ме той, надзъртайки над блюдото си и повдигайки вежди.

— Познава стила им. А и как няма да го знае, когато баща му е бил наемен убиец в южен Фили.

— Знам. — Той се върна на закуската си, замахвайки с вилица към чинията ми. — Говори и яж, иначе ще изстине.

— Единственото изключение могат да се окажат Чевос и Нанс.

Той изненадано вдигна глава.

— Не знаех, че са тук.

— Тук някъде са.

— О, ти пак почваш с предположенията си.

— Съвсем логично е.

— Ти с твоята логика можеш да направиш всеки довод да изглежда напълно убедителен. Само преди минута ми казваш, че според теб работата не е на вътрешни хора, и следващата се мъчиш да ме убедиш точно в противното.

— Чевос и Нанс са по-различни.

— Защото ти се иска да бъде така — заяви той, забивайки пръст към мен. — Това е работа на ведомството, авер. Не съм те докарал тук, за да осъществяваш собствена вендета.

— Просто ти излагам всички възможни положения. Чевос е достатъчно луд да го опита, а Нанс е толкова психясал, че ще я свърши без да мисли. Така че, ако предположението се окаже вярно… — не се доизказах аз.

— Ако, ако…

— При тая ситуация нямаме право да пренебрегваме дори и теоретическите възможности.

— Добре, добре, я ми сервирай още от тия.

— Имаме сериозна причина да вярваме, че този, който го е извършил, е служил във Виетнам.

— Откъде съдиш?

— Оръжията, модус операнди, стила.

— Аха.

— Нанс е бил във Виетнам, и то на предната линия.

— Аха. Също и ти, Стик, и половината от бандата на Моорхед. По дяволите, дори и аз бях във Виетнам. Това не прави автоматично Нанс убиец. За някои хора той може даже да е герой.

— Войната свърши.

— Мисля, че имаш бръмбари в главата — произнесе той.

— Може — кимнах аз.

— Още нещо?

— Ами,…

Той се приведе над масата и снижи гласа си до шепот.

— Преди да продължиш — изрече той, — нека да ти напомня, че ти не си тук, за да разследваш убийства. Понеже сме си свои хора, ще ти призная, че не ми пука, дори и Янки Дудъл Денди да ги е очистил, освен ако не е съществено. Трябва ми цялата фамилия Талиани под микроскоп.

Дори и не ме изчака за някакъв коментар.

— Това беше едно чудесно, спокойно и исторически чисто туристическо градче — продължи той. — А сега се превръща в Гнилия град, САЩ. Искам да знам колко дълбоко са се окопали Талиани тук. Какво притежава? Кого е подкупил? Как се е прикривал? По дяволите, защо ме караш да ти изнасям тая идиотска лекция, след като не по зле от мен знаеш с какво се занимава Хладилника.

— Ако ти наистина държиш на мнението ми — казах аз, — считам, че убийствата трябва да имат съществено значение.

Той замахна с вилицата към мен.

— Не се прави, че не разбираш, Джейк. И не отклонявай Стик от правия път.

— Да отклонявам Стик от правия път! Ти направо си биеш майтап с мен. Я ми кажи, какви бяха ония глупости, дето ми ги надрънка за него, да не съм го бил тормозел?

— Как го виждаш? — запита ме Сиско с усмивка.

— Изкукуригал като останалите хулигани на Дъч Моорхед.

— Той е същият, какъвто беше самият ти на времето. Неуморен, корав, самотен вълк. Двамата бихте си паснали много. Работата ви с Дъч и момчетата му ще ви научи как да работите в екип.

— Забравяш, че знам всичко за работата в екип.

— От доста време сам си гониш задачите — продължи Сиско. — А сега имаш възможност да получиш помощ. Искам да пипна за врата синсинатската Триада. Мисля, че това тук е една гигантска перачница, Джейк, и искам да се добера до бърлогата им. Искам да знам как работи. Няма да забравиш, че затова си тук, нали? — Той замълча за момент и добави: — И искам да науча всичко, докато все още не са опукали цялата им банда. Видя ли сутрешния вестник?

Сиско беше в състояние да сменя темата на разговора по средата на изречението. След като изчерпаше темата, той просто я изоставяше и минаваше на следващата.

Той положи вестника до чинията ми. Беше отворен на страница 12, където на една колона беше разположен репортажът за убийството на Талиани, озаглавен

Прочетох го. Беше смътен, неточен и кратък. Полицията не дала никакви изявления с изключение на краткото съобщение, че много скоро очаквали „арест“.

— Доколкото разбирам, очакват в скоро време да арестуват някого — коментирах аз.

— Давай, по-нататък става още по-зле — подкани ме Сиско.

Талиани беше идентифициран като Франк Търнър, бизнесмен от Синсинати, който се интересувал от конни надбягвания. Стинето — Нат Шерман според вестника — беше показан като „Колега по бизнес на мистър Търнър“. Предполагаемият мотив беше грабеж. Нямаше дори и намек за коктейла „Молотов“, който убиецът бе хвърлил на тръгване. Според репортажа полицията считала, че Търнър и Стинето изненадали грабителите и били убити в този момент. Беше приложена една много размазана фотография на Талиани и съпругата му как се качват в някаква кола, очевидно направена някъде в Ню Джърси, и увеличавана дотогава, докато зърната на фотоплаката се бяха превърнали във футболни топки.

— Няма и думица за Драганата.

— Той е на страница осемнадесет — отвърна Сиско без да вдига очи от закуската си.

Репортажът за Драганата, идентифициращ го като Джон Демпси, бизнесмен в пенсия, беше дори още по-комичен. Състоеше се само от три пасажа, които уведомяваха читателите на вестника, че въпросният господин починал в плувния си басейн. Полицията предполагала нещастен случай.

— Е, тук поне са предали правилно убийството на Драганата. Той наистина е умрял в басейна си — коментирах аз.

— Работата е там, че друго нещо не можеш да прочетеш в тукашните вестници. Никой няма да се зарови в случая; ще напишат точно това, което им наредят.

— Когато Дъч ми го каза, щях да пукна от смях.

— Да, нали знаеш поговорката за оня, дето се смеел последен. Не забравяй, момчето ми, че тук всички са се хванали като удавници за хиподрума. Той е галеното дете на пресата, на асоциацията на бизнесмените, на търговската камара и на местните политици. Дори и местната училищна управа се е подписала под него. Толкова ли не можеш да го разбереш? Не дават и прашинка да падне върху града им. Така че ще разиграят едно театро, ще изложат случая така, както им е наредено, като се надяват, че някой ще го разнищи, за да могат да го потулят по най-добрия начин. Накарай полицията да измисли някакво оправдание и й запуши устата.

— Това са глупости — възкликнах аз.

— Такъв е животът — каза той. — Точно поради тази причина не искам да се бъркаш в случая с убийствата. Само разбери колко дълбоко е успял да се окопае кланът на Талиани и къде се намира сега, окей? Зарежи местните интриги. За последните двеста години тук нищо не се е променило, и едва ли една малка касапница като тази е способна да ги разтърси.

— Тия острови са ги изнасилили — казах горчиво аз.

— Може и така да е, но я се огледай наоколо. Това са хората, които дърпат конците на Дюнтаун. Когато говориш за изнасилването на рая, не забравяй че именно това са хората, които го изнасилват. Те правят големите пари. Не Талиани е човекът, съсипал града. Той просто се е забъркал в бизнеса с убийства. — Той внезапно промени темата. — Да имаш да добавиш още нещо?

— Чу ли записа на убийството на Талиани?

Той кимна.

— Долови ли онази реплика за нагласената гонка на хиподрума?

Той ми отправи един от онези погледи „За какъв ме вземаш“.

— Е, та?

— Е, та, щом Талиани е знаел за номера, значи е възможно и целият хиподрум да е мръсен номер.

Тъмнокафявите очи на Сиско се забиха в моите.

— Това е запис на разговор, направен незаконно. Има вероятност някой собственик на кон да прави реклама на животното си. Макар че от друга страна… — Той замълча и се втренчи в пространството.

— Макар че от друга страна какво? — подсетих го аз.

— Макар че от друга страна, този комисионер, Хари Рейнс? Май си струва човек да го огледа по-отблизо. Той има съсредоточена власт в ръцете си повече от всеки друг в града.

Аха, ето каква била работата. Почувствах прилив на вдъхновение.

— Той контролира хазарта в целия щат — продължи Сиско. — Комисията за хиподрума е същата и за хазарта в щата. Така е по закон.

— Интересно — коментирах аз.

— Да. Имат ли нужда от нещо, Хари Рейнс е човекът, с когото трябва да работят — или да заобиколят.

— Може би са го купили — подметнах аз.

— Мисля, че вероятността за това е малка, макар и да не е изключена. Според моята логика, без значение дали е купен или не, последното нещо, което някой от тях иска сега, е гангстерска война. Ако Рейнс е под контрола им, значи е с вързани ръце и това означава краят му. Ако не са го купили, от това мелле ще пострадат всички, включително и Триадата. Окончателният извод от цялата история е, че Рейнс се нуждае толкова от тая каша, колкото и от рог на челото. Двамата с партньора си, Сам Дънлийви, в момента са тръгнали нагоре по лайняната река без гребла.

— Дънлийви снощи беше тук — казах аз. — Видях Титан да разговаря с него, а старецът не личеше да е загубил нито един от старите си навици.

— Старците нямат грешка — изрече Сиско, подбутвайки през масата сметката към мен. — Включи я в разходите си. Трябва да бързам да не изтърва самолета.

Той се изправи и захвърли смачканата си салфетка върху масата.

— Крайно време е някой да се изсере в купата на Дюнтаун. Като гледам, по-подходящ човек от теб за тая работа няма. Радвам се, че се случи тук. Довърши си закуската и се захващай за работа. Ще се видим след седмица.

И той си тръгна.

Не беше необходимо да излизам от ресторанта да се захвана за работа, защото работата сама ми дойде на крака. Бабс Томас влезе точно на мига, в който Сиско излезе от ресторанта. Реших, че е крайно време да разбера чии обувки под чии легла нощуват всяка вечер в Дюнтаун.