Уилям Дийл
Хулигани (54)

50. КАСАБЛАНКА

По пътя към кръчмата почти не проговорих. Мислех си за историята със сърбящия крак на Хлапака, после се върнах на убийството, след което пак се върнах на Хлапака.

Можеше и да съм на погрешен път за Нанс. Може би убиецът беше по-близко до мен, отколкото можех да предполагам. Можеше ли да е Салваторе? Или Чарли Едноухия? Или пък Калахън?

Почти всеки един от хулиганите можеше да го извърши, с изключение на Дъч, с който бяхме заедно по време на убийството на Драганата, и Муфалата и Сапата, които бяха при Чичо Джоли, когато са сервирали порцията на Стизано.

Салваторе би могъл да има причина да го направи, може би заради нещо свързано с баща му мафиозо и Филаделфия. Мислех си защо би могъл да го направи, не за мотива. За сърбящия крак.

След малко се отказах. Идеята не ми допадна.

Касабланка се намираше в онази част от центъра близо до брега, само на четвърт час път с кола от сцената на престъплението. Паркирах на „стъргалото“ с изглед към реката и се спуснахме по една вита стоманена стълба на нивото на реката. Двамата със Стик представлявахме наистина куриозна двойка, аз със старото си яке и ботуши, а Стик с костюма си, който беше най-малко отпреди десет години, вратовръзка, чийто произход се губеше нейде из древността, и старата филцова шапка килната на тила му.

Нощният клуб беше щръкнал върху края на един кей. Бяха свалили прозорците за летния сезон и на тяхно място бяха поставили щори, всички отворени в момента. В лицата ни се стовари грохотът на музиката и задуха.

— Добре дошъл в Мондо Бизаро^[1] — произнесе Стик.

Кръчмата изглеждаше така, сякаш е била изградена от архитект под влиянието на ЛСД.

Нямаше стол или маса, които да си подхождат една с друга.

Повечето от стените бяха покрити с гигантски плакати от филми на Богарт. Най-големият от тях представляваше едно гигантско увеличение на Боги с цигара в уста и изкривена устна, застанал пред нощния клуб на Рик в белия си смокинг. Близо до него Питър Лоре се пулеше с жабешки очи в една арогантна Сидни Грийнстрийт, докато на друга стена Клод Рейнс, издокаран в униформа с островърха шапка, гледаше арогантно към Конрад Вайдт, който имаше вид на човек, погълнал развален хайвер.

И, разбира се, Бергман. Вечната девственица се взираше тайнствено изпод периферията на шапката си от противоположната на Боги стена.

Но не филмовите плакати придаваха този зловещ вид; ефектът се създаваше от главите на животни, разместени като ловджийски трофеи между фотоувеличенията; психеделични глави на животни от папие-маше, боядисани в кошмарни цветове. Имаше един ненормален слон на розови точици и един гигантски хипопотам с бледоморави очи. Оранжева змия на сини ивици се виеше около колона опряла в тавана, и един папагал в лапис лазули се полюшваше на бронзов обръч под вентилатор на тавана.

Сервитьорките се бяха напъхали в тесни кожени панталони и каубойски ботуши с гущеров цвят и носеха сутиени от същата кожа, които едва ли можеха да се нарекат такива, и шапка за сафари.

Мондо Бизаро беше една консервативна оценка.

Тълпата беше еклектична като декора: туристи, колежанчета, сводници, жиголо, педерасти, прави и обратни, местни юнаци от пласмента, и жени от всякакъв калибър и вид.

Заехме една маса срещу входа и загледахме цирка Максим. Чудех дали ще успея да зърна ДиДи Лукатис сред тълпата, или ще успея да я позная, ако я зърна.

Не минаха и пет минути и действието започна.

Първо усетих нечий поглед. Усещането тръгна от тила ми и се разпростря около ушите ми. Стиснах зъби и изтърпях известно време, след което се огледах небрежно.

Виждах я като на отделни кадри, източена лъвица, да плува във въздуха сред потните танцьори, подчинявайки се на убийствения ритъм, който беше децибели над прага на човешката издръжливост. И всичко това обвито в пушек, дебел и канцерогенен.

Косите й със слънчев цвят изглеждаха така, сякаш са били ресани в продължение на часове от нечии пръсти; дълги коси, струящи като водопад по стройни и широки рамене. Ефирната й бяла памучна блузка беше разкопчана до кръста и се държеше на онази смущаваща структура, която причинява големи главоболия на някои жени, а други кара да бягат при пластичните хирурзи. По бронзовата й кожа нямаше и следа от бански костюм, поне аз не можех да забележа. Дългите й тънки пръсти галеха заоблените линии на хобота на пурпурния слон. Другата й ръка държеше чаша с шампанско в шепата, тънкото стебло промушено между пръстите й.

Наблюдавах я как се плъзга сред френетичните танцьори без да докосва никого. Дали тренираше специално пред огледало или всичко й идеше отвътре? Не че имаше кой знае какво значение.

Беше ли възможно да е ДиДи Лукатис? Зачудих се. Начинът, по който се развиваха нещата, караха егото ми да търси отдушници.

Отне й доста време докато дойде до масата ни.

Тя се плъзна в противоположния ми стол и стана част от него, галейки стеблото на чашата си с връхчето на пръста сякаш можеше да усети всяка негова молекула.

— Здравей — казах аз, нахлузвайки най-обаятелната си усмивка.

И точно в този момент разбрах, че тя изобщо не се интересуваше от мен.

Имаше очи само за Стик, който се беше облегнал на стола си с ръце в джобовете и цигара увиснала в края на изкривената му усмивка.

— Знаеш ли какво ще ти кажа — произнесе той. — Това място все пак притежава някаква класа.

Гласът й започваше някъде откъм пъпа, наполовина кадифе и наполовина водка.

— Ой, ами че то и приказвало — измърка тя.

Класата внезапно изчезна. Изведнъж се бях превърнал в подслушвател.

Стик имаше забележителен подход.

— Кръчмата е тъпкана с по-млади, по-красиви и по-богати момчета. Защо избра точно мен? — запита той с най-грубиянския глас, който бях чувал някога.

Усмивката й не трепна.

— Харесва ми вратовръзката ти — заяви тя. — Умирам за стари и прогнили вратовръзки, които вече се нищят. А и костюмът ти. Не мисля, че вече някъде още шият такива.

— Не шият. Той е по-стар от вратовръзката — каза Стик.

— Да не се окажеш някой упорит? — запита тя. — Господи, предизвикателства ми дай.

Приведох се към Стик.

— Това е нещо репетирано, нали? Искам да кажа, че вие двамата сте го разигравали и преди, не е ли така?

Нараненото ми его търсеше изход.

— Никога не съм я виждал до този момент — избъбра той без да откъсва очи от нея. — Коя си ти? — запита я той.

— Ларк^[2].

— Така се казваш или манталитетът ти е такъв?

Репликата му беше посрещната с бурен смях. Сивозелените й очи бавно примигнаха. Погледът й можеше да разтопи и ледена шапка.

— Чудесно — каза тя. — Да тръгваме.

Просто така. Отвратително.

Той ме посочи с палец.

— Колата е негова.

Тя се обърна към мен. Два пъти притвори бавно очи, после пак се извърна към него.

— Какво ще кажеш да вземем едно такси? — предложи тя.

— Да повикаме ли или да вземем някое отвън? — запита той.

— Не, аз имах предвид него с таксито. — И тя ме посочи.

— Елегантно — произнесох аз. — Изигра го като шампион.

— Знаех, че ще разбереш — каза тя и бавно протегна към мен отворена длан.

Пуснах ключовете в нея.

Изгледах злобно Стик.

— Към един да си тук — казах му.

Той се захили до уши.

— Не намесвай лични чувства — посъветва ме той.

— Няма.

— Следващият път ще ти дам костюма под наем.

Тя се изправи и Стик я последва. Той стъпваше по земята, докато тя плаваше във въздуха.

Махнах с ръка на една от девиците в сафари и си поръчах джин Бомбай и сода с лимон без лед, и се огледах за жена, която би могла да бъде ДиДи Лукатис. Заведението ставаше все по-тъмно и тъмно. Не беше от пушека, падаше мъгла. Студен полъх откъм мочурищата прогони топлия речен въздух. След малко цялата Касабланка беше погълната от мъгла.

Вече започвах да си мисля, че идеята всъщност не беше особено мъдра, когато усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се и видях пред себе си една много красива млада жена. Имаше фигура на модел, висока и стройна, с дълга и права ебонитова коса. Ъгловатите й черти бяха съвършени като фин китайски порцелан и почти не се нуждаеха от грим. Сиви, унесени очи.

— Здравей, Джейк — каза тя. — Помниш ли ме? Аз съм ДиДи Лукатис.