Уилям Дийл
Хулигани (78)

74. КОЛЕДНАТА РЕКА

Двигателят с мощност тридесет коня ръмжеше вибриращо зад него; Стик изведе лодката от устието на Саут Ривър и я насочи залива. Беше на две мили от Бъканиър Поинт. Пет мили зад него се намираше остров Йерихон, където една рекичка, широка не повече от двеста ярда и дълга към четвърт миля, делеше дребния остров на две островчета, Големия Йерихон и Малкия Йерихон. Стик насочи лодката към Йерихон.

Облаци забулваха пълната луна, а нощните птици пееха към тях; изящната яхта се отдалечаваше от брега, платната й плющяха, подпомагани от двигателя. Стик включи нощната лампа над компаса си. Беше 8:45. Още петнайсет минути. Провери картата на прилива. Водата достигаше най-високото си ниво в 9:57. Пясъчното островче щеше да свърши идеална работа.

Мърфи Невестулката се беше свил до стената на кабината, с палци заключени зад гърба му.

— Вече ти казах — изрече арогантно наемният убиец с лице на невестулка. — Не знам абсолютно нищо, за каквото и да било.

— Точно така — отвърна Стик.

— Получавам пристъпи на морска болест; затова и не отидох с яхтата. Не разбираш ли английски?

— Прилошее ли ти, гледай да се наведеш зад борда — каза Стик. — А си повърнал на борда ми, а съм те използвал като парцал за забърсване, след което ще те изхвърля в морето.

— Да ти го начукам — изръмжа Мърфи, но не прозвуча убедително дори и за себе си.

— Мъдро — каза Стик. — Прекланям се пред ума ти.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — започна пак Мърфи. — Не знам абсолютно нищичко за нищо, нито за отвличането на някакъв Феди, или пък дамата на Рейнс. Това е новост за мен.

— Къде отива Костело с яхтата си?

— Казах ти вече, че си нямам и представа! Канеха се да излязат някъде да вечерят и да си отдъхнат няколко часа. Писна ни вече на всяка крачка да се блъскаме в разни тъпи вонящи ченгета.

Той леко се раздвижи.

— Къде отиваме? — запита настойчиво Невестулката.

— Нагоре по ленивата река — каза Стик.

— Ти си пълен откачалник, да знаеш. Мозъкът ти има нужда от основен ремонт.

— Приказваш много за човек, дето и носа си не може да почеше — каза Стик.

— Виж, тия неща направо ми убиват палците — оплака се Мърфи. — Не можеш ли поне малко да ги поразхлабиш? Цялата ми ръка вече е изтръпнала.

— Искам да знам къде е Килмър и къде отива Костело. Кажеш ли ми това, веднага обръщаме и момчето си отива да нанка.

— По дяволите, човече, колко пъти още…

— Вече ми го каза — прекъсна го Стик. — Започваш да ми досаждаш. Ако не искаш да ми кажеш, поне си дръж устата затворена или ще си навра обувката в нея.

Продължиха. Единственият звук, който де разнасяше около тях, беше шумът от водата, разрязвана от острия нос на лодката, и понякога плисъкът на вълна о борда. Стик беше включили бордовите светлини, макар че понякога включваше и мощния прожектор да огледа околността. През останалото време следеше компаса и пушеше мълчаливо.

В 9:05 подмина северната точка на Големия Йерихон, завъртя носа на лодката към брега, и тръгна на юг, следвайки очертанията на брега. Минута или две по-късно луната надзърна иззад облаците и в сивото й сияние зърна устието на Коледната река. Той сви в него, угаси двигателя, и отново включи прожектора. Раздвижи го наоколо. Мърфи се сепна и се втренчи над фалшборда. Едра чапла изпляска някъде наблизо с криле и шумно отлетя. Разтревожен от неочаквания и стряскащ звук, Мърфи отново се сгуши долу.

И в този момент за пръв път дочу шума.

Внезапен вихър във водата близо до борда на лодката.

— Какво беше това? — запита той, като се изправи отново. — Хей, ето го пак. Не го ли чу?

Стик мълчеше.

Звуците продължаваха. Скоро зад борда закипя. Нещо силно плясна във водата и се блъсна в корпуса.

— Не го ли чуваш? — изграчи дрезгаво Мърфи, загледан с ококорени очи в кръга на прожектора. Стик продължаваше да мълчи.

Беше се отбил в един денонощен супермаркет по пътя към навеса за лодките и бе купил голяма телешка плешка. Беше я киснал в кофа с топла вода до краката си. Сега я измъкна, положи я върху задната преграда и с един ръждив мачет я насече на няколко места. Кръвта потече от от разсечените места и бавно започна да се стича върху дъските.

Нещо шумно плясна във водата зад кърмата, после пак, още по-силно, точно под носа. Червейчетата на страха се размърдаха в стомаха на Мърфи. Той трескаво се заоглежда при всеки нов плясък във водата, но не можеше да види нищо освен разпенената повърхност на реката.

И в този момент му се стори, че зърна сив триъгълен плавник на не повече от десет фута от него.

— Какво беше това? — трескаво запита той.

Червеят прерасна в змия. Тя запълзя през гърдите му и заседна в гърлото му. Устата му мигновено пресъхна.

— Това е една малка разходка сред природата, Невестулчице — отвърна Стик, като извади една канджа от шкафа на фалшборда и заби куките й в телешката плешка. Обви я няколко пъти с дебела риболовна корда и я завърза на полухитч. — Да си чувал някога за Коледната река?

— Казах ти, страдам от морска болест. Нямам нищо общо с шибания му океан. — Гласът му скоростно губеше арогантността си.

Стик съзря пясъчното островче точно по курса на кораба, издигащо се на не повече от фут над водата.

— Е, сега сме точно на средата й. Това е тя, Коледната река — каза Стик. — Едно от местните екологически чудеса.

Зад щирборда се разнесе истински грохот от нещо сгромолясващо се сред вълните и този път Мърфи ясно видя какво беше това — лъскав сив дорзален плавник. Той разряза за миг повърхността на водата и се скри във водовъртеж от пяна.

— Велики Боже, това са акули! — задъха се Мърфи.

— Взе ми думите от устата — каза Стик. — Това е терен за размножаване на сивите акули и мако, а сега тъкмо им е размножителният период. Затова са толкова палави. Тук има вероятно поне двеста-триста парчета, в радиус около двайсетина ярда около лодката.

Първата акула, която вече съвсем ясно показа всичките си прелести пред Мърфи, разряза водата само на три фута от него, преобърна се и отново се гмурна.

Дължината й достигаше половината от лодката!

— Свети Боже! — промълви на себе си Мърфи. Той се мъчеше с всички сили да поддържа фасадата си на безмилостен убиец, но очите му отразяваха все по нарастващия страх. Строполи се на пода на кокпита и се сгуши на кълбо.

— Тая кървава плешка направо ще ги подлуди — продължи Стик. — Исках да им хвърля нещо за закуска, за да можеш да се насладиш на едно от чудесата на света.

Мърфи се сгуши още повече в пода.

— Хайде, авер, ела да погледаш малко — изрече Стик.

Той се пресегна и издърпа Мърфи на крака, като го блъсна във фалшборда. Изхвърли парчето месо зад борда, като го държеше за кордата. Кървавата плът едва бе докоснала вълните и водата около нея закипя. Пощръклелите морски убийци се устремиха към парчето месо. Опашките им удряха бясно водата, сякаш цялата река беше насечена от плавници. Морските хищници изплаваха отгоре, с изпъкнали от възбуда черни мраморни очи, а раззиналите им усти се обагриха в кръвта на разкъсаната мъртва плът. Една едра и страховита мако разряза вълните, изви се бясно и подскочи във въздуха в мига в който, една голяма сива акула я разпори по цялата дължина корема й, отръфвайки огромно парче месо. Пурпурна завеса покри повърхността на водата. Още половин дузина акули побърза да не изтърве дяла си от кървавата плът на своя събрат. След миг една от тях се извърна и атакува лодката.

Мърфи нададе оглушителен писък.

Големият сив хищник направи завой в последния миг и се плъзна покрай корпуса на лодката.

В очите на Мърфи застинаха безумните очи и блестящите зъби на морския хищник.

Само след секунди канджата беше като оглозгана.

— Само виж, изкривили са даже и куките — изкикоти се Стик.

— Какво правим тук? — прошепна Мърфи, сякаш се боеше да не наруши покоя на хищниците.

— Казвам ти, тия копелета огладнеят ли, не им стой насреща — продължи Стик.

Той направи рязък завой и лодката се озова плътно до пясъчното островче. Познаваше реката добре; знаеше също така, че островчето свършва с рязък наклон в северната си част, толкова стръмен, че позволяваше на яхтата му да се доближи плътно до него. Стик сграбчи Мърфи за ризата на гърба му и го издърпа на крака.

— какво правиш, по дяволите? Пусни ме, пусни ме… — зави гангстерът.

Лодката остърга борд в островчето.

Стик го изхвърли зад борда.

Мърфи изпищя. Той се пльосна върху мокрия пясък, претъркули се, без да спира да крещи, изправи се трескаво на крака и зашляпа панически към средата на островчето, затъвайки до глезени в пясъка. Застана там с ръце вързани зад гърба си, с очи изпъкнали от страх, вторачен в кръжащите около миниатюрната суша плавници.

— За Бога, какво да направя? Не съм направил нищо! Махни ме оттук, Господи, Света Богородице и Йосиф, моля те, махни ме оттук!

Стик се приведе над него.

— Слушай ме добре, Невестулке. Приливът се задава. Това островче лежи много ниско във водата. След пет-шест минути вълните ще го покрият напълно. А при пълен прилив, след около четиридесет и пет минути, водата ще ти стигне до кръста. Усещаш ли течението?

Мърфи се огледа полудели очи. Наоколо гъмжеше от акули, въртящи се около дребното островче сякаш подушили плячка.

— Ето, ще ти дам почивка — каза Стик. — Не е необходимо да ги гледаш.

И той изключи прожектора.

— Не-е-е… — изстена пронизително Мърфи.

Луната потъна зад облаците. Мърфи остана като вкоренен на мястото си. Страхът го беше сграбчил вече до такава степен, че се боеше да мръдне където и да е. Втренчи се в мрака, но не можа да види нищо.

— Измъкни ме оттук, моля те — заскимтя Мърфи. Безмилостният гангстер само за миг се бе превърнал в човека развалина.

— Приливът се надига, Невестулке. След две или три минути ще го усетиш между глезените си.

Краката на Мърфи се сгърчиха под него. Задъхваше се, не можеше да си поеме въздух. Беше преизпълнен от ужас. И тогава усети първите студени езици на водата да се просмукват през петите на обувките му, после да се надигат и да морят елегантните връзки на обувките му.

И Мърфи изведнъж забъбри като кречетало, не можеше да догони мисълта си. Думите му се сливаха една в друга и той започна да заеква като картечница:

— Т-т-е о-о-тиват в Т-т-ъндър П-п-оинт! В-в к-къщата н-на Ч-чевос! О-отиват т-там д-да п-празнуват…

— Да празнуват какво?

— Избирането на Костело за новия капо ди капи.

— Кога пристигат там?

— Трябва да стигнат някъде към д-десет…

— Откъде знаеш това?

— Знам го, защото трябва да съм се върнал дотогава. Д-д-дадоха ми два часа, защото получавам морска болест.

— Кои ще бъдат там?

— Всички. Цялата компания, освен може би Нанс. Аз… к-к-ълна се в Г-г-господ, не знам къде е Турчина. Моля те, имай милост, махни ме оттук. Само това знам. Това е всичко, което знам, кълна се в очите на майка си, не знам абсолютно нищо повече. Господи, човече, ще ти п-п-платя, какво искаш? Искаш ли да ти дам колата си? Имам чисто нов крайслър с гюрук, твой е, само ме пусни, моля те…

— Сега вече е по-добре, Невестулчице. Добре, тръгни насам.

— Не мога, тъмно е, не мога…

— Само тръгни към гласа ми.

— Не мога да мръдна!

— Аз ще говоря, а ти ще вървиш към гласа ми, не губи кураж, ще се справиш. Но внимавай, Невестулчице, не се върти като въртоглав, защото приливът няма да те чака. Ще се издига все повече и повече…

— Вървя, вървя. Можеш ли само да включиш светлината, моля те, включи тая дяволска светлина.

Мърфи се влачеше през гъстата пясъчна каша, в която се бе превърнал островът с настъпването на прилива. С всяка стъпка затъваше все повече и повече.

— Сбъркал съм пътя! — изпищя той в мрака. — Водата се вдигна до пищялите ми!

— Предупредих те за прилива, Невестулке. Само продължавай да вървиш. Справяш се добре, но само не спирай. Спреш ли и веднага ще се нахвърлят върху теб.

Мърфи направи още една крачка и водата се завихри около коленете му. Започна да му се повдига от страх. Затича, загуби равновесие, и се стовари с лице в студената солена вода. Замята се като луд, опитвайки се да коленичи, но с ръце зад гърба си това не му се удаваше много лесно. Погълна солена вода, после изправи глава, разкашля се и бясно задъха.

— Къде си? — изпищя отчаяно той, след най-накрая успя да се изправи.

Дочу как двигателят на яхтата заработи, и в следващия миг проумя, че тя се отдалечаваше от него!

— Хей! — запищя той. — Х-е-е-й!

Шумът от двигателя заглъхваше все повече и повече. Плясъците на акулите идваха все по-близо. Водата вече се бе издигнала почти до кръста му.

Последният човешки глас, достигнал до ушите на Мърфи, беше този на Стик далече в черната нощ. Оня луд пее, изплака Мърфи на глас.

„Нагоре по ленивата река, кречеталото на воденица стара…“