Уилям Дийл
Хулигани (4)

ПРОЛОГ

До разсъмване оставаше по-малко от час. Малкият траулер напредваше на север. Течеше осмият ден откакто бяха напуснали Кумана, Венесуела. Внезапно капитанът на четиричленния екипаж пръв забеляза мигащата тревожно червена аварийна светлина върху мачтата на платноходката. Бяха на около миля от нея когато я зърна. В този момент траулерът се намираше на десет мили навътре в морето и на тридесет и пет мили североизточно от Фернандина, Флорида. Капитанът не откъсна половин час поглед от светлината, а през това време ръждясалото му корито приближаваше яхтата.

В сивия здрач, предшестващ изгрева на слънцето, вече бяха съвсем близо до замрелия съд, любимата играчка на богатите мъже.

Капитанът, мъж надхвърлил четиридесетте, с дълбок загар, разтърка четиридневната четина с мръсната си ръка. Двама души от екипажа му наблюдаваха с разсеян интерес яхтата. Помощник-капитанът, чернокож мъж с белег прорязващ лицето му от ъгълчето на устата до ухото му, се втренчи в сумрака и настоя да подминат споходената от бедствие яхта.

— Зарежи ги, шефе. Нямаме никакво време да се занимаваме с пишман моряци — посъветва го той.

Но капитанът бе прекарал в морето прекалено дълго, за да подмине какъвто и да е съд изпаднал в беда. А и освен това мъжът, който размахваше като луд ризата си, очевидно беше богат; някакъв кекав любител на морето, който излизаше само в неделя, сблъскал се с проблем надхвърлящ многократно компетенцията му, и съвсем обяснимо изплашен до смърт.

— Никакви оръжия — предупреди ги тихо капитанът на испански. — Само спокойно, да ги видим какво искат. Ако са свършили горивото, можем да измъкнем тия грингос от киреча.

Той включи един мощен прожектор и прокара ръба по платноходката от носа до кърмата й. Приближи траулера съвсем близо и подхвърли на мъжа едно въже.

— ¿Habla Espanol? — запита той.

— Не — отвърна мъжът.

— Какъв ви е проблемът? — изрече капитанът на развален английски.

— Останахме без вятър. — Морякът с бели джинси и модерни маратонки посочи към спаружените платна. — И без гориво.

— Ще ви дам колкото да стигнете до остров Сейнт Саймънс — изрече капитанът сочейки към хоризонта. — На петнайсет, най-много двайсет мили на северозапад е.

— Ще ви бъда страшно задължен. Muchas gracias, senor. — Мъжът се поклони и махна с ръка в благодарствен жест.

Капитанът заповяда на един от матросите си да отнесе една туба бензин на платноходката. Матросът слезе в трюма и след няколко минути се появи с пълна туба от десет галона. Той и още един матрос се добраха до палубата на платноходката.

Капитанът и заместникът му следяха развоя от борда на траулера.

— Не ни стигат и нашите проблеми, ами… — измърмори чернокожият помощник-капитан.

— Никакъв проблем — каза капитанът.

Двамата моряци още не бяха стигнали кърмовите резервоари на платноходката, когато люкът към кабината внезапно се плъзна назад и още един мъж изскочи на палубата. В ръцете си държеше автомат. Помощник-капитанът изруга и посегна за пистолета си под колана, но беше безнадеждно закъснял. Мъжът с автомата помете палубата и мостика.

Бжжжжжжжжжжжжжжжт…

Бжжжжжжжжжжжжжжт…

Предното стъкло на капитанската кабина избухна като гейзер пръскайки се на хиляди късчета. Първият откос разкъса гърдите на капитана и го отхвърли назад през вратата чак до мостика, където се приземи на гръб. Краката му потръпнаха конвулсивно няколко пъти преди да издъхне.

Вторият откос разпори помощник-капитана докато той отчаяно дращеше под палтото си за своя 0,38 калибров пистолет. Подхвърли го високо във въздуха и го усука, след това го просна по средата на палубата. Той се стовари като празен чувал с лице надолу и с половина череп.

Останалите двама членове на екипажа, които се бяха качили върху палубата на платноходката, се извъртяха обезумели към стрелеца. Голият до кръста мъж заби в гърдите на единия от тях дълъг двуостър нож. Морякът политна върху кърмата гъргорейки несвързано. Стрелецът изстреля още един откос в гърдите на последния моряк; тубата се изтръгна от ръката на умиращия и той се стовари в морето претъркулвайки се през релинга.

Голият до кръста мъж изтръгна ножа от гърдите на убития, избърса го в панталоните му и после изхвърли жертвата си в морето.

Стрелецът изстреля последния откос в лампата и мракът нахлу с трясък.

Всичко беше приключило само за тридесет секунди.

Двамата скочиха на борда на корабчето и трескаво затършуваха. Беше им нужен половин час за да се доберат до наградата си. Прехвърлиха трите малки, но тежки торби на борда на платноходката, изхвърлиха останките на капитана и помощника му в морето, заляха траулера с бензин и драснаха кибрита.

Голият до кръста мъж запусна двигателя на платноходката и я отдалечи от траулера; после заключи кормилото и се присъедини към стрелеца. Двамата разгледаха плячката си.

— Какво ще кажеш? — запита голият до кръста мъж, привеждайки се напреди и взирайки се в една от отворените торби.

— Великолепно — изрече стрелецът. Той се дръпна зад партньора си, измъкна един Магнум 357 от колана си и пристъпи плътно зад него.

— Прощавай — изрече той. Вдигна пистолета на един инч зад тила на мъжа пред него и натисна спусъка. Пистолетът изрева и куршумът раздроби задната част на черепа му, подхвърляйки го върху рейлинга.

Стрелецът протегна ръка към тялото, но то се плъзна настрани, задържа се за миг върху въжето на предното платно, после се претърколи през него и политна надолу.

— Проклятие! — изрева стрелецът и се хвърли отчаяно напред, но само един миг не му достигна. Тялото се разлюля върху повърхността на водата подобно на въдичарски корк и след миг морето го погълна.

Стрелецът побягна обратно към румпела, отвори дроселите докрай, и рязко завъртя лодката. В продължение на десет минути претърсва морето с надеждата да зърне трупа на жертвата си, но накрая се предаде.

Беше се отдалечил някъде на миля, когато горивото на траулера избухна в кипящо кълбо от пламък затъмнил за миг изгряващото слънце.

Не откъсна погледа си от димящия корпус, който се смаляваше все повече и повече, докато накрая изчезна зад хоризонта.