Уилям Дийл
Хулигани (36)

32. ДЯВОЛЪТ ОТНОВО ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

Първият човек, когото видях на излизане от конюшните, беше Стик. Беше се облегнал небрежно на страховития си черен понтиак и гледаше право в мен. Тя беше само на две крачки зад мен, застанала вътре в бокса, но въпреки това се виждаше ясно. Изражението на лицето му не помръдна; той просто отмести поглед, извади цигара и я запали.

— После — изрекох спокойно, аз без да се обръщам и закрачих право към колата. Стик беше сменил оваляния си костюм с чифт оръфани джинси, мръсни маратонки и черна фланелка с къси ръкави; кафявата федора пак си стърчеше върху главата му.

— Прости ми, ако съм закъснял — произнесох аз, гледайки право през предното стъкло.

— Има и по-важни неща — отвърна той, докато направи завой и насочи към входа на хиподрума.

Няколко минути минаха в тишина докато накрая не издържах:

— Не беше каквото си мислиш, че си видял.

— Не видях нищо.

— Виж, с нея се познаваме от много отдавна. Не е кой знае какво.

— Не било кой знае какво. Направо ме убиваш.

— Не е кой знае какво!

— Джейк, това мен изобщо не ме засяга — каза той. — Не знам, не чух, не видях, това съм аз.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това е поговорка. Хей, не е необходимо да бъдеш толкова чувствителен, човече. — Той направи малка пауза и после продължи. — Свалям ти шапка за начина, по който събираш информация. — И се заля от смях. Започнах да се стягам, но той се извърна към мен и ми намигна. Напомняше ми за Теди. Вече бях готов да чуя и „Младок“ на края на изречението. Избухнах в смях.

— По дяволите — изрекох.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Не знам — произнесох с отвращение. — Това е просто една от топките, с които жонглирам.

Останах изненадан колко лесно излязоха думите от устата ми.

— E, ако искаш да чуеш мнението на един аматьор, не захвърляй тази топка.

— Съпругът й е шибаният комисионер за хиподрума.

— Знам кой е шибаният й съпруг — изкикоти се той. — Всеки, застоял се в града за повече от петнайсет години, знае кой е съпругът й.

Последва нова пауза, след която той отново се разкикоти.

— Трябва да ти призная, Джейк, че наистина се прекланям пред стила ти.

— Няма нищо общо с работата — заявих му аз. — Това е една стара лична история. Нещо, не завършило както трябва.

— О-кей — каза той, проточвайки поне пет минути „о“-то. — Е, радвам се, че този път я завърши както трябва.

— Не се прави на тъпанар — изръмжах.

— Защо не поговориш за това?

— Не искам да говоря за това.

— Същото като меланхолията е. Знам го.

— По дяволите, Стик, стига.

— Готово — отзова се той и спря. Аз обаче не спрях. Той беше прав; трябваше да се разтоваря.

— На времето, когато бях… много млад… ми се мярна една мисъл да се оженя за нея. Мислех си, че си е в реда на нещата, една от моите по-специални грешки.

— Да се ожениш за нея, а. По дяволите, човече, ти наистина си имаш проблеми.

— Това не е проблем.

— Хей, този пред теб е Стик, приятелче. Можеш да ми хвърляш колкото си искаш прах в очите за разните му там неща, дето не си завършил както трябвало, но не ме убеждавай, че това не било проблем.

— Не е проблем — натъртих аз. Прозвуча мие повече сякаш се мъчех да убедя себе си, а не него.

— Джейк, никога не е проблем да се навреш между шамарите, проблемът е как да се измъкнеш от тях.

— Отдавна съм се измъкнал. Сега се мъча да не се навра отново.

— О, това ли било?

— Да!

— Ти имаш наистина уникален подход — изрече той и след няколко секунди запита: — Още ли я обичаш?

— Върви по дяволите.

— Няма да вървя по дяволите.

Въздъхнах.

— Не знам. Може би съм влюбен в представата си за нея. Може би досега не съм успял да се отърва от любовта си към нея. Още не съм го проумял.

— Кога ще се срещнеш пак с нея?

За миг изпаднах в паника да не съм се раздрънкал повече, отколкото трябва. Пристъп на старата параноя.

— По кое време довечера ще се срещнеш с нея? — повтори въпроса си той.

— Кой казва, че имам довечера среща с нея?

Той ме стрелна с откачената си усмивка.

— В девет — изломотих аз.

— Имаш ли нужда от прикритие?

— Не ставай смешен.

— Нямах предвид това, Джейк — изрече той сериозно. — Искам да кажа, искаш ли да те прикривам? ДА държа под око мястото на срещата ви, за да се уверя, че никой не иска да ти пръсне черепа? Това, което искам да ти кажа, е че съм с теб. Каквото и да означава това за теб. Надявам се всичко да мине нормално.

Бях трогнат от неговата загриженост. В Стик имаше много от Теди. Но аз бях нащрек към него. Бях нащрек към всички. Бях отстъпил две крачки назад. Първо се бях открил на Доу, а сега на Стик. Отдалечавах се от укритията си. Тази мисъл ме хвърли в истинска паника.

— Не трябваше да се връщам в тоя шибан град — изсумтях накрая.

— О, стига — изрече той. — Тогава нямаше да се запознаеш с мен. Аз съм вълшебникът, приятелю. Само като махна с ръка и невъзможното става възможно.

— Къде сме се запътили? — запитах аз решен да променя темата.

— Градските докове.

— Какво има там?

— Подготвили сме ти една изненада.

— Кое сте тия „Вие“?

— Аз и Сапата.

— Е, тогава опитай се да не вдигаш над деветдесет, моля те.

— Моята приятелка тук се чувства доста зле под деветдесет — захили се той, потупвайки волана.

— Много лошо за нея — казах аз. — Защото пък аз се чувствам доста зле над деветдесет. Какво става на градските докове?

— Ловците на стриди разтоварват там улова си — отвърна той, сякаш това обясняваше всичко. Реших, че е по-добре да се оставя да ме изненадат и потънах в мълчание.

Той зави надясно по Фронт Стрийт и подкара бавно към крайбрежието. Още в първите два квартала видях шест курви, работещи по двойки. Две си бъбреха с един много приятелски разположен полицай, чиито ръце опипваха подред задниците им докато през време на разговора им друга двойка се пазареше с двама мъже на средна възраст в кола с айовска регистрация; а третата двойка изскочи внезапно пред колата ни, за да привлече вниманието ни. След това вече загубих всякакъв интерес.

— Реших да направя една обиколка. Това е сценичен маршрут — обади се Стик, докато покрай нас се точеха заведения със стриптийз, магазини със секс-артикули и порнокина. — Мислех, че ще ти е интересно да го зърнеш на светло.

— Значи това представлява в крайна сметка Америка — произнесох аз. — Петдесетгодишни момчета, кръшнали от жените си, в кола на старо заместват Бънкър Хил. Какво ли се е случило с Бийвър Клийвър и всемогъщия татко, и дните когато у дома царуваше паника дали Рики ще остане без бензин с шевролета на Нелсънови?

— К’ъв е тоя Бийвър Клийвър? — заинтересува се той със саркастичен глас.

След като се нагледах, той свърна от Фронт Стрийт, изви два квартала на север и пое на изток по Оушън Булевард. Движението беше много слабо и палмите и азалеите покрай платното почти не помръдваха. На дневна светлина беше далеч по-красиво, отколкото нощем под уличното осветление.

Температурата беше скочила, а влагата във въздуха беше повече от досадна. Карахме със спуснати стъкла към моста за Тандърхед Айланд. От океана ни делеше още цял остров, но аз вече усещах хладния му дъх.

Спомнях си Огълторп Каунти отпреди двайсет години, и как карах по двулентовото шосе с битумна настилка през топлите летни нощи. Областта се простираше върху десет или единайсет острова и хората излъчваха онази бясна гордост, която изглежда всички островитяни притежават, независимост, която, предполагам, идва от живота им извън материка. Островитяните, които познавах, не даваха пет пари какво си мислеха или правеха останалите. Караха я, както си знаеха.

— Знаеш ли, години преди да разрешат алкохола в този щат, напитките се сервираха свободно на баровете в това графство — казах му аз. — Наричаха го свободния щат Огълторп.

— В ония дни да нарушиш закона е било наистина вълнуващо изживяване — забеляза той. — Вероятно оттам е тръгнала и властта на Титан.

До този момент никога не бях се замислял върху това, но Стик вероятно имаше право. Ето откъде беше започнал патронажът. И един Господ само знаеше докъде може да стигне.

— Какво мислиш за Титан? — запитах аз.

— Най-коравото седемдесет и пет годишно копеле, което някога съм познавал — изрече той недвусмислено.

Двайсетте години бяха преобразили Тандърбърд Айланд, превръщайки го от една пустиня изпълнена с блата и мочурища, в кошмара на жилищните комплекси; голи и бели триетажни монолитни сгради се редяха покрай реката на север, докато в южна посока блатата и мочурищата бяха пресушени, земята почистена и залята с бетон. Взорът почти никъде не можеше да открие и дръвче за цяр, само стомана и бетон, и мачтите на дузини риболовни кораби, разхвърляни по водната шир.

Чудех се кой ли си е натъпкал джоба до пръсване когато са погубвали това късче от рая.

Стик прекъсна горчивите ми размишления.

— Направих разпечатка от компютъра на военните досието на всички от Триадата, които са били във Виетнам — каза той. — Костело е прекарал почти шест седмици в Сайгон по някаква юридическа работа. Останалото време е излагал на опасност задника си в Уошингтън. Адютант на генерал. Голяма клечка. И двама от горилите им са служили там. Но Харви Нанс — това е истинското му име, Харви — е съвсем друг случай. Изкарал е две години във Виетнам. Бил е в СРБЧ, базата им е била в Дау Тянг. Знаеш ли какво представлява СРБЧ?

— Ловци на глави — кимнах аз.

— Знам, че ще ти прозвучи доста странно, но аз още изпитвам онова странно чувство към всеки, който е воювал във Виетнам. Нали знаеш, онова взаимно чувство. След време така свикваш с човека до рамото ти, че е достатъчно само да почне да казва нещо, и ти можеш да му довършиш изречението. А когато изпитва болка, тя се предава и на теб. Също както и ти сега.

Знаех какво имаше предвид. Веднъж, малко след като се бях върнал от Виетнам, бях в Сан Франсиско и отидох на кино, и на излизане видях един момък седнал на стъпалата. Имаше „закачалки“ чак до чак до рамото си и не мисля, че някога бях виждал толкова много ордени, а той си седеше там и ревеше толкова силно, че подсмърчаше. Хората го подминаваха и само го изглеждаха, като си мислеха, че може би е превъртял. Е, може и да беше, той имаше това право. И аз седнах до него и го прегърнах през рамото, а той ме изгледа и само каза „О, Господи“ и така проседяхме дълго време и накрая той се изправи и ми благодари и излязохме от киното. Всеки си тръгна по пътя, така че знаех отлично какво има предвид Стик.

Беше прав, болеше ме.

— Човек много бързо губи връзка с действителността — казах аз. — Първият път, когато влязох в битка, хеликоптерите ни откараха в Ю Мин Форест. Това беше зона без бойни действие. Същия ден следобед Б-52 бяха изравнили областта със земята, и по едно време видях един старец, подпрял гръб на една оцеляла по чудо стена да притиска крака си към гърдите така, сякаш се боеше, че някой може да му го открадне. Беше целият в кръв, и си стискаше крака. Беше може би някъде към шейсет, шейсет и пет годишен, прекалено стар, за да причини зло на когото и да било. И тогава в главата ми настъпи пълна бъркотия, Господи, тук сигурно гъмжи от откачалки. Тия, дето управляват войната, трябва да отидат да им пренавият мозъците.

Стик кимаше на всяка моя дума.

— Това беше последното изпитание, проклетият му Виетнам — съгласи се той. — Голямото състезание. Проклятие, от деня, в който сме се родили, непрекъснато ни пробутват тая басня за войната и мъжеството. През целия живот ни я набиват в главите. Най-шибаната басня за войната. Да бъдем герои, чудесно, само дето във Виетнам няма такива. Беше само едно гигантско осиране с безброй загуби на личен състав.

— Това ли ти се искаше, Стик? Да бъдеш герой и да те посрещнат с парад?

Той се изсмя.

— Щеше да е чудно някой да направи такава оферта.

— Никога не разбрах за какво беше цялата тая мръсотия — казах. — Това му е най-лошото.

— Цялата тая мръсотия им беше необходима, за да ни внушат чувството за вина.

Знаех какво искаше да каже. Отпървом си страшно развълнуван, че си все още жив, докато всички оставали около теб са мъртви. Не искаш да си го признаеш, но е така. Чувството за вина се настанява по-късно. Така беше и с Теди.

— Така или иначе, но ти се отърваваш от чувството си за принадлежност към съсловието още в мига, в който някой от тях стреля по теб. Това е част от играта.

— Не исках да сменям темата на разговора — отвърна Стик. — Цялата работа е там, че съставът на СРБЧ беше изцяло само от негодници, а Нанс е един от тях.

— Защо се интересуваш толкова от Нанс?

— След малко ще ти покажа.

Той пресече Оушън Булевард точно преди да стигнем моста за Оушънбай Айланд и плажовете. Доковете бяха чисти, добре поддържани, бетонни кейове, простиращи се на няколкостотин фута покрай реката. Беше още рано за ловците на стриди. Имаше само една лодка, която разтоварваше. Беше погребално черна, с мрежи нагънати около товарните стрели подобно крилата на прилеп. Работниците загребваха стридите и ги хвърляха върху конвейера, който ги отнасяше в едно облицовано с метални листове здание, малко по-голямо от обикновен промишлен хладилник.

Стик вмъкна колата в един голям паркинг натъпкан с разбити рибарски коли и спря близо да очукания форд, който ми изглеждаше смътно познат. Сапата подаде глава през прозореца и се ухили.

— Хей, амиго, как върви работата на хиподрума?

— Изкарах един курс на обучение — отвърнах.

— Сега ще изкараш още един.

— И как така?

Той се протегна между колите и ми подаде бинокъл.

— Огледай конвейера.

Огледах конвейера който влизаше в сградата. Изглеждаше безлюден.

— Няма никой — казах аз.

— Погледай една минутка — каза Сапата.

Стик поднесе запалка към цигарата си и се намести удобно зад кормилото.

От цеха за преработка на стридите излезе мъж с бележник. Беше нисък с бяла брада и доста благо изражение и стомах привикнал бирата да се лее като река. Главата му беше покрита с яркозелена рибарска шапка; започна да брои дървените каси подредени до задната стена на сградата. Изтече цяла минута преди да проумея, че гледам Чевос Рибата. И една нова брада и тъмни очила бяха достатъчни, за да ме заблудят! Добре познавах това лице.

— Кучи син. Ето го, това е липсващото звено. Знаех си го! Знаех си, че това старо копеле трябва да е някъде наблизо. А това означава, че и Нанс няма да е много надалеч. Как попаднахте на тях?

— О, фасулска работа — каза Сапата. — Нали ми беше споменал, че Чевос карал баржи по Охайо. Съвсем логично разсъдих, че ще повтори и тук номера си, особено след като лодките за стриди прекарват много дрога. И вземам телефонния указател значи, и обръщам на страницата с компаниите, дето ловят стриди. Извадих късмет. Това беше третото място, което проверих.

— Как се казва фирмата? запитах аз.

— Компания за лов на стриди Халиско — отвърна Стик.

— Хайде да разберем кой е собственикът.

— Вече проверих.

Още един мъж се показа и отиде при Чевос. Беше висок, гъвкав, и стъпваше на пръсти. Погледът му непрестанно шареше наоколо, сякаш търсеше да издебне някоя нищо неподозираща плячка. Усетих смъртоносния мирис, който излъчваше дори и през тези триста ярда.

— Това е той — произнесох аз, без вече да сдържам концентрираната си ненавист към Нанс Турчина. — Това е Нанс.

— Да, така и предполагах — каза Сапата, ухилен до уши.

— Добре се справи, Китаец — изрекох аз.

— Благодаря ти. Беше фасулска работа.

— Много си му надървен на Нанс, нали? — обади се Стик.

— Задължен му съм на кучия син.

— Е, може да го уредим. Ще останеш доволен — изрече почти възторжено Сапата.

— Би било чудесно — отвърнах аз. — Поне вече знаем, че цялата им пасмина е събрана тук.

Гледах ги как правеха опис на касите със стриди.

— Значи тия били най-опасните, а? — запита Сапата.

Не отделях поглед от Нанс; змийските му очи шареха непрекъснато наоколо. Беше убил поне една дузина хора, за които се сещах в момента.

— Най-върлите — потвърдих аз. — Ако има някой от бандата на Талиани способен да очисти цялата фамилия, това може да бъде само Чевос, посредством Нанс.

— Искам двайсет и четири часово наблюдение на тия двамата, става ли? — обърнах се аз към Сапата.

— Лично ще се погрижа — обеща той, очевидно горд с постижението си.

— Това може ни помогне да установим къде са били тия двамата снощи. Особено Нанс. Но не им позволявай да те забележат.

— Малко ще се поозоря, но ще видя какво мога да направя. Трябва ти Нанс, имаш го.

Върнах бинокъла на Сапата.

— Трябва да знаеш какво съм му подготвил на Нанс. Ще му издействам доживотна присъда в най-строгия затвор, който съществува на територията на Съединените Щати. Искам да се скапе без да види жива душа до края на живота си.

Стик ме загледан изненадан и после лицето му цъфна в усмивка.

— Значи се разбрахме — каза той.