Уилям Дийл
Хулигани (61)

57. РЕЙНС СЕ ГНЕВИ

Гледката беше страховита: бяха разпънали Дисъуей върху една огромна метална маса, трите му здрави крака разперени настрани, главата му увиснала неудобно на другата страна, изпъкналите му очи още носеха предсмъртния ужас със себе си, а предният му счупен крак беше разтворен широко с оголени мускули и сухожилия, разкриващи счупената кост. Ветеринарният лекар, чието име беше Шустър, и който беше по-млад, отколкото си го бях представял, нисичък мъж по средата между трийсетте и четиридесетте, с почти оголял череп, се беше привел над крака с увеличително стъкло, а до него Калахън, облечен в бяла престилка, му асистираше. И двете престилки бяха изпръскани обилно с кръв. Доближих се на три или четири крачки и гледах и слушах, без да обелвам дума.

До този момент имахме два мъртви коня, трети можеше да се наложи да бъде застрелян, и двама жокеи в болницата, Скуут Импастейтоу беше с фрактура на черепа и счупен крак.

— Никога досега не съм виждал толкова лошо счупване — казваше Шустър.

— Може да са го причинили другите коне, когато връхлетяха върху него — отвърна Калахън.

— Не мисля така. Глезенната кост се е счупила отвътре тук… и тук. Няма нащърбвания или някакви други доказателства за удар при сблъскване. Ето, това ме интересува. Виждаш ли? Точно тук и после тук, в долната част на разлома.

Калахън се приведе още по-ниско и кимна.

— Да. Може би се е разцепила, когато костта се е счупила.

— Може…

Шустър взе два измервателни индикатора и пак се наведе над трупа.

— По-малко от половин милиметър — каза той. Взе скалпел и изчегърта нещо от ръба на счупената кост в една епруветка за изследване.

— Калций? — запита Калахън.

— Ще видим.

— Това е работа на бутазолидина — каза Калахън.

— Принуден съм да се съглася с теб. Конят излезе накуцващ. Трябваше да го извадят от състезанието.

— Какво беше оправданието на треньора за дрогирането му?

— Течал му носът.

— Да, чак до глезена му.

— Не мога да споря — изрече Шустър с извинителен глас. — Това си е напълно законно основание.

— Никой не те обвинява. Не е за пръв път да упояват с бутазолидин кон с болен крак.

Вратата зад мен се отвори и в стаята влезе Хари Рейнс. Зеленото му сако на стюард не изглеждаше много на място в това стерилно бяло помещение, но измачканото ми спортно яке още по-малко.

Вълна от чувства ме заля при влизането му. Бях на четиридесет и една години и досега не бях спал с омъжена жена, и изведнъж се озовавах само на десет фута от мъжа, когото бях опозорил и към когото изпитвах единствено негодование и гняв. Прииска ми се да изчезна, толкова неудобно се почувствах при влизането му.

За миг си помислих, че може да знае за мен и Доу, че може би някой от бандата на Талиани му беше подшушнал анонимно за връзката ни. Твърдо много хора бяха посветени или предполагаха за нас, Хари Несбит съвсем ясно и нидвусмислено ми го беше казал. Почти очаквах Рейнс да ме посочи с обвинителен показалец и да ме жигоса по челото с химикалката си. Усетих как потта ми плъзна покрай яката на ризата и за миг проклех Доу заради неудобството, което изпитвах в момента, прехвърляйки гнева и ревността си върху нея загдето се беше омъжила за него.

Всичко това се мярна само за момент, и в следващия изчезна когато успях да го огледам отблизо. Бях като поразен от вида му. Не изглеждаше чак толкова висок, колкото когато го бях зърнал преди два дни на пистата; сякаш някаква невидима тежест бе превила плещите му. Лицето му беше удължено и изпито, а кабинетната му бледост бе преминала в землистосиво. Тъмни кръгове обграждаха очите му. Мъжът пред мен сякаш се бе състарил с десет години само за два дни.

Дали наистина беше онзи неуморен и непознаващ неуспеха робот, в който го бляха превърнали околните? Той напомняше повече на човек увиснал на скала в очакване въжето да се скъса всеки момент.

Изведнъж бе престанал да представлява заплаха за мен.

Страховете ми бяха неоснователни. В първия момент дори и не ми обърна никакво внимание. Беше далеч по-загрижен за мъртвия кон. Когато ме забеляза, просто изпита досада и известно объркване от присъствието ми.

— какво правите тук? — запита той, отправил поглед към Калахън, сякаш не беше уверен, дали знам отговора на въпроса му.

— Това е Джейк Килмър. Работим заедно върху случая — беше отговорът на едрото ченге.

— Джейк, това е Хари Рейнс. — Това изглежда задоволи Рейнс, защото веднага ме изхвърли от съзнанието си. Дори и и името ми да му беше казало нещо, не го показа. Съсредоточи се върху по-належащите проблеми. — Не искам да ви вадя душата, докторе. Само крак ли си е счупил?

— На две места. Давали са му бутазолидини.

— Какво!

— Бил настинал.

— Според кого?

— Тибидо.

— Проклятие! — изруга Рейнс и яростта му ме разтревожи.

— Аа, може да има и още нещо — обади се Калахън. Той ни приближи и свали престилката. — В глезенната кост има пукнатина излизаща извън мястото на счупеното. Изглежда леко калцирана, което означава, че не е съвсем отскоро. Трябва да има няколко дни.

— Значи не е била настинка.

— Казвам ви го, защото докторът тук не може да каже нищо докато не приключи с тестовете си. Но моето мнение е, че този кон е имал курс с Бутазолидин защото е не е наред още от гонката в неделя.

— Откъде сте получили тази информация?

— Жокеят, Импастейтоу. Но той няма нищо общо с тази работа, така мисля. В неделя скъса с Тибидо защото го бяха принудили да съсипе коня на петте-четвъртини, а конят си беше чисто стреч ранър, една от причините за загубата му в неделя.

— Треньорът е Смоуки Бартън, нали?

Калахън кимна.

— Той ще бъде изхвърлен за това.

— Това се прави много често — каза Калахън.

— Не и на тази писта — изръмжа Рейнс. — Вече не.

Шустър се върна обратно при трупа на коня и Калахън ми кимна да го придружа извън стаята. Излязохме и се облегнахме върху стената на сградата, подлагайки се на горещото следобедно слънце. Калахън мълчеше. След малко излезе и Рейнс.

— Мистър Рейнс, мисля, че трябва да поговорим — каза Калахън.

Рейнс изкриви глава на една страна и запита:

— Тук?

— За предпочитане — не.

— Тогава да отидем в офиса ми. С моята кола.

Той заобиколи пистата, без да каже и дума, и паркира на персоналното си място. Взехме асансьора до най-горния етаж на стадиона, после поехме по широк и хладен коридор към офиса му.

Представляваше едно голямо помещение, с тъмна облицовка и украсено изключително със старинни предмети, чак до подвързаните в кожа томове по лавиците на вградената библиотека. Стаята щеше да има мрачна и потискаща атмосфера, ако не беше насрещната стена, която ни посрещна при влизането ни в стаята; беше изцяло от тъмно стъкло и гледаше към пистата. Ефектът беше едновременно стряскащ и елегантен.

Бюрото му беше от някакво истинско дърво и беше достатъчно голямо да се играе баскетбол върху него. Изглежда всички началства в Дюнтаун си падаха много по грамадните бюра. Това специално беше покрито с меморабилия. Беше изработено със специална ъглова конструкция, така че Рейнс да е в състояние да наблюдава пистата и в същото време да ръководи бизнеса. Гледката беше действително вълшебна.

На стената имаше три картини, два Ремингтън и един Дега, всичко оригинали. В стаята имаше само две фотографии, и двете върху бюрото. Едната беше чернобяла, на възрастна двойка, която предположих, че бяха родителите му. Другата беше цветна, на Доу, долепила буза до муцуната на един кон, който трябва да беше Файърфуут.

Струваше ми огромни усилия да откъсна погледа си от нея.

— Заслужава ли си поводът да пийнем по нещо? — запита Рейнс.

Калахън се поколеба за момент преди да отговори.

— Няма да откажа малко бренди, благодаря ви.

— Килмър?

— Не ми звучи лошо — казах аз.

Барчето беше скрито зад махагонови щори които се разтваряха при докосване. Рейнс извади три чаши, които изглеждаха по-крехки и от росни капки и наля щедри порции от бутилка, която изглеждаше достатъчно стара, за да е била използвана от цяла царска династия. Брендито ми изгори гърлото и гърдите.

— Седнете и ми кажете сега какво сте си наумили — изрече той с равен, но смислен глас.

Коженото кресло беше по-меко от всяко легло, в което ми се беше случвало да спя последните години. Той с въздишка се отпусна на стола си до бюрото и разтри очи.

Започвах да го харесвам, въпреки предубежденията си. Спомнях си го само като още един футболист, но Рейнс излъчваше около себе си харизмата на авторитета, колкото и да изглеждаше съсипан. Той доминираше в офиса си, което не беше от най-лесните неща, като се имаха предвид размерите му.

— Тая работа с Дисъуей отива малко по-далеч от едно счупване на преден крак поради тъпчене с бутазолидини.

Рейнс разклати чашата си, подуши я, отпи, и зачака.

— Дисъуей беше считан за фаворит в гонката миналата неделя…

— Довлече се едва осми — прекъсна го Рейнс.

— Да, вярно,… е, ние имаме нещо, което по мое мнение е една много надеждна информация, че гонката е била устроена така, че Дисъуей да загуби. Какво ще кажеш, Джейк, дали информацията е добра?

— Бих казал, че е неопровержима.

Мускулите на челюстите му побеляха.

— Не мога да ви кажа с точност как е било направено всичко — продължи Калахън. — Вероятно са му орязали порциона за няколко дни и са го преуморили, не толкова, разбира се, че да се хвърля в очи, после по всяка вероятност са му дали торба с овес и кофа вода два часа преди старта и той е извадил чист късмет, че изобщо се е добрал до финала. Но няма съмнение, че е бил подготвен да загуби. От тая мръсотия са спечелили големи пари.

— Кой ги е спечелил? — запита рязко Рейнс.

Калахън се поколеба отново, този път по-продължително време. Беше се озовал в много неприятна ситуация. Споменеше ли на Рейнс за записа, означаваше да признае, че бяха подслушвали незаконно къщата на Талиани.

— Съжалявам, сър — произнесе той твърдо, но с уважение. — Не мога да ви кажа това. Не в този момент. Работата е там, че това не е всичко. Той загуби с много в неделя, и за днешната гонка залаганията за него подскочиха.

— Стартира някъде петнадесет към едно — каза Рейнс. Отпи още една глътка от брендито си, но очите му и за миг не се отделяха от лицето на Калахън.

— Това е така, но залаганията за него бяха $33,05 само няколко минути преди старта. Според вашия човек на стодоларовото гише точно преди камбанката да удари за старта на коня била заложена огромна сума пари и залозите паднаха до $26,00 и някакви центове.

— Знаете ли кой е заложил сумата? — запита Рейнс.

Калахън поклати глава.

— Били са няколко души, разпръснати пред двете гишета.

— Кой е бил отговорен за това?

— Може да е бил всеки — от конегледача до собственика. Работата e там, сър, че не можем да докажем нищо от нашите твърдения. Освен факта, че загубата в неделя е била нагласена.

— Можем да докажем, че конят е бил инжектиран с бутазолидин — възрази гневно Рейнс.

— Да — отвърна Калахън, — само че законодателството на този щат не го забранява.

— Е, това вече няма да е така — разбушува се Рейнс. — Винаги съм бил против употребата на Бутазолидин при всеки кон четиридесет и осем часа преди състезание. Познавам конете, Калахън.

— Знам — отвърна едрият мъж.

— Но не познавам що за хора са тия, които нагласят конни състезания, а ти ги познаваш. Искам някакво доказателство, с което да притисна Тибидо, за да не се повтаря повече този случай.

В този момент реших вече да се намеся. Калахън беше прекалено деликатен.

— Мистър Рейнс, Панчо не изпитва особена охота да обсъжда тази тема, защото тя включва няколко незаконни събирания на информация. Вярвам, че ще запазите този факт само за себе си, но истината е там, че ние знаем, че конното надбягване е било нагласено, но сме безсилни да направим каквото и да било. Доказателството представлява магнитофонен запис, който представлява нарушение на закона.

Той се втренчи в двама ни, поигра си с лулата върху бюрото, и накрая разтри брадичката си с мундщука й.

— Можете ли да ми кажете кой е замесен?

— Един мъж на име Талиани — казах аз. Ако името му беше познато, тогава той или го беше забравил или беше един от най-добрите актьори които някога съм познавал. По лицето му нямаше и следа от припомняне.

— Не мисля, че познавам човек с такова…

— Какво ще кажете за Франк Търнър? — запитах аз. — Това му беше фасадата в Дюнтаун.

С крайчеца на окото си зърнах разтревожената физиономия на Калахън, но я подминах.

Въпросът ми предизвика истински словесен порой.

— Велики Боже! — възкликна той. — Да не би тая мръсотия да има някаква връзка с убийствата в града?

Очевидно и той беше повярвал на бозата от пресата, също както и всички останали в града. Както и ставаше очевиден и фактът, че беше в абсолютно неведение за истинската самоличност на Талиани и за последиците от убийствата.

— Не съвсем — отвърна уклончиво Калахън, все още проявявайки предпазливост.

Реших, че беше настанал мигът да измъкна всички кирливи ризи от гардероба. Разказах му цялата история за фамилията Талиани, започвайки от Охайо и завършвайки с моргата в Дюнтаун. Разказах му за Чевос, добрият приятел и трафикант на наркотици, за убиеца му Нанс, и за главния им шеф, Брониката. Разказах му за войната между Чери МакДжий и Грейвз Дългоносия, предвестник на ужасяваща гангстерска война. Колкото повече говорех, толкова повече лицето на Калахън ставаше все по-изумено.

Изумено обаче едва ли беше думата, с която можеше да се опише Рейнс. Той беше ужасен.

Бях като някой любител на мръсни вицове на пуритански прием. Колкото по-отвратена ставаше аудиторията, толкова повече импулси придобивах. Следях движението на всеки мускул на Рейнс, като се опитвах да преценя дали той наистина е бил заблуден от Титан и останалите, или беше един от най-великите актьори на всички времена. Реших, че е бил изпързалян по най-грозния начин. Каквито и грижи да беше имал на душата си до този момент, вероятно те всички вече му изглеждаха като несъществени в сравнение с това, което му разказвах. Запазих най-силния си изстрел за десерт.

— Изненадан съм, че Титан, Сийборн, Дънлийви, или онзи момък, собственикът на вестника и телевизионния канал, как му беше името…?

— Сътър — изхърка дрезгаво той.

— Да. Той ръководи цялата операция по замазването на случая. Силно съм изненадан, че никой от деловите ви партньори не ви е разказал това — казах аз.

Пауза.

— Те го знаят от няколко седмици насам.

Калахън ме изгледа така, сякаш беше глътнал езика си.

За десет секунди рейнс се състари с още пет години.

И до ден днешен не съм сигурен дали по този начин бяха излял гнева си към Комитета, Шефа, и останалите от дюнтаунската сбирщина, или съобщавах на този мъж нещо, което той трябваше да знае, дали беше мръсен ход от моя страна, защото желаех жена му, или блестящ стратегически ход. Каквито и да бяха мотивите ми, едно нещо ми беше повече от ясно: щеше да се вдигне страхотен шум. Някои камъни със сигурност щяха да бъдат преобърнати. Много бях любопитен да разбера кои от плъховете щяха да хукнат от потъващия кораб.

Докато завърша речта си, той вече беше наясно, че аз знаех почти всичко за Комитета и степента на властта, с която разполагаха, като направих всичко това с подмятания, намеци, небрежно споменаване на Титан на едно място, на друго Сийборн, без никое от тях да минава границата на прякото обвинение в престъпление.

Изпитвах огромно наслаждение, докато го правех. Това беше ирландското у мен: не изпадай в ярост, но и не оставай длъжен.

— Така или иначе — завърших аз, обобщавайки всичко, — нагласянето не е било част от цялата тази друга бъркотия, но е просто показателно за това, което става тук. Една… — Запънах се в търсенето на някакъв по-деликатен за изразяване — … една подмяна на ценностите в този град от времето на миналото.

Студените му тъмни очи се преместиха върху мен и няколко секунди не се отделиха от мен докато през това време умът му се мяташе отчаяно. После кимна, много бавно.

— Да — изрече тъжно той. — Добре казано, Килмър. Подмяна на ценностите.

Едва в този момент проумях колко дълбоко беше наранен. Не му стигаше да разбере, че е бил лъган от най-добрите си приятели, ами и да го научиш от бившия приятел на жена ти минаваше вече отвъд всяко оскърбление. Доволството ми изведнъж секна и изпитах истинска жалост към този мъж. Само за няколко минути Хари Рейнс бе казал сбогом на почти всичките си мечти и илюзии.

Панчо Калахън се взираше в пистата през прозореца. Нямаше какво да каже.

Рейнс се изправи, наля по още една порция, и приседна на ъгъла на бюрото си.

— Оценявам вашата откровеност — каза той, като спря насред изречението да си прочисти гърлото. — Разбирам вашите… предишни връзки с Дюнтаун. Вероятно и на вас самия не ви е лесно.

Той също беше добър на тая игра с подмятанията. Между нас сякаш прескачаше безмълвна информация. Малко остана да го запитам какво го притеснява.

Вместо това забих пръста още по-дълбоко в раната.

— Това няма нищо общо със старите връзки, мистър Рейнс — продължих. — Аз съм държавен следовател. Дойдох тук да ви помогна да почистите града си. Но всяка видна личност, към която се обърнах за съдействие, ме изритваше в пищяла. Калахън не би ви разказал всичко това. Не би бил толкова неделикатен. Аз обаче от друга страна никога не съм бил добър в дипломатическите игри. В моята работа те не помагат.

Спрях. Диалогът започваше да придобива извинителен тон.

Рейн прехвърли вниманието си върху Панчо.

— Можете ли да го потвърдите? — запита спокойно той.

Калахън бавно кимна.

— Велики Боже — повтори думите си Рейнс.

— Треньорът носи цялата вина по случая — изръмжа изведнъж Рейнс, сякаш забравил водения само до преди минута разговор. Скалата сякаш се бе изтърколила от плещите му. В погледа му бавно си пробиваха път огън и меч, сякаш бе взел окончателно решение и сега оставаше само да направи първия си ход.

— Ще пръсна задника на Бартън. Ще го изритам с бутазолидина му така, че никъде повече да не си намери място.

Калахън напевно заприглася.

— Струва ми се, сър, че говорим за две различни неща. Дрогирането на коня днес и нагласянето на гонката в неделя са свързани този път, но представляват два различни проблема.

— Да, разбирам — каза той. Изпъна рамене като морски пехотинец на парад и заби юмрук в разтворената длан на другата си ръка.

— Разговаряхме с жокея…

— Импастейтоу — вмъкна Рейнс, давайки ни да разберем, че познава хиподрума.

— Точно. Импастейтоу яде калай от Смоуки Бартън загдето е пуснал Дисъуей на петте-осмини; той обикновено бяга на три-четвърти. Както и да е, Тибидо е бил човекът, който му е наредил да проведе така гонката.

— Това се случва; в реда на нещата е — каза Рейнс, опитвайки се да бъде обективен.

— Вярно. Но по принцип така не се постъпва в гонка, при която конят е считан за фаворит и пистата е по вкуса му.

— Съгласен съм — отвърна Рейнс, който очевидно беше разумен човек, — но това не е достатъчно, за да докаже, че гонката е била нагласена.

— Вярно, но има и още нещо. При последната гонка, в която участва Дисъуей, Импастейтоу твърди, че конят се откланял наляво, излизайки от бакстреча. Започнал да шари по пистата.

— Виж, Калахън, много съжалявам — изрече нетърпеливо Рейнс, — но аз трябва да знам откъде си научил тази информация, че гонката е била нагласена. Сам разбираш, че не мога да отида при стюардите и да им изтърся, че съм го подочул на пистата.

— Вие изобщо не можете да отидете при стюардите… или жокейския клуб — изрече Калахън, дирейки с поглед помощ от мен.

— И защо да не мога?

— Защото не можем да докажем нищо от това — намесих се аз. — Вие сте адвокат. Всичко това са само предположения на специалисти. Можете да загазите много здраво, също като нас.

— Аз вече съм загазил — изръмжа той.

— Джейк иска да каже, че ние не можем да докажем, че конят е бил дрогиран така, че да не може да бяга добре. Не можем да докажем, че Тибидо е дал последния тласък на плана, като го е пуснал прекалено рано. Не можем да докажем дори, че това е работа на самия Тибидо. Факт е, че не можем да дори да докажем със сигурност, че конят е бягал с пукнатина в костта на предния си крак.

Гневът на Рейнс премина в безсилие.

— Защо просто не изплюете камъчето — каза той.

— Добре — произнесе Калахън. — Според мен, те не биха могли да го напомпат в неделя с бутазолидин, защото тия вещества са специфични, и конят пак би могъл да си пробяга както трябва дистанцията, и освен това той беше фаворит. Номерът е бил скроен така, че Дисъуей да загуби. Наложило им се е да го напомпат днес, защото след тренировките той е започнал да куца, а днес трябваше да победи. Така че Дисъуей бяга като гепард, без да усети болка в предния си крак чак докато падна. Мисля, че Тибидо е нагласил да загуби в неделя. Единственият грях на Смоуки е, че не е спрял коня от състезание заради куцането му. По дяволите, вие бихте могли да изхвърлите цял куп треньори от пистата за тая работа.

— И ще ги изхвърля — заяви гневно Рейнс. Допи второто си бренди и застана с гръб към нас пред прозореца. — Алчността на собственика и треньорската глупост — и ето резултатът — два мъртви коня. Един жокей може повече никога да не се изправи на собствените си крака, и още един лежи в болницата. — Той се извърна и ни изгледа. — Доколкото знам, тук на тази писта никога не е имало нагласена гонка, поне за последните три години.

— Е, — изкашля се Калахън, — всичко е било добре обмислено и невъзможно да се докаже. Щеше да мине като по масло, ако кракът не се беше оказал по-слаб, отколкото са предполагали, както впрочем винаги се случва, когато кон си счупи крак в гонката.

— Какво, по дяволите, мога да направя в такъв случай? — изрева Рейнс, и за миг ми прозвуча като Шефа Финдли.

Калахън си довърши питието и се изправи.

— В този случай ли? Нищо. Тибидо си загуби коня; той си плати цената. Другите два коня и жокеят? Не знам какво да ви кажа. Просто ще бъдат записани в регистрите като поредния нещастен случай. Не мисля, че… разбирате ли, причината, която ни подтикна да ви разкажем всичко това, е че този случай няма да бъде последен. Знам какво са за вас пистата и конете. Затова трябва да го знаете.

Рейнс въздъхна и седна в стола си, захапал долната си устна.

— Благодаря ви много, оценявам жеста ви — произнесе той. Но явно вече беше някъде другаде. Погледът му беше фокусиран някъде съвсем далеч.

— Мистър Рейнс, би ни навредило много… на Калахън, на мен, и на останалите от хората на Моорхед — ако дадете гласност на тая работа с нагласянето на гонката. Бихте ли ни изчакали ден-два, да кажем?

Едва ли можеше да откаже на молбата ни и не го направи.

— Оценявам доверието ви, което ми оказвате — произнесе той, без да гледа към нас. — Стигат ли ви четиридесет и осем часа?

Калахън ме погледна и аз повдигнах рамене.

— Разбира се — каза той, — това е достатъчно. Ще поддържаме връзка.

Оставихме го да седи така, втренчен в пистата, която беше създал, и която вероятно обичаше и бдеше над нея; за него тя беше същото, което и Дюнтаун за Шефа. Изпитах жалост към него; той сякаш беше ученик, току-що научил някаква много грозна истина за живота. Калахън мълча докато не се озовахме отвън и тръгнахме към колите.

— Беше доста жесток към него — проговори накрая той.

— Калахън, никога ли не ти писва да си имаш работа с пишман тарикати? — въздъхнах аз.

— През цялото време — отвърна той с поглед вперен към пистата, където ремонтираха оградата към вътрешното поле.

— Точно това току-що се случи и с мен. Имам чувството, че Рейнс е всичко друго, само не и пишман тарикат. Но пък за сметка на това е заобиколен отвред с такива.

— Твоя работа ли беше да му го казваш?

— Нямаше кой друг. Крайно време беше някой да е откровен с него.

— Добре се справи — каза той. — Чудя се само какво ли ще каже Дъч.

— Не се тревожа за Дъч — отвърнах аз. — Тревожи ме Каменния Титан.

След малко Калахън се обади:

— Даа… — и замълча ужасен от перспективата.

Не му казах още какво се беше случило, че бях измервал мъжа да видя от какво е скроен.

Не бях сигурен, че отговорът ще ми се понрави.