Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

116

Бих искал да съм кулата на Айфел и да увисна на нея.

(Блез Сандрар)[1]

 

Не знаех къде се намира този адрес, но и не смеех да попитам шофьора, защото, когато човек взима такси в този час на денонощието, или си отива у дома, или в най-добрия случай е убиец, а от друга страна, той през цялото време мърмореше, че в центъра пак са нахлули тези проклети студенти с техните автобуси, паркирани където им скимне, отвратителна работа; ако зависело от него, всички до стената, и че си струвало труда да се съгласи на по-дълъг курс. Всъщност обиколи цял Париж и накрая ме остави пред номер седем на една пуста улица.

Не открих никакъв доктор Вагнер. Да не би да беше седемнадесет? Опитах на две-три места, после се отдадох на мисли. Дори да бях намерил дома му, какво щях да направя? Нима щях да измъкна от леглото доктор Вагнер посред нощ, за да му разкажа моята история? Бях стигнал дотук по същите причини, поради които бях блуждал между Порт Сен-Мартен и площад Вож. Бягах. А сега бях избягал от мястото, където се бях укрил, бягайки от Музея. Имах нужда не от психоаналитик, а от усмирителна риза. Или от сънна терапия. Или от Лия. Да хване главата ми и да я притисне силно между ръката и гръдта си, шепнейки ми да бъда добро момче.

Какво търсех — доктор Вагнер или улица Елизе-Реклю? Защото вече си спомням, бях срещал това име по времето, когато четях разни текстове във връзка с Плана, Елизе-Реклю беше някакъв учен от миналия век, който написал книга не си спомням точно за земята ли, за подпочвените пластове ли, за вулканите ли, във всеки случай човек, който под предлог, че се занимава с научна география, си е пъхал носа в Mundus Subterraneus. Един от Тях. Опитвах се да избягам, а все се натъквах на тях. Полека-лека, в течение на няколко века бяха завладели целия Париж. А и останалата част от света.

Трябваше да се прибера в хотела. Дали щях да открия друго такси? Доколкото схващах, намирах се в едно от най-отдалечените предградия на Париж. Реших да тръгна натам, където виждах по-силна и разсеяна светлина и където прозираше частица открито небе. Сена?

И когато стигнах до ъгъла, я видях.

Вляво. Трябваше да се досетя, че е там, дебнеща от засада наблизо; в този град имената на улиците говореха за едно недвусмислено послание, непрекъснато ме предупреждаваха, толкоз по-зле за мен, че не го бях доловил.

Тя беше там — отвратителен изкуствен паяк, символ, инструмент на тяхната власт: би трябвало да бягам надалеч от нея, а вместо това се чувствувах привлечен от мрежата й и плъзгах поглед от долу на горе и обратно, защото вече не можех да я обхвана наведнъж, практически се намирах вътре в нея, тя ме заплашваше с хилядите си ръбове, чувствувах се обстрелван от падащи отвсякъде ролетки; ако можеше да се раздвижи, тя щеше да ме смаже с една от своите метални лапи.

Кулата. Намирах се в единствената точка на града, откъдето тя не се виждаше далечна, в профил, приведена майчински над океана от покриви, закачлива като картина на Дюфи. Издигаше се над мен, рееше се над главата ми, не виждах върха й, защото се движех първо около и после вътре в основата й, притиснат между краката й, съглеждах бедрата й, корема й, срамните й части, представях си главозамайващите й чресла, слети в едно чрез хранопровода с тази нейна шия на политехнически жираф. Цялата на дупки, тя имаше способността да затъмнява светлината, нахлуваща отвън, и докато се движех, ми предлагаше от различни гледни точки различните хралупести отвори, които рамкираха късове от мрака.

Вдясно, все още ниско на хоризонта, в североизточна посока се показа лунният сърп. През кулата го виждах като оптическа измама, сякаш един от нейните изкривени екрани флуоресцираше, но достатъчно беше да се преместя, и екраните променяха очертанията си, луната изчезваше, сгушваше се между някои от металните ребра, звярът я сдъвкваше, смилаше, отпращаше я в друго измерение.

Тесеракт. Четириизмерен куб. За миг съзрях през една от аркадите подвижна светлинка, дори две, червена и бяла, които мигаха, явно някакъв самолет търсеше Роаси или Орли. Но изведнъж, аз ли се бях изместил, самолетът ли или Кулата? — светлинките изчезнаха зад една колона, очаквах да ги съзра в съседното празно пространство, а ги нямаше. Кулата притежаваше стотици прозорци, до един подвижни, и всеки от тях гледаше към различен сегмент от пространството и времето. Ребрата й не бележеха евклидови гънки, накъсваха тъканта на космоса, пораждаха катаклизми, прелистваха страници на паралелни светове.

Кой беше писал, че върхът на „Нотр Дам дьо ла Брокант“ служел, за да се „окачи Париж на тавана на вселената“? Не е вярно, той служи, за да се окачи вселената на него — много ясно, нима той не е Рожбата на Махалото?

Как я бяха наричали? Самотна свещичка, кух обелиск, възхвала на желязото, апотеоз на опората, въздушен олтар на тайнствен култ, пчела в сърцето на розата на ветровете, тъжна като руина, гнусен колос с цвят на нощ, разкривен символ на ненужна сила, абсурдно чудо на архитектурата, безсмислена пирамида, китара, мастилница, телескоп, многословна като реч на министър, древен бог и модерно чудовище… Най-различни имена, но ако аз притежавах шестото чувство на Властелините на Света, сега, когато бях впримчен в нейната плетеница от гласни струни, щях да я чуя да тананика дрезгаво музиката на кълбата: Кулата в този момент смучеше вълни от сърцевината на кухата земя и ги препредаваше на всички менхири на света. Коренище с възлести пипала, мозъчна артроза, протеза на една протеза — какъв ужас! Оттам, където се намирах, за да се хвърля в бездната, трябваше да се издигна към върха. Нямаше съмнение, бях стигнал до края на едно пътуване през центъра на земята, понесен от антигравитационния вихър на антиподите.

Не си бяхме въобразявали, тя сега се издигаше пред мен като неоспоримо доказателство за истинността на Плана, но не след дълго щеше да се досети, че съм шпионинът, врагът, зрънцето прах между зъбците на механизма, чийто образ и двигател бе тя, щеше да разшири едва-едва един от ромбовете на своята оловна дантела и щеше да ме погълне, тъй че да изчезна в някоя гънка на нейното нищо и да бъда изхвърлен Другаде.

Ако бях останал още малко под надупченото й тяло, нейните огромни разчленения щяха да се свият, да се изкривят като кучешки зъби, да се забият в мен и да изсмучат кръвта ми, след което звярът, тази престъпна и зловеща острилка за моливи, щеше да застане отново в своята лицемерна добродушна поза.

Още един самолет: той не идва отникъде, родила го е тя между двата си гръбначни стълба на мастодонт без плът. Наблюдавах я, беше безкрайна. Като намерението, с което е била създадена. Ако можех да остана там, без да бъда погълнат от нея, щях да проследя движенията й, бавните й премествания, нейното неуловимо сглобяване и разглобяване под хладния полъх на теченията. Навярно Властелините на Света умееха да четат по нея като по геометричен чертеж и в неуловимите й метаморфози да долавят важни сигнали, най-интимни послания. Кулата се въртеше над главата ми като отвертка за Мистичния Полюс. Или пък не, може би стоеше неподвижна като магнитен стълб, а придаваше въртеливо движение на небесния свод? Все едно, световъртежът бе един и същ.

Как умело се защищава тази Кула, казвах си, отдалеч нежна приятелка, но доближиш ли се, помъчиш ли се да проникнеш в тайната й, те убива, смразява костите ти, като ти внушава безумния ужас, от който е създадена. Сега зная, че Белбо е мъртъв и че Планът е истински, защото Кулата е истинска. Ако не успея да избягам, да избягам още веднъж, няма да мога да кажа това никому. А трябва да се бие тревога.

 

 

Бръмчене. Стоп, връщаме се към действителността. Едно такси се приближаваше към мен с висока скорост. С един скок успях да се отскубна от магическата клопка, размахах ръце почти с риск да бъда премазан, защото шофьорът закова в последния миг, сякаш спря против волята си, по пътя ми каза, че и на него, когато минава нощем оттам, Кулата му всявала страх и той винаги карал по-бързо.

— Защо? — попитах.

— Защото… Защото всява страх, и това си е.

 

 

Малко след това си бях в хотела. Наложи се дълго да звъня, за да събудя задрямалия портиер. Казах си: „Сега трябва да спиш. Остави всичко за утре.“ Взех няколко хапчета, достатъчно, за да се отровя. След това не си спомням нищо.

Бележки

[1] Еко е цитирал в оригинал:

Je voudrais etre la tour, pendre a la Tour Eiffel.

Blaise Cendrars

Бел. NomaD.