Уилям Дийл
Хулигани (10)

6. МИГНОВЕН ОТГОВОР

Момчетата от ОСО (отдел за специални операции; отбрани супер откачалки) на Моорхед бяха започнали да изпълват стаята когато се върнах в Детската градина. Дъч държеше сноп фотографии, които се канеше да забоде на корковото табло. Беше ми необходим само един бърз поглед, за да разбера, че бандата на Талиани беше в Дюнтаун и при това в пълен състав. Липсваха само две фотографии: на Туна Чевос и стрелеца му, Нанс Турчина. Но както бях казал на Сиско, със сигурност знаех, че и те са някъде в Дюнтаун.

— Това са хората на Талиани — казах аз на Дъч. — Липсват само двама. Бандата му иначе я знаят като Синсинатската Триада. Имаш ли нещо против да ми кажеш кое беше това нещо, което те накара да го заподозреш?

— Да си чувал някога за Чарли Флауърс? — запита ме Дъч.

— Чарли Флауърс Едноухия? — възкликнах изненадан.

— Не съм чувал скоро ушите му да са увеличили броя си — захили се той.

— Та кой от бранша не е чувал за Чарли Едноухия — казах.

— Какво точно си чул? — запита ме той.

Чарли Едноухия беше една от легендите в нашите среди. За него твърдяха, че имал най-добрата мрежа от информатори в страната, в черепа му вместо мозък бил монтиран компютър, в жилите му течала и малко индианска кръв, и бил един от най-добрите преследвачи някога съществували. Ако слухът беше верен, Флауърс можел да открие отпечатък от крак и в буркан с мед. Казах го на Дъч.

— Познаваш ли го?

— Не — отвърнах аз. — Никога не съм срещал жива легенда.

— А в последно време какво си чувал?

Запита ме с тон, който издаваше, че отговорът му е добре известен.

Поколебах се за момент, после произнесох:

— Разправят, че се пропил и му били шута.

— Явно си слушал някакви sheiss kopfes, — изрече с презрение той. — Онзи господин там в туидовия костюм, втория ред, е Чарли Едноухия. През живота си не е слагал капка алкохол в устата си.

Изгледах го. Беше нисък и четвъртит мъж, квадратна буца мускули, безупречно облечен в туидов костюм, жилетка от шведска кожа, и вратовръзка идеално подхождаща на костюма. Мустаците му бяха оформени до съвършенство, ноктите с безупречен маникюр. На мястото на дясното му ухо стърчеше малка белезникава буца плът. Знаех и тази част от легендата. Когато на времето бил млад патрулен полицай в Сейнт Луис, някакъв негър му отгризал ухото.

В момента разговаряше с един средновисок, жилав мъжага, който с облеклото си заемаше точно противоположния полюс: кожено яке с атрибутите на Ангелите на Ада и дънки. Лицето му сякаш беше изработено от скулптор с форма за печене на вафли.

— Паметта на Флауърс съхранява всичко, което се изпречи пред погледа му — лица всякакви, вещи, обстановки от всякакъв род — каза Дъч. — Наречи го както искаш — фотографска памет, феноменална. Но въпреки това не успя да разпознае Талиани, но за сметка на това пък позна двама негови авери извън града. Доста от големите босове извън щата обичат да прекарват времето си с Талиани на хиподрума, макар и никой от тях да няма външност на филмова звезда. Талиани беше от доста потайните хора, но обичаше да пръска пари. И то големи пари. И тук Чарли Едноухия си казал, я чакай да видим ние тая работа, и щракнал няколко снимчици един ден на хиподрума. Стик изпраща фотографиите в окръг Кълъмбия на Мацола и му казва, че Търнър, така го познавахме тогава, има много дебели приятели и пръска пари с шепи, сякаш е собственик на Банк ъв Ингланд. Сиско хвърля един поглед и бум, изведнъж се оказва, че си имаме Талиани, а не някакъв си Търнър. Това става миналата седмица.

— Тъкмо навреме — произнесох аз.

— Не е лъжа — изрече печално Дъч.

— Кой е тоя до него, с който разговаря? — полюбопитствах.

— Искаш да кажеш кой е това конте с черната вратовръзка и фрака ли? — изхили се Дъч. — Това е Китаеца Сапата. Английският му само се казва така, и счита, че Миранда е някаква бананова република в Централна Америка, но е в състояние да бележи прашинка в някой тексаски торнадо и да не я изпусне от очи. И между другото, има удар като Демпси.

— Откъде го изрови?

— Полицейското управление в Лос Анджелиз. Историята, която разказват, е че са го наели при тях, за да го измъкнат от патрула, макар че никой от тях не иска да го признае. Когато го намерих, работеше под прикритие маскиран като фен на Ангелите на Ада.

— И как успя да го привлечеш тук?

— Казах му, че може да си донесе велосипеда и да се носи както си иска.

— О!

През това време в стаята бяха дошли още трима души — горе-долу половината от бандата на Моорхед — една наистина много странна компания, чието обрекло варираше от туидовия костюм на Флауърс до черното кожено яке и маратонки с метални бомбета на Сапата. Те стояха изправени или седяха, пушеха, пиеха кафе, говореха празни приказки и ме поглъщаха с очи. Това беше първото ми впечатление от тая желязна сбирщина с която трябваше да се опозная и да се сближа, колкото може по-добре и по-бързо.

Моорхед се извъртя така, че застана с гръб към залата и започна спокойно да ми представя и останалата част от компанията.

— Точно зад Сапата е седнал Ник Салваторе, един наистина много здрав бабаит. Старецът му бил soldato на някакъв дребен мафиоз в южен Фили, и гръмнал докато се мъчел да монтира бомба към колата на някакъв политик. Вероятно ще чуеш цялата история, ако се навърташ достатъчно често около него, но цялата работа в крайна сметка е, че той страстно ненавижда Outfit. Нарича работата ни жабарство. Познава улицата по-добре и от Сапата. Мисля, че можеш да наречеш Салваторе нашият местен експерт по Ла Коза Ностра. Не познава много хора, но пък за сметка на това знае какво мислят.

Салваторе беше облечен по възможно най-крещящия начин: фланелка с къси ръкави и надпис GREATFUL DEAD върху череп с кръстосани кости, пурпурно яке с цип и дънки. Златна обица надзърташе изпод дългата му черна коса. Беше трудно да се прецени дали си пуска брада или беше загубил нейде бръсначката си.

— Обицата му е венчалната халка на майка му — прошепна Дъч в ухото ми. — Много е чувствителен на тази тема. В кобура под мишницата си носи пушка с рязана цев и усилен с олово приклад.

По мое мнение Сапата и Салваторе печелеха по равно наградата за хора с най-лош вкус за обличане, макар че Дъч даваше предпочитане на Салваторе.

— Сапата просто не знае какво прави — каза Дъч, — докато Салваторе изобщо не дава пет пари. Ако му завържеш очите и го попиташ какво е облечен, няма да може дори да отгатне.

Дъч продължи да ми нахвърля в едри щрихи бандата си.

— А онзи срещу него е Луис Каубоя. — Мъжът, за който ставаше дума, беше висок колкото Дъч, тридесет фунта по-елегантен, с черна превръзка върху лявото си око. Носеше бели дънки и тъмно яке с цип дръпнат до средата; гърдите му почти не бяха окосмени. Омазаната му безцветноруса коса беше захлупена от черна бейзболна шапка със златен делфин върху нея. По тялото на момъка нямаше и грам тлъстина.

— Това е най-якият от бандата. Не говори много, но когато си отвори устата, струва си човек да се вслуша в думите му — продължи Дъч. — Мисли логично. След А следва Б, после В и така нататък. Ако някъде избухнат безредици, Луис е човекът който ти е нужен отпред. Нещо като нашия краен защитник, знаеш. Само му казваш, Луис, искам тая врата да я няма, и след миг вратата наистина я няма, все едно че слон е минал през нея. Предполагам, че ако му кажа за някой слон, че не трябва да го има, и слонът също ще изчезне без следа. Няма страх от нищо, което може да ми дойде на ума.

— Но не са ли всички от тях безстрашни? — полюбопитствах аз.

Дъч се изхили.

— Не съвсем — отвърна той. — Луис просто е… — Той прекъсна, търсейки най-точната дума, после продължи — Той просто е много еднопосочен. В действителност е започнал като хокеист, но никога не е успял да блесне достатъчно, за да стане звезда. Хъсът му е бил прекалено голям, дори и за хокея. Разбираш ли, ако Каубоя реши да вкарва гол, и и вратата е разположена на други край на площадката, той ще тръгне право към нея и който се изпречи на пътя му просто ще бъде прегазен.

— Не ми изглежда на идеалния човек за работа в екип — отбелязах аз.

— Никой не е съвършен — заяви философски Дъч.

Последният мъж в стаята също беше мускулест и с твърд поглед, наближаващ четиридесетте, над шест фута. Имаше вид на човек, който няма време за празни приказки.

— Високият юнак в сако, жилетка и панталон и цвете на ревера си е Панчо Калахън — продължи Дъч. — Той е бивш ветеринарен лекар, с диплома от калифорнийския университет в Лос Анджелиз, и може да ти разкаже за състезателните коне повече, отколкото ония тъпанари от Калумет Фармс. Прекарва повечето от времето си на хиподрума. Не е от словоохотливите, но само да го закачиш на тема коне, и няма отърваване. — Калахън не го свърташе на мястото му. Беше повече от очевидно, че в момента предпочита да бъде навсякъде другаде, само не и тук, което впрочем вероятно се отнасяше и за повечето от останалите.

Общо взето, в стаята се беше събрала най-странната компания от мъже на закона, които някога ми се беше случвало да виждам. А и тия не бяха всичките: нямаше ги Муфалата Хлапака и Акулата Ланг, и разбира се, Стик, който все още беше загадка за мен. Общо осем на брой, или девет, ако броях и Дъч.

— Разкажи ми нещо за Стик — помолих го аз. — Що за птица е той?

Дъч за миг се втренчи в един ъгъл на стаята, като подръпваше мустака си.

— Много поносим — произнесе той накрая. — Дори можеш да го наречеш дружелюбен. Но не допуска много близо до себе си. Чудесно чувство за хумор. Ще ти разкажа една малка история за него. Става въпрос за шапката му. Тя изглежда така, сякаш е била любимата играчка на цяло стадо маймуни. Един ден я оставя в колата си докато се подстригва. Като се връща обаче, не я заварва на мястото й. Не ме питай на кого може да му е потрябвала тая мекица, но е факт. След около седмица Стик курсира по крайбрежната улица следобед и зърва юнака, откраднал шапката му, да се разхожда по булеварда с нея.

Стик спира колата, измъква се и тръгва пеша подир юнака. Юнакът пък влиза в един магазин за музикални плочи. В тоя момент Стик си спомня, че си е забравил ютията в жабката на колата. Какво да прави? Влиза в първия железарски магазин, изпречил се пред погледа му, и купува гаечен ключ Стилсън пети номер, и когато когато дребното педалче излиза от магазина, Стик се залепва зад гърба му, блъска го в първата странична уличка и изкарва ангелите на малкия дрисльо. Нещастникът така и не го видял, нито разбрал какво го е блъснало по главата, но със сигурност е разбрал, че Стик си е върнал шапката.

Той направи пауза и след малко добави:

— Изобретателен, да това е Стик. Крайно изобретателен.

Складирах информацията на сигурно място за по-нанатъшно размишление и после се обърнах към него:

— Виж, не искам да изглеждам толкова нахален още в началото, но познавам бандата на Талиани. Има нещо, което искам да уточня с твоите момчета. Може и да помогне.

Той обмисли молбата ми за секунда и после кимна.

— Окей. Но нека първо да те въведа в картината.

— Както кажеш.

Заобиколих и седнах на един чин близо до стената.

Дъч се изправи в средата на залата, разрошен като неоправено легло.

— Така, сега ме изслушайте — обърна се той към бандата си. — Всички знаете какво се случи тази нощ. Загубихме аса от колодата, а имахме човек, който дежуреше само на двеста ярда от мястото.

Той извъртя белтъците си и после изрева достатъчно високо, за да събуди и мъртвите в Милуоки.

— Sheiss, тук ги няма и половината хора. Не са ли чули, че имаме спешно съвещание?

— Още са по задачи — избъбра някакъв глас от дъното на стаята.

— Хммм — изръмжа Дъч. — Окей, всички знаете, че Талиани и Стинето ритнаха бакърчето. Това са ония двамата, дето ги знаехме като Търнър и Шерман. Така, дотук бяха добрите новини, ако искате да ги наречете така. После ще си поговорим и за ония, дето трябваше да бъдат някъде си, а ги нямаше и как се осрахме тази вечер, както и да е, бяхме накичили цялата къща, и за наш късмет една от стаите на подслушване да вземе да се окаже кабинета, където е бил нанесен ударът. Така че имам записа на цялата история, благодаря на Ланг, който изигра добре сценката със съвестния телефонен техник.

Дъч натисна един бутон върху малкия касетофон и след малко шумът от празната стая засъска в колоната.

В продължение на може би две минути не се чуваше нищо друго.

После някъде в другия край на къщата иззвъня звънец на входната врата.

Няколко секунди по-късно някой влезе в стаята.

Чуха се звуци от сядане, шумолене на вестник, щракане на запалка, още шумове от разлистване на хартия. И после нечий глас, приближаващ се към стаята.

— Хей, Ники, bom dia, как изкара на хиподрума?

Беше гласът на Талиани, бях го слушал безброй пъти на запис, за да го сбъркам.

— Загубих цяла бала. — Стинето.

— Как, по дяволите, ще я загубиш? Та аз ти я дадох едва тази сутрин. Не ти ли казах да заложиш на четвъртия кон, третото състезание? А?

— Каза ми. Ама отде да знам, че останалите седем състезания не са нагласени.

Смях.

— Не ти вярвам. Аз ти осигурих чиста работа, а ти да вземеш да я …

В този момент се разнесе трясък на счупени стъкла, шум от бъркотия, псувни и крещене…

Талиани: — Господи, не, не…

Стинето: — Мръсен педе…

Чуват се няколко изстрела, от две различни оръжия.

Мъжки писък.

— Ники…

Дрррррр. Приглушен грохот от автоматично оръжие, вероятно автомат. Стреля толкова бързо, че изстрелите му се сливат в звук подобен на зъболекарска машина.

Два писъка; ужасни, сърцераздирателни, кошмарни писъка.

Още два изстрела.

Бум… бум. Нещо здраво, може би магнум 357.

Някой се задавя, гърлото му гъргори.

Нещо тежко се стоварва върху пода, и троши стъкла при падането си.

Още два изстрела, ясно различими един от друг.

Бум… бум.

Шум от бягащи стъпки и звукът от нещо удрящо се в пода.

Нещото надава писъци.

Женски глас, пищящ, приближаващ се, връхлитащ в стаята.

Буууум!

Експлозията пръска микрофона. Дъч изключи магнитофона.

— Това е — каза той.

Чарли Едноухия се обади:

— Много очарователно. И много лошо за жената.

— Много лошо за всички тях — изсумтя язвително Дъч. — Щяха да ни вършат далеч повече работа живи, отколкото мъртви.

Дъч пренави лентата и я пусна отново. Всички се приведохме напред с надеждата да уловим нещо съществено, но нямаше кой знае какво за улавяне. Вслушах се в изстрелите и ги преброих.

— Това, дето работи като зъболекарска машина, трябва да е някакъв автомат — изказа предположение Сапата.

Дъч отново върна лентата отначало.

Записът беше ужасяващ. Точно когато човек започва да си мисли, че е видял всичко и чул всичко, се сблъсква с нещо подобно, слушайки как умират трима души. Гангстери или не, кожата ми настръхна докато слушах лентата.

— Определено са две оръжия — произнесе Чарли Едноухия.

— Тоя, дето е стрелял, наистина си го бива, Чарли. Пистолетът на Стинето си беше на колана му когато го намерихме — каза Дъч. — Зареден и без да е стреляно с него. Старецът беше чист.

— Дяволски добра стрелба — дръзна да се обади и Китаеца.

— Трябва да са били двама души — изрече Салваторе.

— Или някакъв стрелец еднакво добър и с двете ръце — допълни Чарли Едноухия.

— И при това с биволски нерви — обади се Сапата.

— Да имате някакви други идеи? — запита Дъч.

Аз си запазих моите за себе си.

— Добре, а сега минаваме на точка втора от дневния ред. Тук е дошъл един човек, който може да хвърли малко светлина върху нощното произшествие, така че призовавам всички да не се напрягат много през следващите минути. Казва се Джейк Килмър. Килмър е от Хладилника и е спец по нашите познайници.

Стон на недоволство се разнесе из стаята.

— Ще изслушате ли човека или искате да онемеете? — изръмжа Дъч без дори и нотка хумор в гласа си.

Стаята затихна.

И застина като вледенен сандвич.