Уилям Дийл
Хулигани (5)

1. АСО, ДВОЙКА, ТРОЙКА

Да се завърнеш в Дюнтаун беше по-лошо, отколкото да отидеш във Виетнам. Не знаех какво ме очакваше в ’Нам, но много добре знаех какво ми готви Дюнтаун.

Докато самолетът извършваше последния си заход за кацане, ме връхлетяха спомени. Спомени, които ме завличаха към място, което се бях опитвал да изтръгна от паметта си в продължение на много години, и към едно време, което според разума ми беше последното зелено лято на живота ми. След него всичко беше обагрено с цветовете на есента, преходни краски. Умиращи цветове.

Цветовете на ’Нам.

Кафяви, мътни реки. Тъмнозелени пластмасови чували за мъртъвци. Черна пепел на местата, където някога бяха расли дървета и селища. Сиви лица с бели очи в очакване да прекарат ципа над тях, за да бъдат изпратени обратно в Цивилизацията и положени в кафеникавата пръст.

Такива бяха оттенъците обагрили живота ми след онова лято. 1963 година.

Много отдавна.

Повече от двадесет години се бях мъчил да излича белезите от онези няколко месеца. А сега изведнъж тя ме връхлиташе като запратен кинжал, също и имената и лицата на хора от онова време. Шефа. Титан. Уоли Бътс и Винс Дуули. Теди.

Доу.

Времето бе посегнало на блестящото някога острие, бе притъпило острите му ръбове, но това само бе изострило още повече онази пулсираща и непресъхваща болка. Доу Финдли беше последната фантазия, която си бях оставил. Бях прогонил повечето от предишните си мечти, но тази си я бях запазил, като я бях бранил, подхранвал, търсейки подслон в нея, и още не бях готов да я предам на действителността.

Дребният самолет се гмурна ниско над мочурищата в проливния дъжд. Втренчих се надолу през овалния илюминатор, заливан от дъждовните струи, в търсене на нещо, което да ме ориентира във времето и пространството. Сигурно очаквах да видя онзи хангар с едно единствено помещение, с кафе-машината си и половин дузина столове, което на шега наричаха чакалнята. Времето си играе лоши шеги с хората. За всеки човек то сякаш е някаква застинала рамка. Хората не остаряват; боята по къщите не се олющва или избледнява; дърветата си остават едни и същи. Дори и тревата не пораства.

Онова, което наистина очаквах да зърна през илюминатора, беше миналото. Това, което видях, беше един нисък терминал от стъкло и хромирана стомана, пулсиращи светлини осветяващи пистите, други самолети рулиращи на позиции за излитане. Летището беше по-оживено отколкото Лас Вегас събота вечер. Двайсет години са доста голям залък действителност за преглъщане на един път, но нямаше кой да ми го спести.

Докато трополях надолу по стълбичката на самолета и после през рампата под дъжда си спомних нещо, което баща ми обичаше да повтаря:

— Лесната победа не струва пукната пара.

Е, в действителност майка ми го казваше. Баща ми загинал по време на бойна акция в Пасифика три месеца преди да се родя. Географията никога не бе успяла да ми стане любим предмет, но докато тръгна на училище, аз вече знаех всичко, което можеше да се научи за остров Гуадалканал. Знаех географските му координати, очертанията му; знаех, че беше дълъг едва сто мили и тридесет широк и че това е била нашата първа офанзивна цел в Пасифика. Знаех също така, че на 20 август, 1942 година, в 22 часа и 15 минути или в десет и петнайсет вечерта, капитан Дж. Л. Килмър, Първа морска дивизия престава да бъде мой баща и се превръща в легендата на майка ми. Израснах с неговите Пурпурно сърце и Военноморски кръст рамка до портрета му на бюрото ми, за да не го забравя никога. Гуадалканал завинаги щеше да си остане едно грозно, нищо и никакво късче недвижимо имущество по средата на нищото, заради което едва ли си струваше да умира човек. По-късно аз самият щях да науча от първа ръка как се умира по този начин. Така или иначе, неговият среден десантен кораб бил прострелян и избухнал под него. Той дори не успял да си намокри краката.

Но аз знаех всичко за баща ми, това, в което е вярвал, и мястото, където е загинал. Майка ми се беше погрижила за това. Уроците, които ми преподаваше, докато израствах, винаги започваха по един и същ начин:

— Баща ти казваше…

И после се отплесваше в съвсем друга посока.

Трябва да съм бил някъде на шестнайсет или седемнайсет години, когато съобразих, че за да успее баща ми да предаде на майка ми всички тези поучения, с които тя ме тъпчеше през всичките ми години, когато се оформях като човек, той би трябвало да е говорил безспир двадесет и четири часа на денонощие в продължение на двете им години семеен живот. Образът на баща ми беше творение на майка ми, но въпреки това беше убедителен. Когато започнах да се погаждам с нея, съобразих, че татко на двадесет и двегодишна възраст е бил по-мъдър от Омир, Сократ, Нютон и Бен Франклин, взети заедно. Може да се стори смешно, но сигурно още съм убеден в това.

— Баща ти казваше, че лесната победа не струва пукната пара.

Трябваше да се вслушам в това предупреждение докато тичах под дъжда, но други неща ми бяха на ума. Влезе ми в едното ухо и излезе от другото, без да остави нищичко помежду им.

И когато прекрачих прага на дюнтаунския терминал действителността ме върна към себе си с плесник. Терминалът беше дълъг колкото един градски квартал, с подвижен тротоар, денонощна закусвалня, изискан ресторант европейски тип, и два бара.

Докато успея да стигна до другия край да си взема чантите, видях един първокласен джебчия от Албукърк на име Дан Делейни Бройката, две курви от Сан Диего, чиито имена не можех да си спомня, и един мошеник от Детройт на име Еди Фуереко Испанеца, който подхвърляше монета пред една ливада в летен костюм и хавайска риза.

Обединяваше ги едно — те всички работеха. Това ми беше достатъчно.

Госпожата от авиобюрото ми подаде плик с ключове за автомобил, регистрационна картон, потвърдена резервация за хотел Понс и една карта на града с очертан маршрут как да се добера до хотела. Имаше и телефонно съобщение, което бе пристигнало само преди двадесет минути.

— Спешно. Чакам те на входа за линейките, градска болница. Колкото можеш по-скоро.

Съобщението беше подадено от лейтенант Моорхед от местната полиция. И това ми напомни за какво бях дошъл тук, което определено не беше, за да хленча над отминалата си младост. Причината за пристигането ми беше един мъж на име Франко Талиани, гангстер, който ръководеше една банда на име Синсинатската Триада. Цели пет години бях дишал във врата му; цели пет години бях слушал гласа му от магнитофонната лента, бях го наблюдавал с бинокъл, бях го заснемал с телеобектив. Цели пет години се бях мъчил да изправя Талиани и бандата му пред съда. Бях опитал всичко.

Напразно.

През всичките тия пет години нито веднъж не се бях приближил достатъчно близо до него да си кимнем за добър ден. Беше наистина много смущаващо, цели пет години и никакъв резултат.

И тогава бе изчезнал. Заедно с цялата си банда. Ей-тъй. Номерът на годината. А сега, девет месеца по-късно, се бе пръкнал пак. И то в Дюнтаун, последното място на земята, където бих очаквал да го открия. Страшно съм ти задължен, Франко.

Този път обаче щях да пипам здраво. Този път резултатът щеше да се различава от досегашния.

Направих импас на хотела и подкарах направо към градската болница. Лейтенантът ме чакаше на входа, една грамада извисяваща се над мен.

— Аз съм Моорхед — каза ми той докато ръката ми изчезваше в неговата. — Казвай ми Дъч.

Пет минути по-късно за пръв път се изправих лице в лице с Франко Талиани. Лежеше в хладилния шкаф на болничната морга с дупка в гърба, дълбок разрез в рамото и още един на челото, и довършващ изстрел в лявото око.

На картончето, закачено за палеца на крака му, пишеше „Франк Търнър“, но за мен това не беше от значение.

В съседния до неговия хладилен шкаф и мъртъв точно колкото него лежеше неговият човек номер едно, Ники Стинето. Той беше прострелян три пъти, като два от изстрелите бяха повече от смъртоносни. Неговата табелка пък носеше името Нат Шерман. Поредната лъжа.

И двете тела бяха обгорели много лошо, покрити с многобройни по-дребни рани.

Личеше, че бяха използвани две различни оръжия. Не беше необходимо човек да е специалист по убийствата, за да направи разлика между дупката, която отваря куршум 22 калибър и тази на 35 калибър.

— Трябва да са били двама професионалисти — предположих аз.

— Или пък Уайът Ърп — изрече Моорхед. Той продължи с гласа на официален полицейски служител четящ сводката. — Убийствата са станали приблизително в седем и петнадесет в жилището на покойния Търнър… или Талиани, както ти харесва повече. Стрелбата е била последвана от експлозия. Сега работим върху проблема с бомбата. Съпругата на Талиани е пострадала при взрива. В момента се намира в интензивното отделение, и виси на косъм от Рая.

Погледнах часовника си. Минаваше девет.

— Свършил си добра работа по случая. Особено като се има предвид, че това е станало преди по-малко от два часа.

— Имаме си едно записче на кулминацията — изрече той и намигна. Обветреното лице на Били Моорхед, шефът на отдела за специални операции, носеше всички белези на швабата върху себе си. Гледаше ме с бледосините си, прихлупени очи, които дебнеха иззад очилата му със златни рамки. Моорхед имаше внушителните размери на разплоден бик-призьор с ръце като пъпеши, сивееща светлоруса коса, мек, но ръмжащ глас, и склонност към псувни на немски, като всичко това му беше закачило прякора Дъч^[1].

Беше сърдечен, но сдържан, и макар че го познавах едва от половин час, стилът му вече бе започнал да ми харесва.

— Е, толкова за тях — казах аз. — Да се надяваме, че вдовицата му ще прескочи трапа. Може пък да е успяла да зърне нещо.

— Не се надявай на такова нещо. Няма да пропее, дори и да оживее и да я печеш на бавен огън. Всички са един дол дренки.

Нямахме повече работа тук чак до аутопсията и отидохме в интензивното отделение на втория етаж. Мисис Талиани имаше вид на астронавт готов всеки всеки миг да полети към Луната; от двете й ръце стърчаха системи, лицето й беше захлупено с маска, а зад леглото три различни монитора следяха и регистрираха признаците на живот или поне това, което беше останало от тях. Сърдечно-съдовият монитор изглеждаше ужасно ленив, звуковият му сигнал едва се чуваше, а при всеки сигнал зелените линии преминаващи през екрана едва се надигаха.

Наоколо не се виждаше никой от фамилията. Това ми направи впечатление и аз запитах Дъч. Той повдигна рамене и засука мустак.

— Сигурно се крият под кревата — беше единственият му коментар.

Лекарят-интернист, зелен младок с тийнейджърска фигура, ни осведоми, че вдовицата била пострадала от изгаряния първа степен, като пораженията били седемдесет процента от тялото й, имало забити стъкла в гърдите и стомаха, и била затрупана сред развалините, което й донесло и няколко тежки контузии в областта на главата.

— Какви й са шансовете? — запитах аз.

— И един обущар от Канзас Сити би познал залаганията — отвърна той и излезе от стаята.

— Сложил съм човек на входната врата, и друг на етажа в зелена манта — каза Дъч. — Никой не може да се доближи до нея. Защо не дойдеш с мен. Ще изслушвам докладите на момчетата.

Колебанието ми го реши самата мисис Талиани. Както си стояхме до монитора, който регистрираше сърдечната й дейност, нещо стана. Периодичният звуков сигнал изведнъж замлъкна и зелените накъдрени линии в миг се изправиха.

Машината нададе продължителен вопъл.

— Schmerz! — изруга полугласно Дъч. Бях чувал и преди това възклицание. Смисълът му означаваше, че нещата са взели неблагоприятен обрат. Едва ли бих могъл да го изразя по-добре.

Само след миг в стаята се втурнаха интернистът и двете сестри, последвани от спешния лекарски екип с масата на колелца затрупана с апаратура.

Останахме още десетина минути, докато най-накрая те се предадоха.

— Eins, zwei, drei — изръмжа Дъч. — Още един и можем да си направим каре за бридж. Май само дето си бил толкова път, мистър Килмър.

— Да — произнесох аз.

— Ще се обадя на отдела по убийствата да им кажа, че госпожата на Талиани е ритнала бакърчето и веднага се връщам. Ти си отседнал в Понс, нали?

— Да.

— Хубаво място — каза Дъч.

Той отиде в офиса на интензивното отделение и докато си оправя вратовръзката успя да проведе два телефонни разговора и да се върне.

— Чух, че си познавал града — каза ми той докато вървяхме към паркинга.

— Познавах го, стига само да не се е променил за двайсет години.

Той се изсмя, но смехът му беше саркастичен без следа от веселие в него.

— Ще бъдеш страшно изненадан — каза той. — Следвай ме до хотела. Можеш да си оставиш колата там и да притичаш с мен до Склада.

— Склада?

— Така си наричаме къщата.

Казах му, че това е дяволски любезно от негова страна, и излязохме навън в горещата дъждовна нощ.