Уилям Дийл
Хулигани (72)

68. МАНГИЗИ

Наближаваше пет, когато поех към банката. Беше заключено, но през последните два часа бях наблюдавал внимателно сградата и знаех със сигурност, че Сийборн още беше вътре. Сега вече го виждах през двойните стъклени врати, седнал в офиса си зад масивното бюро, да разговаря неистово по телефона.

Почуках на входната врата. Един банков пазач, вече прегърбен от времето, бавно се додътри и се опита да ме разубеди през двойното стъкло, но без особен успех. Докато отключи вече можех да съм в Кий Уест. Той си поигра с ключовете, пробва два или три в ключалката преди да намери нужния, и накрая отвори вратата един пръст.

— Затворено е — изрече той снизходително с глас сякаш дошъл от вътрешността на балон. — Отваряме в девет сутринта.

— Имам среща с мистър Сийборн — казах аз. Лъжата вече бе станала почти неотделима част от мен.

Той ме огледа отгоре до долу, премервайки ме колко струвам.

— Ще питам президента — изрече накрая той. — Как се казвате?

— Килмър. Все още.

— А?

— Нищо — отвърнах аз.

Той затвори и заключи вратата, след което се затътри през едно широко и ледено мраморно фоайе до офиса в дъното. Видях прегърбения му силует очертал се на вратата на Сийборн. Накрая се обърна и дотътри до вратата. Не беше от ония, които вечно бързат.

Вратата се отвори на поредния процеп.

— Президентът казва, че е зает и…

Измъкнах портфейла си и му блъснах значката в очите докато го изблъсквах от прага.

— Да върви по дяволите протоколът — заявих аз. — Тук става въпрос за голям бизнес.

Сийборн вдигна разширените си очи. Затворих вратата след себе си и се облегнах на нея. Той погледна през прозореца, после пак се обърна към мен, с лице като отворен учебник по театрална мимика.

— Какво искате да кажете с това? — запита рязко той. — Това е вторият ви път за последните два дни в който нахълтвате без разрешение в офиса ми…

— Вчера не съм нахълтвал — възразих аз, без да го чакам да завърши. — Дойдох да ти кажа, че секретарката ти има смърт в семейството.

— Какво правите тук?

— Мисля, че няма да е зле да си разменим по някоя приказка, мистър Сийборн, както сме си така на четири очи.

— За какво?

— За Франко Талиани, който се нарече Франк Търнър. За банковите предпочитания на Лу Коен. За Хари Рейнс, който загина хей там. — Кимнах към прозореца. Той проследи погледа ми, но вместо надолу, погледна нагоре към последния етаж на Склад Номер три. Тежки буреносни облаци отново надвисваха и вече се бе смрачило достатъчно, но никъде нямаше запалени лампи. В къщата нямаше никого. Стопанинът бе умрял.

Нервните пръсти на Сийборн бягаха по бюрото сякаш свиреха на пиано.

— Познавах много бегло мистър Търнър — каза той. — И не знам нищо за смъртта на бедния Хари. — Той замълча за момент и после добави: — Може би трябва да извикам адвоката си.

— Можеш да го направиш. Или пък да предпочетеш да си поговорим само двамата. В случай че искаш да окажеш съдействие, разбира се. В противен случай не е необходимо да викаш адвоката си, аз ще си тръгна. Някой друг ще дойде на мое място; тогава вече наистина ще имаш нужда от адвоката си. И тогава вече ще ти прочетат правата ти и всички ония дивотии, дето ги гледаш по филмите.

Той посивя целият.

— Добре, какво има тогава? — запита той с треперещ глас, губейки и малкото характер, който му беше останал. Пак хвърли поглед към Склада отсреща.

— Там няма никого — казах аз. — Заведението е затворено. Още една смърт в семейството. Така че какво ще правим? Ще си говорим би? Или ще викаш адвокатите?

— Хм. Ние можем… ааа… да… такова…

— Виж, мистър Сийборн, има няколко неща, които знам със сигурност, няколко, за които си мисля, че ги знам, и още няколко, които са си само предположения. Мисля, че можеш да ми помогнеш да елиминирам някои от предположенията си.

Той не произнесе нищо. Остана да си седи на стола като човек с глава под гилотината, в очакване стоманения нож да се стовари върху врата му.

— Повтарям — изрече накрая Сийборн, събирайки и последните останки от воля в гласа си. — Познавах този човек под името Търнър. Беше просто един бизнесмен, от многото. Тогава оживено търсехме нови начинания и капитали, за да влеем живот в града, това не е тайна. А той ни направи една много примамлива оферта.

— И без никакви предварителни условия, нали така?

Той замълча за минута.

— Да — отвърна накрая.

— Кой предложи уреждането на банковите условия?

— какво искате да кажете?

— Това спада към нещата, които са ми известни, мистър Сийборн. Знам, че Талиани е работил с твоята банка. Знам, че Лу Коен е касиерът на тази операция и че прави директно при теб всичките си депозити с налични пари. Знам също така, че голяма част от тези пари идват от сводничество, незаконен хазарт, и наркотици, а всичко това спада към алинеята незаконно придобити средства, което всъщност представлява мръсни пари, вследствие на което ние можем да ги конфискуваме, както и всички други пари направени чрез завъртането им, от всеки свързан с тях.

— Не знам откъде идваха парите му — изломоти Сийборн.

— Коен правеше огромни депозити в брой при теб почти всеки ден. Това не ти ли се стори странно?

— Не е моя работа да разпитвам клиентите си — отвърна той.

— Твоя работа е да докладваш на Прокажената Колония за всички депозити в брой над десет хиляди долара, не е ли така?

Това вече здраво го изкара от равновесие. Пак погледна през прозореца. Проследих погледа му. Видях Стик да долу на кея да говори с Хуипет.

— Уверявам ви — изрече той след дълга пауза, — че в неговите банкови транзакции нямаше нищо нередно. Всяко обсъждане на тази тема с трети лица би нарушило закона за конфиденциалността.

— Най-малко три от сметките са панамски огледални сметки — казах аз.

— Пак не ми влиза в работата и е абсолютно законно — изрече прекалено бързо той.

Вече се чувстваше на сигурна почва и готов да ми окаже сериозен отпор.

— Какво ще кажеш за Рио Къмпани? — запитах аз.

— Какво да ви кажа за нея? Това е една от техните корпорации. Имат такива с дузини. Не знам наистина с каква цел са ги регистрирали. Не съм доверено лице на Коен, а само негов банкер.

Изглеждаше достатъчно искрен. Реших да хвърля и последния си коз.

— Какво ще кажеш за пирамидните сметки?

Този път подскочи така, сякаш пчела го бе ухапала па задника.

— Казах ви, не знам нищо за бизнеса им — изрече той почти с шепот.

Посегнах в джоба си и измъкнах магнитофона, натиснах пусковия бутон и го поставих на края на бюрото. Мониторът на сърдечната дейност на Хари Рейнс издаваше монотонен звук, прибавяйки го към накъсаните хрипове на Хари Рейнс. Той забърбори нещо неясно, замълча замалко, и съвсем отчетливо извика: „Доу!“

Очите на Сийборн изскочиха от орбитите си. Адамовата му ябълка заигра див танц.

Изключих магнитофона.

— Той каза доста неща преди да умре — излъгах аз.

Събираната с последни сили показна коравина на Сийборн започна да се топи с шеметна бързина. Загледа се в касетофона сякаш беше някакъв огромен черен паяк пълзящ към него през бюрото му. — Говорехме за това, какво ми е известно — казах аз. — Знам, че си позвънил на на Сам Дънлийви на партито у Бабс Томас малко след седем. Знам, че си бил в банката защото светлините на офиса ти са били забелязани от двама свидетели. Знам, че когато Хари Рейнс е бил прострелян, той или е излизал от офиса си в склада на път за тук, или оттук към офиса си. Няма логика да предполагаме, че е имал уговорена среща с някого в парка, защото мъглата беше прекалено гъста. Който и да го е прострелял, или го е чакал, или го е настигнал.

Пръстите му отново затанцуваха по масата.

— Той е дошъл при теб и ти го е зачукал заради Талиани. Ти си напълнил гащите и преди още да е свършил, си му изпял всичко до конец. Заплашил те е, че ще те разкрие, и когато си е тръгнал, ти си излязъл през задната врата на банката, последвал си го и си го застрелял.

Лицето му стана алено.

— Ти си луд! — изпищя той. — Аз дори нямам пистолет! И дори нямах време да изтичам след него. Бях тук в кабинета си когато…

Той изведнъж спря и рухна в креслото си.

— Когато си чул изстрела — довърших аз вместо него.

Той остана неподвижен няколко минути; лицето му изведнъж посивя и той кимна.

— Кълна се в Господ, че не знам кой уби Хари — изрече той почти със скимтене. — Не съм направил нищо незаконно. Нямаше нищо нередно в начина, по който Коен управляваше парите си.

— Това е извъртане — казах аз.

— Само предполагате — отвърна той. — А и не това беше причината, поради която беше толкова разгневен Хари.

— Той беше изпаднал в гняв, защото си се гушнал с не тези хора, с който е трябвало да го направиш, нали? — казах.

— Това е най-неподходящия начин за изразяване — каза той.

— Какво каза ти на Сам Дънлийви по телефона?

— Казах му… казах му, че Хари знае всичко. Не можах да се сдържа. Хари дойде тук и ме изравни със земята. Беше страшно оскърбителен. Макар че можеше да ме унищожи само с поглед. Не знам защо изведнъж така направо беше полудял. Беше направо луд. Казах му всичко. Опитах се да му обясня как се случи всичко, че разбрахме твърде късно кой е бил в действителност Търнър. Ревеше, та се късаше, и само повтаряше за доверие и лоялност.

— Какво каза Дънлийви?

— Той говори с Хари.

— Хари беше тук когато си се обадил до апартамента на Бабс? — запитах изненадано.

— Да.

— И…?

— Сам трябваше да се прибере в къщата си и да чака да му се обади по телефона. Каза, че ще телефонира веднага щом се прибере. След около четиридесет минути се обади.

— Ти говори ли с него?

Сийборн кимна.

— Да. Каза ми, че му се налага да разговаря с Дъч Моорхед в осем часа и че ще помоли Хари да отиде в къщата му, за да се разберат. Той каза също, че счита Хари за разумен, че ние не сме направили нищо нередно, нищо незаконно. После разговоря с Хари.

— Хари каза ли нещо?

— Той просто го слуша някъде минута и после каза: „Добре, ще се срещнем там.“ После затвори телефона и излезе. Не ми продума и дума повече, просто се обърна и излезе. Такъв беше Хари Рейнс. Не прощаваше нищо. Мистър Перфект. Единственото, което го вълнуваше, това беше кариерата му, дяволската му кариера. Щеше да е пълно нищожество, ако не се беше оженил за парите на Финдли.

— И ти си седеше тук самичък когато беше прострелян — казах аз.

Той кимна.

— Значи това ти е алибито, така ли? Мистър, ако аз бях съдебното жури, единият ти крак вече щеше да е завързан за електрическия стол. Ти имаш мотив, имал си и възможността, и нямаш пукнато алиби.

Раменете му изведнъж провиснаха. Той отново погледна през прозореца и затърка ръце като директор на погребално бюро доволен пред перспективата, че клиентът му е поръчал най-луксозния ковчег. По челото и горната му устна изби пот.

— Не съм убил Хари Рейнс — повтори той. — Нито пък Сам. Той беше на няколко мили оттук, когато това се случи. Не знаем кой го е убил, нито защо. Предполагам, че има нещо общо с останалите убийства в града.

— Сигурен съм че има, по един или друг начин — уверих го аз.

Телефонът иззвъня рязко и стресна и двама ни. Той загледа апарата и едва след няколко сигнала вдигна слушалката така, сякаш щеше да го опари.

— Да? Да… — Той ме изгледа с безумни очи и устните му нямо прошепнаха: „Сам“.

Протегнах ръка и той ми подаде слушалката.

— Сам, тук е Джейк Килмър.

Тишина. Десет или двайсет секунди тишина. Накрая проговори с нормален и приятен глас.

— Съжалявам, че се оказах толкова несериозен, старче — каза той.

— Денят и без това беше повече от трагичен — казах аз. Погледнах към склада. Светлините в ъгловия офис светеха. — Къде си в момента?

— Всъщност съм в офиса си. Можеш да го видиш от прозореца на Чарли. Ъгълът до реката.

— Можеш ли да ми отделиш минутка-две?

Отново последва тишина.

— Планирах да отида до погребалния дом — изрече накрая той. — Но мога да се забавя няколко минути.

— Веднага идвам — казах. Върнах слушалката на Сийборн.

— Но той е затворил — възкликна изненадан той.

— Разбира се, след като научи каквото му трябваше.

— Какво искате да кажете?

— Той искаше да знае с кого разговаряш.

Сийборн хвърли още един поглед към отсрещния склад. Лицето му посивя още повече.

— Какво ще правим сега? — запита той, сякаш задавайки въпроса на себе си.

— Идете си у дома, мистър Сийборн — казах аз. — Не можете да отидете никъде другаде, така че се приберете у дома.

Няколко секунди не откъсна очи от просторното и празно бюро пред себе си.

— Да, предполагам, че сте прав — изрече накрая той.

Двамата излязохме заедно от банката. Сийборн тръгна към колата си, а аз се запътих към кейчето.

Бейкър седеше на ръба на бетонния пристан и отпиваше кафе от термоса си.

— Засега нищо, а? — запитах го аз.

— Ще направя още един опит преди свечеряване — поклати глава той.

— Благодаря ви за усилията, мистър Бейкър — казах и после се обърнах към Стик. — Откри ли каквото те бях помолил?

— Фасулска работа. Един Смит и Уесън със сребърно покритие, двуинчово дуло, черна ръкохватка.

— Качвам се — казах аз. — Знаеш ли номера?

— Да.

— Дай ми петнайсет минути.

— Имаш ги.

— Джейк? — повика ме той на тръгване.

— Да? — обърнах се.

— Обожавам стила ти — ухили се той.