Уилям Дийл
Хулигани (62)

58. СПОМЕН: ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК, ВТОРИТЕ ШЕСТ МЕСЕЦА

Сто осемдесет и втори ден; Знаем, че това селище е свърталище на Виетконг. Минаваме през селото, готвят ориз в едно гърне, ще стигне сигурно за стотина души, а наоколо се виждат само няколко старци, една дузина деца, две или три млади жени, и това е всичко.

— Ама много са кльощави, при толкова много плюскане — промърморва Джес Хач.

Попълнение на мястото на Флаглър; на пръв поглед е хлапе, но стреля с шейсет калибровата картечница така, сякаш е част от ръката му. Учи много бързо. Казваме му Гънър. (От gun — оръдие, пистолет, пушка. англ. — Б. пр.)

Казва, че ходел на лов по всяко време на годината, бракониерствал и всичко останало, откакто бил направил осем ли, девет ли години. Нищо не е в състояние да го уплаши. Научил се е да гледа на всичко през призмата на „Еби му майката“ още преди да дойде във Виетнам.

И така, ние се връщаме през нощта да хвърлим едно око дали случайно селцето не е приютило някое виетконгче и мястото гъмжи като мравуняк. Направо се е превърнало в град. На такива им викаме Градче-виетконгче. Удряме селото и атакуваме от две страни, само че откъм гърба му има поток, и те ни атакуват от противоположната страна и ни приковават към земята. Навсякъде около нас жужат трасиращи куршуми, пръскат кал, забивайки се до нас.

Почваме да обстрелваме колибите, просто да им изкараме ангелите, и изведнъж една от тях избухва. Трябва да бяха складирали всичките си боеприпаси там, защото беше също като на Четвърти юли, само че още по-феерично. Гранати, снаряди, патрони, мини. Всички се разхвърчаха и се разбягаха наоколо. И тогава някакъв куршум от отсрещната страна перва Хач в крака и той се изтъркулва във водата, изпада в паника и започва да крещи, че не може да плува, Кармоди започва да му крещи да си затваря устата, само че вече е прекалено късно и Джес получава два куршума в главата. Двамата с Кармоди се втурваме и го измъкваме. Но аз знам, че с него е свършено. Все едно да се мъчиш да повдигнеш къща.

Кармоди не спира да меле.

— Защо извика, по дяволите, защо извика. Шибаният му поток беше дълбок само три фута.

Но вече се смрачаваше и всичко се бе получило по най-лайнарския начин и Джес не можеше да плува. По дяволите, не знам защо се извинявам заради стария Хач, вижте само какво му струваше това.

Сто деветдесет и осми ден; Лейтенантът започва да откача. Всичко започна преди две седмици, когато загубихме Хач. Сякаш вече не му сече пипето за нищо.

Снощи минавам през колибата му и му казвам:

— Хайде, лейтенант, да му ударим по една бира.

А той си стои така, гледа ме, и изведнъж ми изтърсва:

— Нека да помисля.

Да си помисли какво? Дали да пие бира ли?

Днес пък ми казва:

— Късметът вече ми изневерява. Не трябваше да губя Флаглър и Хач.

— Не можеш да обвиняваш себе си — казвам му аз.

— А кого друг да обвинявам, Никсън ли? — казва той, само че с горчивина. Загубил си е и чувството за хумор.

Двеста и петнадесети ден: Отделихме се от групата си и два дни прекарахме в джунглите. По едно време попадаме на групичка виетконгчета. Десетина души, може би. Тъкмо се промъкваме през някакви храсти, и хоп, юнаците изскачат пред нас на някакви си двайсетина фута.

Залягаме всички, с изключение на лейтенанта. Не знам какво му стана. Просто нещо му откачи релето и остана прав. Едно от юначетата само смъкна калашника от рамото сие и даде откос. Кармоди получиш три куршума. Рухва в калта на три фута от мен, и рита здравата.

Това е най-кратката престрелка в която някога съм участвал. Приключва само след десет секунди. Всички стрелят едновременно. Едно виетконгче скача в реката, но Гънър се втурва подире му, измъква го от водата и го заудря с ножа си. Кълца го дотогава, докато сили не му останаха.

Вземам лейтенанта в прегръдките си и го стисвам колкото сили имам, и говоря, че всичко е наред. Държа го така дотогава, докато се вцепени в прегръдката ми.

Не е възможно. Оставаше му само месец, не повече. Не знам защо си мислех, че е несъкрушим. Човек би си помислил, че за шест месеца тук би трябвало да го опозная.

Двеста петдесет и четвърти ден: Минаха почти шест седмици, откакто загубихме Кармоди. Така ми се иска да бях имал време да му благодаря. Ако само се мярнеше за минута-две насам. По дяволите, човек тук взема много неща като нещо подразбиращо се.

Оттогава насам го раздавам водач на отряда. Произведоха ме сержант. Док, Гънър и аз сме тримата единствени останали от старите. Джордан си изкара срока и се върна в цивилизацията. Нощта преди да отпътува така яко го наквасихме, че загуби съзнание. Тогава го завързахме за кърмата на катера и го влякохме осем или девет километра до базата. Малко остана да се удави. Докато стигнем и изтрезня. И тогава пак го наквасихме. Когато се качваше на хеликоптера за Кам Ран беше истинска развалина. Обзалагам се, че още е махмурлия. Нека му остане за спомен от нас.

Само се опитайте да си го представите, само шест месеца служба и вече съм старо куче.

А дори не можах да кажа на лейтенанта, че го обичам.

Двеста шейсет и осми ден: Днес ме извикаха в Дау Тянг, където се намира щаба на дивизията, и говорих с един капитан, който изглежда ръководи цялото шоу в нашия сектор. Казва ми, че съм бил препоръчан за Сребърна Звезда заради оная работа в Хай Пиен. Онова беше спасителна мисия и сигурно съм се представил доста добре в оня ден.

Пита ме какво ми е мнението за войната. Можете ли да си представите? какво мнение може да има човек за войната, за Бога.

— Имал съм и по-приятни преживявания — казвам му аз. — Като например последния път, когато ми извадиха апендикса.

Очите на капитана съвсем са хлътнали и почернели, сякаш умира за сън, а и няколко седмици на слънце не биха му се отразили зле, но това изглежда не го притеснява особено.

— Искам да кажа, какво мислиш за войната в политическо отношение — казва той.

— Нищичко не знам за тая работа — отвръщам му. — Политическите лайна не ме вълнуват. Тук съм, защото ме изпратиха. Аз дори не знам какво всъщност става тук, капитане. Само ми изглежда, че май ще ни спукат задниците.

— Това притеснява ли те? Искам да кажа, фактът, че ще ни скъсат задниците?

— Ти какво, да не си психиатър? — питам го.

Той пак се разсмива и казва, че не е.

И тогава му казвам:

— Никой не е дошъл тук с мисълта да губи.

После ме пита на колко съм години и аз му казвам, че съм на двайсет и една.

— Ти си дяволски добър войник — казва ми той.

— Да ти кажа, капитане, аз съм почти новобранец. Остават ми още шест месеца да издрапам и имам две цели в живота. Да се върна здрав и читав, и да върна здрави и читави хората си. Друго нищо не ме вълнува. А и нищо не друго не съществува. Почнеш ли да си блъскаш главата с други мисли, направо се отписвай.

— Ще те повиша в офицерски чин — изтърсва ми той изведнъж.

— По дяволите, само това не — казвам аз. — Не го прави, капитане. Имай милост. Какво искаш от мен?

— Взводът има нужда от лейтенант и аз мисля, че ти си най-подходящият за тая работа.

— Добре, закачете ми шест нашивки, така ще съм най-висшият по звание в ротата. Ще си остана на мястото, ще ги върша пак къщите, както и преди, но само не ме закичвай с болтове, човече. Болтовете те убиват. Ще се махам оттук, капитане. Нямам намерение да пуквам в това блато. Накичиш ли ме с болт, все едно ми закачваш воденичен камък на врата.

Така че ми лепва шест нашивки и в добавка ме пуска една нощ отпуска в града, в която си отпускам царски душата, и на следващия ден съм пак в Хай Пиен и всичко си е по старому. Все същите лайна.

Двеста осемдесет и седми ден: Днес ни гостува един изкукуригал полковник. Тук е още от началото на кампанията, веднага се вижда. Знае всички трикове и не дава пет пари за тях. Даже и приказките му бяха напълно лишени от всякакъв смисъл. Мисля, че напълно е откачил.

По-късно следобед трябваше да си тръгва с един медицински хеликоптер и ние си стоим на площадката за кацане на върха на хълма и той изведнъж си го вади и започва да пикае, и точно в този момент виетконгчетата, сякаш възмутени от оскверняващото му деяние, откриват огън срещу нас. Не знам откъде са се пръкнали, а той се хили, та чак сълзи му изскачат, и аз му казвам:

— Господин полковник, по-добре залегнете, тук изглежда гъмжи от Чарли. (Чарли — презрително прозвище на виетнамските партизани — Б. пр.)

— Да им пикая на жълтурчетата — хили се той.

И изведнъж около нас захвърчават 9-милиметрови куршуми. Трябва да бяха изстреляли поне петдесет патрона, защото земята около нас заприлича на гейзери. Той свърши, изтръска си го, дигна си ципа и им показва среден пръст. После идва хеликоптерът, той се качва по стълбичката и отлетява. Ето един, дето наистина има нужда малко да си почине от бойната линия, ама голяма нужда.

— Някой ще го отнесе заради този побъркан кучи син — казва Док. — На него вече му е все едно жив ли е или мъртъв.

— Какво ще правят с него, по дяволите? — казвам аз. — Той е толкова луд, че не става и да го върнеш обратно в цивилизацията.

— Не знам, може би трябва да го изпратят в някое психо специализирано за откачени полковници — казва Док и всички се пръсваме от смях.

Триста и шести ден: Гънър беше една седмица в Сайгон малко да разпусне душата и се запознал с един артилерист, сдушили се с него, натаралянкали се като свини и му ударили една здрава веселба. Та този артилерист научил Гънър как се сваля закъснителя от ръчна граната и когато Гънър се върна, всяка вечер сяда и вади закъснители от гранатите и после пак ги връща в сандъците с амуниция. Във всяка торба оставя по пет-шест парчета обработени гранати.

Два дни по-късно си седим на тая площадка за кацане и виетконгчетата ни скачат. Гънър ни казва да го последваме и да се дръпнем малко настрани. Оставя паласките по местата им, и се дърпаме на тридесетина метра, заравяме се и когато заемат позицията ни, започваме контраатака. В следващия момент ръчните гранати започват да гърмят навсякъде по старите места, жълтурчетата пищят, та се късат, страхотен хаос. После се връщаме и връхлитаме върху тях и си възвръщаме позицията. Заварваме поне двайсетина мърши, половината от тях само с по една ръка.

Два пъти повторихме тоя номер с отстъплението и ела да видиш големия майтап. Сега вече Гънър навсякъде мъкне със себе си по две паласки с обработени гранати. И при всяко наше придвижване оставя по две. Като търговска марка. Шибаните маймуни така и не се научиха. Всеки път все едно че си им направил магия.

Триста тридесет и втори ден: Прикрепиха ни един южновиетнамец. И грам вяра не хващам на тия копелета, дори и на южните. Всеки път, когато стане напечено, си плюят на петите. Не знам какво разбират под тая шибана дума обобщаване, но тук обобщаването е единственото, което спасява живота ти. И така, сложихме копелето веднъж на пост и той се сблъскал с един снайперист. Някакъв скапан снайперист, но проклетото животно си напуска поста и търчи при нас да докладва, ама така, че петите му го бият в гъза. А каква се оказа работата, нямал кураж да му свети маслото.

Та връща се значи и снайперът на бърза ръка очиства три момчета, бум, бум, бум, ей така. Вдигаме се тогава и аз издебвам мръсника в гърба му и изпразвам половин пълнител в черепа му.

На връщане в базата се обаждам по радиото на началството и му казвам, че си им връщам шибания южновиетнамец, да си го правят каквото искат.

— Не можем да го приемем, — казват ми, — трябва да го задържиш. Какво да правим, политика.

Поли-лайна. Господи! Да ми ядат шибания политически хуй.

През нощта правим лагер в храсталаците и той се измъква да се срещнел с гаджето си в града. Събувам се по чорапи и тръгвам подир него. Отива към реката да се качи на някой катер и аз му скачам на врата тъкмо преди да стигне дока и му прерязвам гърлото от едното до другото ухо с ножа си, след което захвърлям мършата в реката.

Така този кучи син повече няма да става причина да убиват момчетата ми.

Триста тридесет и осми ден: Този път когато когато отивам в Дау Тянг, заварвам капитана и един лейтенант на има Харис, който изглеждаше така, сякаш не му пукаше от никой, и отидохме в оня бар, дето всички му викаха на майтап Кафенето. Чудя се дали няма да стане дума за оня южновиетнамец. Сигурно са го открили, и се е оказало, че е брат на някой високопоставен педераст или нещо такова. Дори и не стана дума за това.

— Знаеш ли какво й е лошото на тази война — казва капитана. — Лошото на тая война е, че хората идват само за по една година. И точно когато вече станат наистина печени и научат всички трикове как да не ги гръмнат, и хоп, връщат се в цивилизацията.

И тук вече батко ти си казва, охо, внимателно.

Лейтенантът се обръща към мен.

— А теб наистина си те бива, сержант. Пипаш здравата.

И аз се смея. Не знам какво става и на две мили от мен, ама на, пак се смея.

— Имам предвид на предната линия — казва лейтенантът.

— О, това ли било — казвам аз.

— Чувал ли си нещо за СРБЧ? — пита ме той.

Бях слушал някакви смътни истории за някаква смесена бойна част, съставена от северовиетнамци, избягали на наша страна и нарекли себе си скаутите на Кит Карсън, плюс момчета от пехотата, отломки от френския легион, и както казват, дори и хора от ЦРУ, макар че тая история можеш да я чуеш навсякъде. От чутото обаче заключих, че бяха доста добри наказателни отреди. Все едно наши партизани, подобно на зелените барети и сийлс, които са нещо като морски десантчици. Но така или иначе отказах, защото повечето от чутото си бяха чисти небивалици.

— Това са Специални Разузнавателни Бойни Части. Специални подразделения. Държим ги с много малък личен състав, четири или пет човека. Нали знаеш как става тогава, всички започват да мислят като един човек. Движиш се навред, без да разчиташ на когото и да било, каквото докопаш, твое е, тоя сорт. Мисля, че ще си паднеш тъкмо на мястото.

— Имам само още десет седмици — казвам аз и все едно че им казвам, Вие сте пълни кукуригалници.

Колкото и да е странно обаче, заслушвам се в думите му. Имам предвид, че този лейтенант ме наема, кара ме да направя още една година, и аз го слушам, кучия му син. А той има дяволска хватка.

— Ние имаме най-малки загуби в личен състав, защото всеки знае какво да прави. Отиваш, свършваш си работата, връщаш се, никой не те закача за нищо.

— Нали точно това правя в момента — казвам аз.

— Точно това имам предвид и аз, ти си точно за СРБЧ. Имаме нужда от хора точно като теб.

На мен вече започва да ми писва.

— За какъв ми е на мен тая работа, лейтенанте? Да си излагам задника, за да ми го пръснат, още цели дванайсет месеца? Благодаря!

— Какво ще завариш в цивилизацията? Блъскаш осем часа, къртиш осем часа. По дяволите, сержант, остават ти само осем часа на ден за живот. Кажи ми, че това нещо е по-лошо от боулинга.

Казвам му, че ще си помисля за предложението му, и два дни се наливам до безсъзнание и после се прибирам във взвода.

Триста четиридесет и седми ден: Пратиха ни едно дете за попълнение, на което му е за пръв път на предната линия. Дори и името му не си спомням. Така или иначе, атакувахме една купчина колиби, около нас свистят куршуми, а хлапето си изкълчва крака и се строполява, реве колкото му глас държи. Ние всички сме залегнали и на мен в главата ми само се върти колко пъти съм го учил това хлапе да не си отваря устата, колкото и зле да го улучат, а той нищичко не е вдянал от приказките ми.

Целият Виетконг се нахвърля върху него, но Док ги изпреварва и стига до него преди тях и започва да го влачи за краката, като се мъчи да го прикрие зад нещо, за да не го улучат.

И в тоя момент чувам как пронизва куршумът.

Надявах се да е хлапето, но уви. Док получава порцията си точно в гърдите.

В следващият миг хлапето се отскубва и хуква обезумяло а ония само това и чакат, и го надупчват на решето.

Каква загуба, каква дяволска загуба.

По-късно идват гробарите с дяволските си найлонови чували. Док лежи под едно дърво. Изгледа така, сякаш дреме и аз си седя така до него и идва оня момък с чувала и го разперва на земята до Док.

Господи, кака ненавиждам този звук. Ненавиждам циповете.

— Не му го слагай — казвам аз и сграбчвам шибания му найлонов чувал. — Не му слагай тая шибана торба.

— Спокойно, авер — казва Гънър. — Няма го вече. Загубихме го. Нека си го приберат.

Ти не плачеш, знаеш. Никой не плаче на предната линия. Заплачеш ли, и всички ще си помислят, че си се предал. Док имаше само осем дни. Осем шибани дни, и после си отиваше в цивилизацията. Толкова време, толкова опит. И всичко това натъпкано в една шибана торба за отпадъци.

Триста петдесет и трети ден: Оттогава насам си мисля много за Кармоди и Флаглър, за Джес Хач. За Док Зиглър. За някои от другите. Лейтенантът беше прав; това си е чисто прахосничество, да прекараш цяла година на предната линия и да си грабнеш хуя точно тогава, когато вече наистина те бива в това, което вършиш. Преди това не ме биваше за нищо. Но сега вече знам как да воювам с тия педали. Чувствам се така, сякаш върша нещо хубаво, сякаш постигам нещо. Така помагам според силите си да обърнем нещата в наша полза, като се разплащам за Джес и Док и лейтенанта, и за всички други.

И има още едно нещо. Не бих го признал на никого от тях, или на когото и да било другиго. Цялата тая работа ми харесва. Ще ми липсва, ако си тръгна… умирам да пипна жълтия педал на прицел, да натисна спусъка и да гледам как копелето си получава порцията цяла. По дяволите, човече, това е майтап. Това е най-истинският майтап. Няма друг на света като него.