Уилям Дийл
Хулигани (68)

64. ПОТАПЯНЕ В СЛОЖНИ УСЛОВИЯ

Стик откри Бейкър в дома му да гледа телевизия. Леководолазът, възбуден от перспективата да открие оръдието на убийството, обеща да държи устата си затворена и на разсъмване да бъде на кейчето. Кафето и кексът ни донесоха само безплодни умувания. Приключихме рано и аз си легнах след като проверих ситуацията в болницата, откъдето ми съобщиха, че състоянието на Рейнс се „поддържало“.

В пет и половина сутринта вече бях в парка със Стик, приклекнали над брега на реката в мъгла по-гъста и от тази предишната нощ, отпивахме кафе без захар от пластмасови чашки и слушахме как Джордж Бейкър ни описваше како щели да направят с партньора си. Бейкър беше едър мъж с грамаден гръден кош, огромни плещи, врат като резервна автомобилна гума и черна коса подстригана по-късо и от тази на новобранец. Телефонен техник по професия, той беше леководолаз в трудни условия по призвание и помощен полицай, един дявол само знаеше какво може да означава това.

— Там долу е тъмно — изрече драматично той докато навличаше мокрия си костюм. Неговият патоа, смесица от южняшки диалект и староанглийски, беше колкото описателен, толкова и архаичен. Имаше вид на живо медицинско пособие използвано на времето при лекции.

— Да, сър, тъмно и опасно. Няма и секунда и си като угаснал като искрица сред тия води. Един мъж не може да си позволи грешки в преценката, защото не можеш да правиш грешки, поне повече от един път. Да, сър, аз се гмуркам във води толкова черни, че дори и прожектор не може ги прониже. Дъното е или кал, подвижна и лепкава, или е засипано със стари и ръждясали кабели, също като пипала на октопод, и пропелери от стари кораби, тенекиени кутии, и други такива разнообразни препятствия от древни времена, когато тук са акостирали могъщи океански кораби. Да ви кажа, по обед, когато слънцето е най-силно, дори и на петнайсет фута е толкова мрачно, че трябва да правя всичко само опипом, с ей тия пръсти.

Той размаха пред очите ни десетте си слоноподобни пръсти, в случай че не разбирахме за какво ни говори, и в ужас се вгледа в тях.

— Да, сър, — каза той, — понякога от Всемогъщия ме дели само един пръст.

Дъното, както ни го обясни Бейкър, в продължение на тридесетина фута се спускало плавно от брега, и после изведнъж рязко пропадало в канала. Той използваше нещо, което наричаше своята „тендерна система“, едно кълбо връв, което закачаше от колона до колона и използваше като водач под водата. Партньорът му, млад мъж с вид на дребен тарикат, отзоваващ се на прозвището Хуипет, (Дребна състезателна хрътка, или малък танк — англ. — Б. пр.) който по-късно научих, че бил контрабандист по професия, следеше прогреса на Бейкър посредством въже, завързано около кръста му.

— Ако загазя там долу — изрече главният водолаз, — Хуипет ще ме измъкне, полека, но сигурно, като се надявам да оцелея каквото и нещастие да ме сполети там долу.

Бейкър също така си имаше теория, извлечена от не едно гмуркане в търсене на оръжия на убийства през целия си стаж.

— Мъжът най-вероятно ще захвърли пистолета във водата, точно както запокитва бейзболна топка — каза той, — докато една дама, която обикновено няма много опит в боравенето с пистолети, просто ще го подхвърли пред себе си, все едно че отърсва ръката си. Аз ще тръгна от ръба на канала, за да се възползвам от отлива.

— Ако ми позволиш да изкажа едно предположение — намесих се аз, — бих казал, че той или тя са захвърлили почти веднага пистолета, още щом са се добрали до края на пешеходната пътека. Имаме свидетели, които са чули изстрела от много близко разстояние.

— Благодаря ви, сър — изрече Бейкър с официален глас. — Ще го имам предвид.

Както беше напълно облечен с водолазния костюм, маската и бутилките със сгъстен въздух, спокойно можеха да го наемат в Холивуд да играе ролята на чудовище, една огромна черна маса взираща се като бухал през стъклото на маската си. Той прекрачи края на риболовния кей, изчезна в мъглата, и след миг плясна във водата петнайсет фута под нас.

— Ако имате някаква работа за вършене, вършете си я — обади се Хуипет, тъпчейки емфие под устната си. — Това ще отнеме доста време.

Двамата със Стик си проправихме път сред мъглата, добрахме се до едно кафе и си поръчахме закуска.

— Току-що ми хрумна една щура идея — казах аз.

— Трябва ли да се изненадам? — разсмя се той. — Давай.

— Това е една доста теоретична вероятност, но какво ще кажеш да проверим местните магазини за оръжие. Започни с по-солидните. Виж дали Дънлийви, Сийборн, Рейнс, Сътър или Логан притежават нещо 38 калибър или близо до него.

— И Рейнс ли?

— Той има съпруга — отвърнах ад без вдигам поглед от яйцата си.

— Обхващаш всички възможни варианти, така ли, бате? — запита студено той.

— Никой не е застрахован — отвърнах аз със същия глас.

— Мислех си, че убийствата са малко настрани от работата ни.

— Нищо не може да е настрани, щом е свързано с работата ни — казах аз. — Угоди ми малко, имам идея.

— Окей, ще ти угодя. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

Предадох му една съкратена версия на идеята ми точно преди да ни прекъснат.

Пристигна Чарли Едноухия. Носеше със себе си докладите от аутопсията за всички жертви до този момент включително Тони Лукатис и Ститч Харпър.

— Талиани, Стинето, О’Брайън и Харпър са убити с едно и също оръжие — каза ни той. — Едно 22 калибър. Всички са били надупчени като решето с изключение на Лукатис. Той е бил прострелян само веднъж, в тила, с един 357 калибров. Стизано и хората му са били очистени с 223 калибър.

— Coup de grace — изрекох аз.

— Какво? — запита Чарли Едноухия.

— Просто си мислех на глас.

— Какво ти идва наум? — запита ме той.

— Онова, което винаги ми е било наум. Имаме една М-16, вероятно с четиридесетмилиметрова катапулта за гранати, която е била използвана при убийствата на Стизано и Драганата. Имаме и една Америкън 180, която издава звук като зъболекарска машина, изстрелва сто и осемдесет куршума за шест секунди, използвана при убийството на Талиани, О’Брайън, и момчета от лодката. Номерът с въжето използван при Логето и Дела Норман. А застраховащите изстрели при Стинето, Талиани и ]Лукатис са били направени с 357 калибър. Един не толкова голям арсенал за мащаба на извършеното досега.

— А при Хари Рейнс? — запита Чарли Едноухия.

— Докато не извадят куршума, не можем да знаем със сигурност. Дъч твърди, че това вероятно 38 калибър или близо до него. Това означава, че може да било 357 или дори деветмилиметров. Те всички са приблизително с един и същ диаметър.

— А Нанс използва деветмилиметров Люгер, нали? — запита Стик.

— Нанс не е застрелял Хари Рейнс.

— Откъде знаеш това? — изгледа ме с изненада той.

— Инстинкт — казах аз. — Всъщност, логиката ми го подсказва. Първо на първо, той не е убиец от близки разстояния. Обича да работи отдалеч. Второ, той планира всичко. Не би очистил набелязаната си цел в мъгла с двама свидетели само на двайсетина ярда от него. Нанс е професионалист. До този момент е допуснал само две грешки, за които ми е известно.

— И кои са те?

— Два пъти ме изтърва — казах аз.

Дъч и закуската ни пристигнаха едновременно на масата. Беше дошъл да ни каже, че Хари Рейнс починал.

— Преди четиридесет и пет минути — произнесе едрият мъж, потъвайки в сепарето до мен. — Цяла нощ не съм мигнал. Всичко е много тъжно. Доу Рейнс е пълна развалина, а Стоуни Титан псува всички с изключение на президента. Дънлийви най-сетне се зае вече с подготовката за погребението.

Слушах ги, но думите минавах покрай съзнанието ми. Мислех си за Доу и за дяволите, които се бяха показали от нея в болницата, демони, които можеха да превърнат разума й в истински ад ако не им бъдеше попречено, и то по най-бързия начин. Беше много странен начинът, по който приемаха върху себе си вината за смъртта любовниците и семействата. И ДиДи и Доу бяха загубили в един и същи ден най-любимите си същества, и двете обвиняваха себе си за смъртта им. Още се чудех дали Доу знае за смъртта на Тони Лукатис или дава пет пари. Сега беше изправена пред далеч по-драматични събития.

— Шефа знае ли вече? — запитах накрая аз.

— Не знам, това вероятно е грижа на мистър Стоуни — заяви Дъч. Смъртта на хари Рейнс не изглеждаше да е повлияла особено на апетита му. Той си поръча закуска, от която в продължение на седмица бих имал смущения с храносмилането.

— Направо не мога да го повярвам — каза Дъч. — Двамата със Сам Дънлийви разговаряхме за всичко това точно когато това се е случило.

— По кое време ти се обади? — запитах го аз.

— Аз му позвъних — каза той. — Някъде към осем и пет.

— Къде?

— Той живее в Сий Оут, точно преди да прекосиш моста към Острова на въздишките.

Това означаваше непоклатимо алиби за Сам Дънлийви. Аз бях разговарял с него в осем без петнайсет. Дори и Стик в най-добрата си форма не би могъл да вземе разстоянието от Сий Оут до града под петнайсет минути. А да отиде до там и да се върне за двайсет минути беше абсолютно невъзможно.

— Имам нещо за теб, Джейк — обади се Чарли Едноухия, прекъсвайки размишленията ми. — Стик ме помоли да проверя банковите сметки на Талиани. Три от тези компании са чуждестранни.

— Регистрирани в Панама?

— Хей, откъде разбра това? — намеси се Дъч.

— Защитени корпорации — казах аз. — Кои са те?

— Сийвю Къмпани, която притежава хотелите; една компания на име Ривиера, осигуряваща работен персонал за хотелите и други клиенти; и още една на име Рио, която спада към обслужващия бизнес, макар че не ни стана много ясно какво точно обслужва. Яхт-клубът Тъндър Поинт и компанията за лов и преработка на стриди Халиско са притежание на корпорация Абака, която е местна компания. Ресторантът е частна собственост.

— Със собственик Брониката?

— Да.

— Нещата се връзват — казах. — Нуждаят се от няколко законни бизнес обекта като част от пералната машина.

Окуражен от ентусиазма ми Чарли Едноухия се втурна да изрови още факти.

Сигналният зумер на Дъч записука и той отиде да провери по телефона какво става. След малко се върна развеселен и изненадан едновременно.

— Какво ново? — запита Стик.

— Излежда всеки е решил да играе с разкрити карти — каза той. — Само преди двайсет минути Грейвз Носа е изравнил със земята компанията за улов и преработка на стриди Халиско. Няма ранени, но е попилял цялото място. Ако има нещо останало, то е в пламъци.

— По дяволите! — изругах мрачно. — Започва се.

— Какво започва? — запита Дъч.

— Това, от което се страхувах — казах. — Открита война. Ако не бъде спряна, Хари Рейнс няма да остане единствената невинна жертва. Виждал съм отблизо гангстерска война, в Синсинати. Не е много приятна гледка. Ще накара убийствата на Талиани да изглеждат като невинна детска забава.

Вестта прекъсна за известно време разговора ни. Дъч пъхна ръка в джоба си и измъкна магнитофона който бях окачил на леглото на Хари Рейнс.

— За малко да забравя — каза той. — Измъкнах ти го.

— Има ли нещо записано? — запитах.

— Не съм проверил — отвърна той.

— Сигурен ли си, че Грейвз точно е човекът, съсипал Халиско? — запита Стик.

— Абсолютно. Муфалата Хлапака беше дежурен там — отвърна Дъч. — Май сме направили нещо както трябва, защото нещата се раздвижиха. Хлапака следеше Грейвз и проследил отблизо цялото представление.

Той ни събра сметките на всички.

— Ще оставя на градската управа да ги плати — каза той. — Хайде да идем да обменим малко опит с Хлапака.

— Къде е той? — запита Стик.

— Пази бебето да не избяга на стъпалата пред къщата на Дългоноско — произнесе Дъч и хитрото му лице се разчекна в най-широката усмивка, която бях виждал откакто бях стъпал в Дуумстаун.