Уилям Дийл
Хулигани (66)

62. Г-А-Л-А-В-А-Н-Т-И

Пътят до мястото на престъплението ни отне четвърт час в тая тежка мъгла. Сцената беше отвратително позната. Хари Рейнс беше прострелян в центъра на Четириъгълника, на не повече от сто ярда от банката на Чарли Сийборн.

Изглеждаше, сякаш всички полицейски коли на Дюнтаун бяха събрани на едно място. Червени и сини светлини хвърляха зловещи проблясъци в гъстата мъгла, все едно се вихреха неми пожари. Малка тълпа от клиенти на близките крайбрежни заведения се беше събрала да види за какво е целият този шум.

След няколко минути лутане ни се удаде да открием Дъч в мъглата. Беше с двама цивилни и оглеждаха очертания с тебешир силует върху паважа. Жълти найлонови ленти с предупредителни ленти опасваха района. Дъч ни съобщи, че линейката вече била минала и отнесла Рейнс!

— Още е жив! — възкликнах аз.

— Да, но не чак дотолкова, че да има някакво значение. Само един изстрел, ей тук. — И той почука челото на инч над дясната вежда. — Куршумът е още вътре.

— Господи — прошепна нечий дрезгав глас и секунда или две проумях, че беше моят.

— Имаме си и двама ушечуйци — заяви Дъч, като ни поведе настрани от тебеширения силует върху пешеходната пътека.

— Ушечуйци ли? — запита Стик.

Казваха се Хариет и Александър, макар че по някакви причини, които не разбрах, Александър предпочиташе да се обръщат към него с Чип. И двамата бяха към двайсет и пет годишни, а до сватбата им оставало само две седмици, пък тя да вземе да си загуби венчалния подарък, който й бил направил. Момичето беше натруфено така, както само едно момиче без вкус би могло да го направи. Момчето, ниско и набито, с лошо подстригани мустаци, изглеждаше далече по-притеснено за изчезналата огърлица, отколкото за стрелбата.

— Спряхме тук на път за вечеря, защото, нали разбирате, защото тук се бяхме запознали — избърбори той, вероятно вече за пети или шести път. — Но беше такава мъгла, че отидохме до Дупката да се срещнем с едни наши приятели за вечеря…

— Направо не можеше да си видиш ръката пред себе си — обади се Хариет, кимайки енергично.

Кръвното леко започна да ми се покачва докато ги слушах.

— Абе точно както и сега — каза Чип. — Няма и половин час оттогава.

— Да — проговорих аз, — това вече го чух. Давайте по-нататък!

Хариет закима с нова енергия.

— Точно както и сега — повтори тя, кой знае за кой път.

Бъдещият й съпруг я стрелна злобно с поглед и продължи разказа си.

— И точно в този момент разбрахме, че някъде сме загубили огърлицата — изрече Чип. — Беше грозд от диаманти върху златна верижка. Осем диаманта. Заедно правеха пълен карат.

— Моля ви, не се отклонявайте! — простенах аз.

— Страшно много съжаляваме за огърлицата ви — изръмжа Дъч. — Ще ви замоля само да привършите с разказа си.

— Да, добре — избъбра той, — така че се извинихме и се върнахме тук, като се надявахме да я намерим.

— И точно тогава се стреля по мъжа — произнесе Хариет, като закима с неподозирана сила, навлизайки вече в най-интересната част от разказа си. Ябълковидните бузи на Чип поруменяха от гняв, загдето го прекъсват.

— Видяхте ли някого? — вмъкнах се аз в тирадата им.

И двамата заклатиха глави в синхрон.

— Не ги ли чухте? Казаха ли нещо?

— Не съм сигурен — отвърна упорито Чип.

— Да, казаха — припя отново Хариет, — поне единият от тях. Той каза: „С теб е свършено.“

— Не можеш да бъдеш толкова сигурна, Хариет — възрази разгорещено Чип.

Тя пак закима.

— Можете ли да разпознаете гласа, ако го чуете отново? — запита Стик.

— Не сме слушали внимателно, защото не знаехме какво ще се случи. Чухме някого по пешеходната пътека, после стъпките изведнъж спряха… — започна Чип, но в този миг Хариет му отне най-интересния момент.

— И в този миг се чу „С теб е свършено!“ и бум! — Нова серия от кимания.

Лицето на Чип се изкриви от гняв.

— Хариет! Ще ме оставиш ли да довърша разказа си? — просъска той.

— Какво още стана? — запитах.

— Хариет запищя и убиецът побягна — каза той, затваряйки със заплашителен поглед устата на бъдещата си половинка.

— Никой още не е умрял — изръмжа Дъч.

— Е, нали разбирате какво имам предвид — отвърна нервно момчето.

— Накъде побягна тази личност? — запитах аз.

— Не можем да бъдем сигурни — каза Чип. — Нали знаете, с всички тия сгради наоколо, аа, такова, звукът…

— Имате предвид акустиката, нали? — обади се Стик.

— Точно така — отвърна Чип и продължи с привичните тръскания на главата.

Това беше вярно. При толкова гъста мъгла, в която човек не можеше да различи и краката си, беше много трудно да се определи посоката на звука.

— Вие ли открихте тялото? — запитах.

Заклатиха глави в унисон.

— Нямаше как — каза Чип. — Затичахме обратно към банката, защото оттам долиташе някакво сияние от светлини, но на вратата нямаше никой, така че отидох до една телефона будка и позвъних в полицията.

— Този човек, който е побягнал след изстрела, бихте ли могли да кажете дали беше мъж или жена?

— Мъж — обадиха се и двамата едновременно.

И това беше всичко. Мъглата беше още много гъста, за да си губим повече времето тук. Двамата със Стик си оставихме колите на паркинга и потеглихме с Дъч към болницата. Светлините на банката бяха угаснали когато потегляхме.

Пред входа за спешни случаи на болницата имаше паркирани две полицейски коли, и още една, която явно беше също полицейска, но без външни опознавателни знаци. Дългият бежов коридор зад спешния вход беше празен, също както и спешната операционна. Рейнс беше настанен в интензивното отделение на втория етаж.

Четирима униформени полицаи и двама цивилни детективи охраняваха отделението.

— Вие ли поемате случая? — запита един от двамата цивилни.

— По лична работа — отвърна лаконично едрият германец.

Главният хирург и началникът на отделението бяха също тук, но не особено общителни. Чакаха личния лекар на Рейнс. Един интернист от екипа обаче потвърди онова, което вече знаехме, като добави няколко детайла: че Хари Рейнс бил прострелян веднъж в лявата половина на челото с едрокалибрено оръжие, почти от упор, така че се образувало тежко барутно обгаряне, че вече подминал всички критични състояния, или както се изрази интернистът, бил прекрачил и с двата крака в гроба.

— Той е далеч повече мъртъв, отколкото жив — изрече младият доктор, — Ако преживее още един час, католическата църква вероятно ще канонизира цялото отделение.

— И как така? — прояви любопитство Дъч.

— Ами защото това би било цяло чудо — отвърна младият доктор.

— Имате ли някаква представа какво оръжие е било използвано? — запитах.

— Не знам нищо. Струва ми се, че това е повече по вашата част — отвърна той.

Интензивното отделение представляваше едно сравнително малко помещение с кабини по периферията си, закрити със завеси, предназначение за пациентите, и цял куп апаратура и монитори по средата. Всяка кабина беше оборудвана с телевизионна камера. Три сестри бяха дежурни, и трите изглеждаха страшно заети. Двамата доктори се усамотиха в една празна кабина и дръпнаха завесата зад себе си.

На един малък черно бял екран видях Рейнс; половината му глава беше омотана в превръзки, и бълнуваше несвързано.

— Да ти се намира магнитофон в бойната ти колесница? — запитах аз Стик.

— Да, миникордер. Една Перла с гласово задействане.

— Бързо го донеси — прошепнах и той хукна, като се върна след не повече от пет минути с магнитофон не по-голям от човешка шепа.

— Батериите са съвсем нови и касетата също — каза той. — Ще се опиташ да запишеш Рейнс ли?

— Да. Отвлечи вниманието на ония юнаци до вратата за няколко минути.

Изчаках и след малко се плъзнах зад завесата в кабината на Рейнс и закачих магнитофона на стоманения прът до главата му. Устните му мърдаха, но думите бяха неясни. Кожата му бе придобила землист цвят, здравото му око беше леко отворено и бясно се въртеше под клепачите.

Докато се измъквах от кабината, в залата влетя някаква вихрушка от женски пол в тъмносив бизнес костюм. Беше не по-висока от пет фута и един инч, малко над четиридесетте, имаше поне петнайсет фунта над нормата, изглеждаше по-студена и от целувката на милосърдна сестра, и по-заплашителна и от Божия бич Атила. Пое положението като есесовците при окупацията на Париж, раздавайки заповеди с глас една октава по-нисък отколкото вероятно е предполагала природата, и придружавайки всяка своя дума със замах на маникюрираното копие на показалеца си. Арктическият вятър препускаше из вените й докато раздаваше заповедите на четиримата придружаващи я мъже. Стоях настрана и наблюдавах представлението.

— Вие двамата се заемате с охраната на болницата — изкомандва тя. — Ти заставаш отпред на вратата. Никой да не влиза, освен ако аз не разреша. А ти заставаш до онзи пулт.

И в този момент ме съзря.

— Кой си ти? — излая ледено тя, размахвайки копието си пред носа ми.

— Може да съм лекарят — излаях в отговор.

Тя ме премери отгоре до долу.

— Имаш да вземаш — изръмжа тя.

— Казвам се Килмър. Федерален отдел по борба с рекета.

— Вън — излая тя, замахвайки с палец през рамо като спортен съдия пред краен защитник. — Той е мой.

— А коя по дяволите, сте вие? — излаях аз на свой ред.

Тя ми поднесе дребното си булдогоподобно лице колкото можа по-близо до моето, без да се налага да се изправя на пръсти.

— Галаванти. Оноре Галаванти, Г-а-л-а-в-а-н-т-и. Областен прокурор на окръг Огълторп. Имам си свои хора. Не ми трябвате, така че вън.

— Е, не толкова бързо — подразних я аз.

— Слушайте, как там ви беше името?

Театър. Това беше корава дама, но и нямаше начин да бъде друга. В мъжкарското свърталище на Каменния Титан беше немислимо да изберат жена, освен ако не превъзхождаше по качества редица представители на силния пол.

— Килмър. К-и-л-м-ъ-р.

— Аха, да. Хайде, чупката.

— Не ти ли се струва, че малко превишаваш правомощията си на окръжен прокурор?

Тя ме фиксира със зверски поглед в продължение на няколко секунди.

— Предупредиха ме, че ще си имам въртели с вас — излая тя.

— И кои са тези хора? — полюбопитствах аз.

— Всички, които вече са се запознали с вас — излая тя в отговор.

После зърна провесения до главата на Рейнс магнитофон.

— Какво е това? — изсъска тя, пронизвайки отново въздуха с показалец.

— Това е магнитофон.

— Слушай ме, ти…

Дръпнах я в един ъгъл, по-далеч от сестрите, които упорито се мъчеха да не надават ухо на разговора ни.

— Няма ли да ме придружите до офиса ми за малко? Мисля, че не е зле да си поговорим.

Поведох я към една празна кабина и я настаних на леглото.

— Оставете магнитофона на мястото му. Всичко върху лентата е ваше. Искам само да го чуя. Ако каже нещо преди да почине, ще си поделим.

— Звучите така, сякаш смъртта му вече е отредена — каза тя.

— Има куршум в мозъка си.

— Докторът ще пристигне всяка минута.

— Пострадалият е с цвета на пресен цимент, треската му се надига като прясно замесен хляб, а кръвното му налягане е над двеста. Можете да го отпишете, освен ако самият Господ не си е пуснал командировка дотук. Както и да го усуквате, на врата ви виси много тежък случай. Това е най-могъщият мъж в града и той умира пред очите ви. Някой ще трябва да опере пешкира съвсем скоро, а вашият случай ще зависи от отдела по убийствата, които по моята скромна преценка, и с колективни усилия не биха могли да си обуят чорапите на тъмно. Или с няколко думи, в този момент за вас е чисто самоубийство да се отказвате и от най-малката помощ.

Това я отрезви за момент. Буквално чувах как се въртяха зъбните колелца в главата й.

— Какво имате да ми предложите? — запита тя след минута-две напрегнато обмисляне.

— Няколко идеи, две-три догадки. Трябват ми само ден или два, за да ги проверя окончателно.

— Тогава за какво съм ви, Килмър?

— Вижте, Гаваланти…

— Името ми е Галаванти — прекъсна ме рязко тя. — Л е пред В, също както в гала-вечеря.

— Съжалявам… Галаванти. На врата ви висят дванайсет убийства. Загубим ли Рейнс, стават тринайсет. Рано или късно ще трябва да давате отчет за цялата тая каша.

— Какво имате наум? — запита ме настойчиво тя.

— Може би мога да ви ги сервирам на тепсия.

— Искате да кажете, че знаете кой стои зад всичко това ли?

— Почти съм свил кръга — блъфирах аз.

— Господи, колко пъти досега съм слушала тая песен — изсмя се тя. — Това ли е първото нещо, на което ви учат в полицейската академия?

— С какво разполагате в този момент, ако не съм аз?

— С нищо на този етап — призна тя.

— Мисис Галаванти, не съм ви виждал и очите до тази нощ. Дванайсет убийства, а това е първата ви поява пред обществеността.

— Не ставайте наивен. Този мъж там го гласяха за губернатор.

— Мисля, че след като сте достатъчно умна, за да заемате поста областен прокурор на този окръг, значи сте и достатъчно умна, за да се хващате на вестникарските измишльотини. Поддържате връзка с Титан и Моорхед и всички останали от значение в този град. Знаете всичко за историята с Талиани.

— Мислите ли, че това е свързано и с останалите покушения? — запита ме тя предпазливо.

— Изглежда доста вероятно, не мислите ли?

Тя облиза пълните си устнички заели формата на сърце, докато обмисляше думите ми.

— Достатъчно съм умна, за да разбера и факта, че вие федитата душите подир нещо, което не са убийствата — изрече накрая тя. — Каквото и да се случи, злодеите в този град ще се озоват във федералния съд още преди да успея да ги пипна с пръст.

— А може би този път няма да е така… — казах аз, оставяйки на нея да довърши изречението.

— Добре, Килмър, какво предлагаш?

— Преди да приключи тая история, могат да изскочат няколко случая с РИКО. Да си остане само между нас, но ако в нашите истории се окажат замесени и убийства, ще се радвам да ти предоставя обвиняемите на основание обвинение в убийство преди да ги предам във федералния съд.

— И защо си толкова добричък към мен?

— Поради две причини. Убийството вече ги поставя в съвсем друга ситуация, отколкото рекета, и ние винаги можем да им скочим на врата след като ти приключиш с тях.

— А другата причина?

— В замяна на това искам малко информация.

Подозрението набърчи нослето й.

— И за какво по-точно?

— Тони Лукатис — отвърнах аз.

— Какво по-точно?

— Ти ли беше обвинителят по делото му?

— Да — повдигна рамене тя, — макар че няма с какво особено да се гордея.

— Как така?

— Беше съвсем фасулска работа. Имахме свидетел, който подкрепи обвинението ни.

— Неговият партньор?

— Точно така. Джил Уинслоу.

— Чух, че DEA са извършили ареста. Това не прави ли случая федерален? — запитах аз.

— Там бяха хората на Титан. Те си приписаха заслугата.

— Та значи Титан ти върна случая за обвинение?

— Точно така. Слушай, ако мислиш да правиш мръсно на мистър Стоуни…

— Нямам намерение да правя мръсно на никого, който не го заслужава — казах аз и побързах да кова желязото, докато е горещо. — Та Стоуни си приписа заслугите за ареста и изфабрикува обвинението. Като осигури и един боядисан свидетел.

— Ако наречете така Уинслоу — кимна тя подозрително.

— Не искам да звуча оскърбително, но нали лодката е принадлежала на Уинслоу?

— Ами….

— Не би ли било далеч по-логично обвинението да бъде отправено към него, да му се конфискува лодката, да му се отнеме разрешителното да излиза в морето?

— Това не е моя грижа — изсумтя тя. — Виж, Килмър, ще ти кажа как бяха нещата. Случаят ми беше предаден комплект с Уинслоу. Според неговите показания Лукатис бил авторът на схемата и финансирането на предприятието. Лукатис знаел местонахождението на цял тон марихуана някъде на Бахамските острови. Предложил на Уинслоу петдесет хиляди долара гаранция в случай на провал, ако Уинслоу отиде там и докара стоката.

— Със собствената си лодка?

— Точно така.

— Колко?

— Един тон.

— Чия е била идеята да акостират на остров Бъканиър?

— Не знам — изрече искрено тя.

— Каква беше другата страна на монетата? Лукатис несъмнено е имал собствена версия за случая.

— Да. Той твърдеше, че идеята е била на Уинслоу.

— А предварителните разходи?

— Според Лукатис Уинслоу е платил всичко; той само отишъл да окаже помощ — каза тя; изведнъж настроението й стана подозрително и враждебно. — Защо се интересуваш толкова от това? Да не се каниш да направиш някоя глупост, като например да оспориш присъдата на Лукатис?

— Едва ли. Тони Лукатис е мъртъв.

Реакцията й ми показа, че тя още не знаеше за смъртта му. Това беше логично, защото убийствата се разследваха извън нейната юрисдикция.

— Какво се е случило?

— Още не сме сигурни. Предполагаме, че е опитал още едно прехвърляне на наркотици, само че е претърпял неуспех.

— Къде?

— На юг оттук. Докладът от аутопсията трябва да е пристигнал вече. Възможно е да е бил замесен в тая работа с Грейвз Дългоносия.

— Какво? Никога!

— Откъде си толкова сигурна, че не е?

Тя вдигна пръст и заяви:

— Грейвз не се занимава с такива неща — и след секунда добави: — А дори и да е почнал, едва ли би се свързал с Тони Лукатис.

— Защо?

— Защото мистър Стоуни не би одобрил това.

— А Грейвз и Титан са малко дупе и гащи, нали така?

— Едно нелеко разбирателство, но изглежда устройва шерифа. Впрочем това не ми влиза в работата, Килмър.

— Би могло да ти влезе.

— Тогава вече няма да съм в офиса. Впрочем май се отклонихме от темата, не мислиш ли?

— Ако Лукатис е финансирал Уинслоу, бих искал да разбера откъде е взел онези сто бона или някъде там, за да плати предварителните разходи. Точно това в момента е горещата тема на разговора ни.

— Бил е финансиран от връзката си — повдигна рамене тя.

— Доказахте ли го в съда?

— Показанията на Уинслоу го доказваха.

— Значи той беше главният свидетел?

— Да. И служителите, извършили ареста.

— Мислиш ли, че Лукатис действително е бил главният виновник?

Това беше оскърбление, въпрос, за който мигом съжалих още в мига, в който се откъсна от устните ми. Изражението на лицето й ясно ми показа гигантските мащаби на гафа ми. Цялата пламтеше от шока и гнева.

— Съжалявам — изрекох бързо аз. — Оттеглям въпроса си.

— Това беше едно силно обвинение, особено показателно, и аз направих всичко, което ми беше по силите с него, както впрочем постъпвам и при всяко друго обвинение, мистър Килмър. Многократно съм разговаряла с Тони Лукатис. Всеки път се държеше крайно арогантно и отказваше категорично да прояви добра воля.

— Както би се държал всеки човек, разбрал, че е станал жертва на нечестна сделка — казах аз.

Тя се поколеба за миг, преди да повдигне рамене.

— Предполагам, че си прав — произнесе тя. — Така или иначе, материалите по делото вече са достъпни за всеки в архива.

— С малко повече късмет ще те изкарам герой — казах аз.

— И преди съм чувала тази песен.

— Но не и в моя любим тенор.

Тя се поколеба още малко.

— Господи, как бих искала да ти се доверя — изпъшка тя полугласно.

— Какво имаш да губиш? А и освен това ние се разбрахме. Ти ми каза всичко онова, което исках да зная.

Тъкмо станахме да излизаме когато едно ново лице се появи в интензивното отделение. Беше мъж висок и толкова слаб, че изглеждаше жертва на анорексия. Беше облечен в смокинг, с паническо изражение на лицето. Изгледа ни двамата, после прехвърли поглед към полицая на пулта на апаратурата.

— Кои са всички тези хора? — запита той, като ни обхвана с жест, но се обърна към сестрите.

— Аз съм областният прокурор Галаванти, а това един от хората ми — произнесе тя.

— Моля ви да напуснете стаята — каза той, поемайки отново командването. — Аз съм доктор Джордж Хансън, личният лекар на мистър Рейнс.

— Да, сър — отвърна тя. — Има само едно нещо, на което бих искала да ви обърна внимание. Оставила съм един малък магнитофон до главата на мистър Рейнс, в случай че каже нещо.

— Благодаря ти — казах й аз вече отвън. — Може и нищо да не стане, но може и да улучим нещо.

— Вече ти казах, Килмър, ще повярвам тогава, когато го видя.

Излязохме в коридора и се сблъскахме лице в лице със Стоунуол Титан и Доу Рейнс.