Умберто Еко
Махалото на Фуко (98)

98

Националсоциалистическата партия не толерираше тайните общества, защото сама беше тайно общество със своя велик магистър, с расистката си философия, със своите ритуали за посвещаване.

(Рьоне Ало, „Окултните източници на нацизма“, Париж, „Грасе“ / Rene Alleau, Les sources occultes du nazisme, Paris, Grasset, 1969 г., p. 214)

Мисля, че по това време Алие убягна на контрола ни. Този израз употреби Белбо, и то с подчертано безразличен тон. И този път го отдадох на ревността му. Мълчаливо страдащ от натрапчивата мисъл за властта на Алие над Лоренца, той на висок глас се подиграваше с растящото влияние на Алие върху Гарамонд. Може би и ние имахме вина за това. Алие бе започнал да въздействува на Гарамонд почти година по-рано, още от времето на алхимическия празник в Пиемонт. Гарамонд му бе поверил картотеката на сефетата, за да подбере нови жертви, които да обогатят каталога на „Разбулената Изида“, съветваше се с него вече за всяко решение и без съмнение всеки месец му подписваше чек. Гудрун, която периодично извършваше експедиции към дъното на коридора, отвъд стъклената врата, отвеждаща към приглушеното царство на „Мануцио“, ни докладваше загрижена, че на практика Алие бил окупирал канцеларията на госпожа Грация, диктувал й писма, водел нови посетители в кабинета на Гарамонд, с една дума, и тук омразата изтръгваше от устата й още повече гласни, се разполагал като господар. Наистина можехме да си зададем въпроса защо Алие прекарва цели часове над картотеките на „Мануцио“. Беше имал достатъчно време да научи всички налични сефета, които можеха да бъдат примамени за нови автори на „Разбулената Изида“. И все пак продължаваше да пише, да влиза в контакти, да изпраща покани. А ние в края на краищата окуражавахме неговата самостоятелност.

Тази ситуация не беше неприятна за Белбо. Колкото повече Алие се задържаше на улица Маркиз Гуалди, толкова по-малко време прекарваше на улица Синчеро Ренато и следователно по-малка беше вероятността „Симон“ да смути с неочакваното си нахлуване честите и непредвидими появи на Лоренца Пелегрини, при които лицето на Белбо се озаряваше от вече нескривано вълнение. И аз нямах нищо против тази ситуация, тъй като все повече разлюбвах „Разбулената Изида“ и все повече се увличах по моята история на магията. Смятах, че съм научил от диаболистите всичко, което можеше да се научи, и оставях Алие да поддържа контакти и да сключва договори с новите автори.

Диоталеви също не възразяваше, в смисъл че светът за него сякаш имаше все по-малко значение. Сега, като си мисля, продължаваше застрашително да слабее, понякога го заварвах в неговата стая наведен над някой ръкопис, но с поглед, зареян в празното пространство, и писалка, която се изплъзваше от ръката му. Не дремеше, по-скоро изглеждаше напълно изтощен.

Но съществуваше и друга причина, поради която се съгласявахме Алие да се появява все по-рядко при нас, да ни връща ръкописите, които беше отхвърлил, и да изчезва по коридора. Всъщност не искахме да слуша нашите разговори. Ако се бяхме запитали защо, щяхме да си отговорим, че се срамуваме или че не искаме да сме нетактични, тъй като се подигравахме с метафизични неща, в които той по някакъв начин вярваше. Но истината беше, че изпитвахме недоверие към него и постепенно се поддавахме на чувството, че трябва да сме сдържани като хора, посветени в някаква тайна, и неусетно отпращахме Алие сред непосветените, ние, които постепенно и все по-насериозно откривахме това, което сами бяхме измислили. От друга страна, както каза Диоталеви в момент на повишено настроение, като си имахме истински Сен-Жермен, не ни беше нужен предполагаемият.

Алие не изглеждаше засегнат от нашата сдържаност. Поздравяваше ни много любезно и изчезваше. С любезност, която приличаше повече на надменност.

Една сутрин в понеделник бях отишъл късно в редакцията и Белбо, нетърпелив, ме покани при себе си, като извика и Диоталеви.

— Страхотни новини — предупреди ни той. Но тъкмо щеше да заговори, влезе Лоренца. Белбо бе раздвоен между радостта от това посещение и нетърпението да сподели с нас разкритията си. Миг по-късно на вратата се почука и Алие надникна в стаята.

— Не бих искал да ви безпокоя, моля ви, не се тревожете. Нямам право да смущавам такъв ареопаг. Съобщавам само на прекрасната Лоренца, че съм при господин Гарамонд, и се надявам, че ще ми бъде разрешено поне да я поканя по обяд на едно шери в моя офис.

В неговия офис. Този път Белбо изпусна нервите си. Дотолкова, доколкото той можеше да ги изпусне. Изчака Алие да излезе и процеди през зъби:

— Ma gavte la nata!

Лоренца, която в момента правеше весели съзаклятнически жестове, го запита какво означават думите му.

— Торински диалект. Значи „измъкни си тапата“ или, ако предпочиташ, „бъдете тъй добър да си измъкнете тапата“. В присъствието на личност надменна и наперена предполага се, че е изпълнена със своята собствена нескромност, а също тъй се приема, че въпросното прекомерно самочувствие поддържа тялото издуто само благодарение на една тапа, сиреч запушалка, която, втикната в ануса, възпрепятствува смаляването на цялото това балоновидно достолепие, тъй че подканването, отправено към субекта, да изтръгне гореказаната тапа (запушалка) фактически осъжда субекта да осъществи своето необратимо омекване или спихване, нерядко придружено от остро свистене и свеждане на външната обвивка до нещо незначително, блед образ, безкръвен спомен за нявгашното величие.

— Не знаех, че си толкова вулгарен.

— Сега вече знаеш.

Лоренца излезе, преструвайки се на възмутена. Беше ми ясно, че от това Белбо страдаше повече. Истинският й гняв дори би го успокоил, но престореното възмущение го караше да мисли, че при Лоренца и в други моменти проявите на чувства можеха да бъдат театър.

И смятам, че тъкмо затова веднага каза с решителен тон:

— Да продължаваме. Което значеше да продължаваме с Плана, да работим сериозно.

— Не ми се работи — заяви Диоталеви. — Не се чувствувам добре. Боли ме тук. И пипаше стомаха си. Ще излезе някой гастрит…

— Глупости — прекъсна го Белбо. — На мен ще ми говориш за гастрит… И от какво ще си го получил? От минералната вода ли?

— Защо не? — усмихна се кисело Диоталеви. — Снощи попрекалих. Свикнал съм на „Фюджи“, а пих „Сан Пелегрино“.

— Тогава трябва да внимаваш. Тази твоя невъздържаност може да те убие. Но да продължим, защото от два дни умирам от желание да ви разкрия нещо. Най-после узнах защо от векове тридесетте и шест невидими не могат да определят формата на картата. Джон Дий е сбъркал. Цялата география трябва да се прекрои. Ние обитаваме едно кухо кълбо откъм вътрешната му страна, обвити от земната кора. И Хитлер го е разбрал.