Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

54

И Князът на Нощта е благородник.

(Шекспир, „Крал Лир“, III, 4)

Беше есен. Една сутрин отидох на улица Маркезе Гуалди, защото трябваше да поискам разрешение от господин Гарамонд да поръчам цветни фотокопия в чужбина. Заварих Алие в канцеларията на госпожа Грация, наведен над картотеката на авторите в „Мануцио“. Не го заговорих, защото и без това бях закъснял за срещата.

След като приключи практическият ни разговор, запитах Гарамонд какво прави Алие в секретариата.

— Той е гений — отвърна ми Гарамонд. — Човек с невероятно тънко чувство и огромни познания. Преди няколко дни го поканих на вечеря с неколцина наши автори и той ме смая. Как умее да разговаря, какъв стил! Благородник от старата класа, аристократ, няма ги вече такива. Каква ерудиция, каква култура, нещо повече, каква информация! Разказа няколко много забавни истории за личности от преди сто години, кълна ви се, така сякаш ги е познавал лично. И знаете ли каква идея ми даде, когато се прибирахме? Той от пръв поглед разбра какви са моите гости и вече ги познава по-добре от мен. Каза ми, че не е необходимо да чакаме авторите на „Разбулената Изида“ да идват сами при нас. Загубено време, множество ръкописи за четене и освен това не се знае кои от авторите ще се съгласят да участвуват в разходите. Има друг начин да се действува: картотеката на всички автори на „Мануцио“ от последните двадесет години! Разбирате ли? Пишем на тези наши стари славни автори или поне на онези, които са изкупили остатъка, и им казваме скъпи господине, започнали сме една престижна поредица за научна и традиционна духовност. Един автор с вашата мисловна изтънченост не би ли се заел да проникне в тази terra incognita? И т.н. Казвам ви, истински гений. Мисля, че ще ни покани всички в неделя вечер. Иска да ни заведе в някакъв замък, някакъв палат, дори нещо като прекрасна вила в околността. Казва, че там се случвали изключителни неща, някакви ритуали, празненства, поклонения, при които щяло да се произвежда живо злато или сребро, или там нещо подобно. Абсолютно непознат свят, скъпи Казобон, макар че вие знаете колко ви уважавам за това, че тъй страстно сте се посветили на вашата наука, и дори съм много, много удовлетворен от вашето сътрудничество — да, зная, ще оправим този малък проблем с вашия хонорар, за който ми споменахте, не го забравям, ще поговорим, като му дойде времето. Алие ми каза, че с нас ще бъде и онази дама, онази чаровна дама, може би не точно красавица, но с присъствие, има нещо в погледа й… — приятелката на Белбо, как се казваше…

— Лоренца Пелегрини.

— Май че да. Има ли нещо между нея и нашия Белбо, а?

— Мисля, че са близки приятели.

— Браво. Точно така отговаря един благородник. Но не попитах от любопитство, а защото за всички вас аз се чувствувам като баща… Е, хайде, à la guerre comme à la guerre[1]… Довиждане, момчето ми.

 

 

Наистина имахме среща с Алие в подножието на хълмовете, потвърди го Белбо. Двойна среща. Първата част на вечерта — празник във вилата на някакъв богаташ Розенкройцер, а после Алие щял да ни заведе на един километър по-далеч, където щял да се състои, естествено, в полунощ, един друидски ритуал, чиято същност не уточнил.

— Но си мисля — добави Белбо, — че трябва да поработим и върху историята на металите, непрекъснато я отлагаме. Защо не заминем в събота за два дни в моята стара къща в Х.? Мястото е прекрасно, ще видите, гледката на хълмовете си заслужава усилието. Диоталеви е съгласен, а може би ще дойде и Лоренца. Разбира се… доведете когото си искате.

Не познаваше Лия, но знаеше, че имам приятелка. Отвърнах, че ще дойда сам. От два дни се бяхме спречкали с Лия. За една глупост, наистина. И всичко щеше да се оправи след седмица. Но изпитвах необходимост да се отдалеча от Милано за два дни.

 

 

Така пристигнахме в Х. — триото от „Гарамонд“ и Лоренца Пелегрини. Имаше един момент на напрежение при тръгването. Лоренца беше дошла на срещата, но точно когато се качваше в колата, каза:

— Аз може би да остана? Така ще работите по-спокойно. Ще се видим после, заедно със Симон.

Белбо, който бе поставил длани на кормилото, изпъна ръцете си и гледайки право напред, бавно изрече:

— Качвай се.

Лоренца седна до него на предната седалка и през целия път държа ръката си на врата на Белбо, който мълчаливо караше автомобила.

Х. си беше останало същото градче, което бе видял Белбо през войната. Малко нови къщи, казват земеделието западало, защото младите се преселили в града. Показа ни някои от хълмовете, сега пасища, които навремето били жълти от пшеница. След един завой градчето се появяваше внезапно, в подножието на възвишението, на което се намираше къщата на Белбо. Възвишението беше ниско и зад него се издигаше веригата на по-високите хълмове, обвити в прозрачна сивкава пелена. Докато се изкачвахме, Белбо ни показа едно хълмче насреща, а на хълмчето — параклис, обграден от два бора.

— „Стомната“, — каза. После добави: — Няма значение, че не ви говори нищо. Там се ходеше на ангелската разходка, в понеделника след Великден. Сега с кола се стига за пет минути, но тогава вървяхме пеша и беше истинско поклонение.

Бележки

[1] À la guerre comme à la guerre (фр.) — на война като на война. — Бел. NomaD.