Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

Само за вас, синове на науката и на познанието, написахме този труд. Вгледайте се в книгата, съсредоточете се върху посланието, което пръснахме на различни места; това, което прикрихме на едно място, сме изразили на друго с цел да достигне само до вашата мъдрост.

(Хайнрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, „За тайната философия“ / Heinrich Cornelius Agrippa von Nettesheim. De occulta philosophia, 3, с. 65)

Суеверието носи нещастие.

(Реймънд Смълиан, „5000 години преди новата ера“ / Raymond Smullyan, 5000 B.C. 1, 3, 8)

Foucaults_Pendulum01.png

I. Кетер[1]

1

Foucaults_Pendulum02.png[2]

 

И тогава видях Махалото.

Медната сфера беше окачена на дълго стоманено въже, закрепено в центъра на църковната апсида, и описваше равномерни колебания с неотклонно величие.

Аз знаех, но всеки би трябвало да го съзре, очарован от спокойното дихание на Махалото, че периодът му е управляван от отношението между квадратния корен на дължината на въжето и онова число Пи, което макар и нелогично за обикновения човек, по божествена логика задължително свързва обиколката и диаметъра на всички възможни окръжности, така че времето, за което сферата изминава разстоянието от единия до другия полюс, е резултат от тайното съзаклятничество между най-безвременните сред мерките: единичността на точката на окачване, двойствеността на едно абстрактно измерение, тройната природа на числото Пи, загадъчния четириъгълник на корена и съвършенството на кръга.

Знаех също, че в основата, по отвеса, спуснат от точката на окачване, е поставено магнитно устройство, което действува върху един цилиндър, скрит в сферата, и осигурява постоянното движение; този механизъм компенсира съпротивлението на материята, като не само не противоречи на закона на Махалото, а напротив, позволява му да се прояви, защото се знае, че една материална точка, притежаваща тегло, окачена в празно пространство на неразтегливо въже, ако няма триене в точката на окачване и не се влияе от съпротивлението на въздуха, ще се люлее равномерно до безкрай.

 

 

Осветено от последните слънчеви лъчи, които проникваха през витражите, металното кълбо хвърляше бледи променливи отблясъци. Ако докосваше с шипа си, както в миналото, слой мокър пясък, с какъвто тогава е бил застлан каменният под на апсидата, при всяко люлеене щеше да оставя лека следа и браздата, всеки миг променяйки едва забележимо посоката си, щеше да се разширява все повече във форма на процеп, на клин, внушавайки представата за лъчиста симетрия и напомняйки скелета на мандалата[3], невидимата структура на пентакула[4] или на мистичната роза. Не, по-скоро един разказ, записан върху безкрая на пустинята чрез следите, оставени от неизброими скитащи кервани. Или историята на бавни хилядолетни миграции, защото може би така са се придвижвали атлантидите от континента, наречен Му[5], в своето упорито, алчно странствуване от Тасмания към Гренландия, от Козирога към Рака, от острова на принц Едуард към архипелага Свалбард? Шипът повтаряше, преразказваше в сгъстено време това, което те бяха извършили между два ледникови периода и навярно още вършеха вече като пратеници на Властелините; може би, пътувайки между островите Самоа и Новата Земя, шипът се докосваше в своята точка на равновесие до Агарта, Средището на Света? Интуитивно усещах, че една обща плоскост свързва полуостров Авалон в крайния север и Антарктическата пустиня, в която е скрита загадката на Ейърс Рок.

 

 

В този момент, точно в четири часа следобед на 23 юни, Махалото уби постепенно скоростта си в единия край на плоскостта, после се спусна лениво към центъра и на половината от траекторията си отново започна да набира скорост, разцепвайки послушно невидимия квадрат на силите, който бележеше неговата съдба.

 

 

Ако бях останал там, безразличен към бягащите часове, за да наблюдавам как тази птича глава, този връх на копие, този обърнат шлем очертава в празното пространство собствените си диагонали, докосвайки двете противоположни точки на своята незрима дъга, щях да стана жертва на фантазмена илюзия, защото Махалото щеше да ми внуши, че плоскостта на колебанията му описва пълен кръг, като се връща в отправната си точка за тридесет и два часа, рисувайки силно сплесната елипса, която се премества около своя център с постоянна ъглова скорост, пропорционална на синуса на географската си ширина. Как би се въртяла тя, ако точката на окачване се намираше на купола на Соломоновия храм[6]? А може би Рицарите бяха опитали и там? И изчислението, крайното значение не се е променило? Може би църквата на абатство „Сен Мартен-де-Шан“ беше истинският Храм? Така или иначе, експериментът би бил съвършен само на Полюса, единственото място, където точката на окачване би лежала по продължението на оста на земното въртене и където Махалото би извършвало привидния си цикъл за двадесет и четири часа.

Но от това отклонение от Закона, което впрочем Законът предвижда, от това нарушаване на едно златно правило, чудото не ставаше по-малко възхитително. Знаех, че земята се върти и че с нея се въртим и аз, и „Сен Мартен-де-Шан“, и целият Париж, въртим се всички заедно под това Махало, което в действителност не променя никога своята плоскост на движение. Защото там, където беше окачено, и по цялото безкрайно мислено продължение на въжето нагоре, към най-далечните галактики, се намираше, спряла във вечността, Неподвижната Точка.

Земята се въртеше, но мястото, където бе окачено стоманеното въже, беше единствената постоянна точка във вселената.

Затова и моят поглед бе отправен не толкова към земята, колкото нагоре, където се извършваше тайнството на абсолютната неподвижност. Махалото всъщност ми казваше, че макар цялата вселена, земното кълбо, слънчевата система, небулозите, черните дупки и изобщо всички рожби на великата космическа еманация, от първите еони[7] до най-гъстите материи, да се върти, съществува една-единствена точка, опора, болт, съвършена ос, около която се движи мирозданието. И в момента аз участвувах в един върховен експеримент, аз, който при това се движех с всички и с всичко, но можех да виждам Онова, Неподвижното, Крепостта, Сигурността, ослепителната мъгла, която не е тяло и няма ни лице, ни форма, ни тегло, нито количество или качество, и не вижда, не усеща, нито пък е осезаема, не е място в дадено време и пространство, не е душа, разум, въображение, мнение, число, ред, мярка, вещество, вечност, не е нито мрак, нито светлина, не е лъжа, но не е и истина.

 

 

Стресна ме разговорът, сух и вял, между едно момче с очила и едно момиче, което за съжаление и очила нямаше.

— Това е махалото на Фуко — обясняваше момчето. — За първи път опитът бил извършен в едно подземие през 1851 година, после в Обсерваторията, после под купола на Пантеона с въже, дълго шестдесет и седем метра, и двадесет и осемкилограмово кълбо. От 1855 година е тук, в намален размер, окачено в онази дупка в средата на свода.

— И какво прави? Само се клати.

— Доказва, че земята се върти. Понеже точката на окачване остава неподвижна…

— А защо остава неподвижна?

— Защото една точка… Как да ти обясня… В центъра, разбираш ли, всяка точка, която е точно в средата на всички точки, които виждаш, нали, тази точка — геометричната точка — ти не я виждаш, тя няма размери и понеже няма размери, не може да се движи нито наляво, нито надясно, нито нагоре, нито надолу. Затова не се върти, нали разбираш? Ако една точка няма размери, естествено, не може да се върти около себе си. Няма, така да се каже, дори себе си…

— Ама нали земята се върти?

— Земята се върти, но точката не се върти. И да искаш, и да не искаш, това е положението!

— Нейна си работа.

Нещастница. Над главата си имаше единствената неподвижна Точка във Вселената, единствения откуп срещу проклятието на panta rhei[8], а смяташе, че това било Нейна работа, а не нейна. И наистина, веднага след това двамата се отдалечиха, той, назубрил някакъв учебник, който му беше притъпил способността да се смайва, а тя, глупава и недостъпна за тръпката на безкрайното; и нито един от двамата не регистрира в паметта си ужасяващото преживяване на тази тяхна среща, първа и последна, с Единственото, Неотделимото, великото Ен-соф[9]. Как можаха да не паднат на колене пред олтара на Несъмненото!

 

 

Стоях и гледах, изпълнен със страхопочитание. В този миг се убедих, че Якопо Белбо е прав. Когато ми говореше за Махалото, приписвах вълнението му на някакво естетическо фантазиране, на онзи рак, който бавно се оформяше, безформен, в душата му, преобразувайки неговата игра, стъпка по стъпка, без той да го съзнава, в действителност. Но ако имаше право по отношение на Махалото, значи и всичко останало беше истина, Планът, Световният заговор, и ненапразно бях дошъл тук, в навечерието на празника на Свети Йоан. Якопо Белбо не беше луд, просто чрез Играта случайно бе открил истината.

Защото досегът със Свещеното не може да продължава дълго, без да обърка разума.

Опитах се тогава да откъсна погледа си, като проследих дъгата, която се насочва от капителите на колоните, разположени в полукръг, по нервюрите на свода към ключовия камък, повтаряйки тайната на готическата арка, която се крепи на едно отсъствие, върховно лицемерие на статиката, и внушава на колоните да тласкат нервюрите нагоре, а на нервюрите, оттласквани от ключовия камък, да притискат колоните към пода, докато сводът представлява едновременно всичко и нищо, причина и следствие. Но си дадох сметка, че като пренебрегвам Махалото, висящо от свода, за да се възхищавам на самия свод, всъщност се отказвам да пия от извора, за да се опиянявам от красотата на стубела.

Апсидата на „Сен Мартен-де-Шан“ съществуваше само защото, в съответствие със Закона, можеше да съществува Махалото, а то съществуваше, защото съществуваше тя. Човек не може да избегне безкрайността, казах си, като се стреми към друга безкрайност, не може да се спаси от откриването на идентичното, заблуждавайки се, че може да срещне различното.

Все така без да успея да отместя поглед от ключовия камък на свода, се дръпнах назад, стъпка по стъпка, защото само за няколкото минути, откакто бях влязъл, бях научил пътя наизуст, а и големите метални костенурки, които преминаваха от двете ми страни, бяха достатъчно внушителни, за да ги улавям с крайчеца на окото си. Отстъпвах по дължината на кораба назад към изхода и отново над главата ми връхлетяха онези заплашителни праисторически птици от прокъсано платно и стоманена тел, онези зловещи прилепи, които нечия окултна воля бе обесила на църковния свод. Възприемах ги като познавателни метафори, съдържащи значения и асоциации, далеч по-дълбоки от тези, които музейната функция искаше прикрито да внуши. И ето че подобно на мезозойски насекоми и влечуги, като алегория на продължителните миграции, които Махалото е преразказало върху пясъка, като архонти[10], като извратени еманации, върху мен връхлетяха с дългите си клюнове на археоптерикси аеропланите на Брьоге, Блерио, Ено, хеликоптерът на Дюфо[11].

Така човек влиза в парижкия Музей на Уменията и Занаятите, след като е прекосил един двор от XVIII век и е прекрачил прага на бившата църква, вградена в по-късния музеен комплекс, както някога е била вградена в несъществуващото вече абатство. Влизаш и вървиш заслепен от това съзаклятие, което обединява висшия свят на небесните арки с долния свят на консуматорите на земни масла.

На пода се простира цял низ от самоходни превозни средства, бицикли и парни автомобили, над теб пък висят леталата на пионерите; някои от експонатите са цели, макар и олющени, разядени от времето, но всички заедно изглеждат на странната светлина, смес от естествена и електрическа, сякаш покрити с някаква патина, с лака на стари цигулки; от други са останали само скелети, шасита, зъбчати колела и манивели, които те заплашват с неописуеми мъчения, и ти вече се виждаш прикован към онова инквизиторско ложе, където всеки миг нещо може да се задвижи и да се впие в месата ти, докато не признаеш греха си.

Но отвъд този шпалир от стари средства за придвижване, отдавна вече неподвижни и с ръждясали души, чисти знаци на една техническа гордост, в името на която бяха изложени за поклонение, две статуи, отляво — Статуята на Свободата, умалено копие на тази, която Бартолди[12] е проектирал за един друг свят, и отдясно, статуята на Паскал, стоят на пост пред апсидата, където колебанията на Махалото са заобиколени сякаш от кошмарите на някой болен ентомолог: щипки, челюсти, пипала, прешлени, криле, крака, цяло гробище от механически трупове, които биха могли да се задвижат едновременно: магнити, еднофазни трансформатори, турбини, конвертори, парни котли, динамомашини; а в дъното, покрай пътеката зад Махалото, като асирийски, халдейски или картагенски идоли, като огромни Ваали[13] с някога нажежени кореми, като Нюрнбергски девственици[14], оголващи своите настръхнали от гвоздеи утроби, се редяха експонати, които навремето са били самолетни двигатели, невъобразим венец от вкаменени фигури, коленичили в преклонение пред Махалото, сякаш синовете на Разума и Просвещението бяха осъдени да пазят вечно самия символ на Традицията[15] и Познанието.

Възможно ли е отегчените туристи, които плащат своите девет франка на касата, а в неделя влизат безплатно, да си мислят, че някакви стари господа от миналия век, с бради, пожълтели от никотина, с мазни и смачкани яки, с романтични черни връзки и рединготи, вонящи на тютюн, с пръсти, кафяви от киселини, и мисъл, вкисната от академична завист, комични призраци, които се наричат един друг „cher maitre“[16], са поставили всички тези предмети под сводовете движени само от безкористна просветителска страст, от задължението да удовлетворят исканията на буржоазния радикален данъкоплатец или от желанието да възхвалят великия триумф на човешкия прогрес? Не, не, „Сен Мартен-де-Шан“, отначало църква на абатство и след това музей на техническата революция, е бил замислен като синтез на тайнствени истини и тези самолети, тези самоходни машини, тези електромагнитни скелети бяха поставени тук, за да поддържат един диалог, чиято формула все още ми убягваше.

 

 

Трябваше ли да вярвам в лицемерното твърдение на каталога, че господата от Конвента са създали този музей, за да доближат до масите едно светилище на всички умения и занаяти? Не, твърде очевидно беше, че дори думите, с които се описваше проектът, бяха същите, с които Франсис Бейкън[17] описва Соломоновия храм в своята „Нова Атлантида“.

Но пък възможно ли беше единствено аз, Якопо Белбо и Диоталеви да сме прозрели истината? Тази вечер може би щях да узная отговора. Необходимо беше само да остана в музея след затварянето му и да изчакам до полунощ.

Откъде ли щяха да влязат Те? Не знаех, подозирах само, че някъде из подземията на Париж съществува проход, който свързва някоя точка в музея с друга точка в града, навярно около Порт Сен Дьони, но бях убеден, че ако изляза, няма да мога повече да проникна в музея.

Направих опит да се отърся от магията на мястото и да огледам църквата с трезви очи. Вече не търсех откровението, исках информация. Реших, че в другите зали ще е трудно да намеря скривалище, където да убягна от проверката на пазачите (нали това им е работата — при затварянето да обиколят залите, за да видят, дали някъде не се спотайва крадец), и че не би могло да се открие по-добро място, където да се приютя, от тази част на църквата, претъпкана със стари автомобили. Да се скрия жив в едно мъртво превозно средство. Толкова игри бях играл, защо да не опитам и тази?

 

 

Смелост, казах си, не мисли повече за Познанието; потърси помощ от Техниката.

Бележки

[1] Кетер, първата от десетте сефири (Кетер — Корона или Венец, Хохма — Мъдрост, Бина — Градеж или Разум, Хесед — Добродетел или Милосърдие, Гевура — Храброст или Сила, Тиферет — Красота или Разкош, Нецах — Победа или Тържество, Од — Слава или Тайнство, Йесод — Основа, и Малхут — Царство). Сефири (чистите числа), основни инструменти на кабалистиката, са десетте аспекта на Единичното, които, наред с двадесет и двете свещени букви от еврейската азбука, образуват тридесет и двете пътеки на тайнството, по които Бог е сътворил света, според свещеното еврейско писание „Сефер Йецира“, „Книга на Творението“.

[2] Мото: И ето че при появата на светлината една права линия се залюля в пространството. Не беше източена, не се удължаваше, макар че полека-лека можеше да се удължи. Искам да кажа, че в началото на разсейването, в основата си, се сплескваше, разливаше, заприличваше на главина на колело. (Анонимен текст на иврит, вероятно свързан със значението на думата „зоар“ — сияние; Мойсей де Леон (1250–1305) — испански евреин, написал обширен коментар върху Петокнижието, „Зоар“, изпълнен с кабалистични теории, тайнствени сказания, загадъчни изречения, който се превърнал в една от основните книги на кабалистите.

[3] Мандала — санскритски термин за символичното изобразяване на вярата чрез геометрични фигури — кръг и квадрат; религиозно-естетическа форма, характерна за будизма и по-специално за тантризма.

[4] Пентакул (pentaculum — лат.) — петолъчна звезда, древен символ на микрокосмоса; според Парацелз, най-могъщият всеобхватен знак; според питагорейците — символ не само на познанието, но и на пълното осъществяване; според франкмасоните — символ на духа („пламтящата звезда“).

[5] … континента, наречен Му… — митичен континент, който според легендата се намирал близо до Австралия и потънал при катаклизъм.

[6] Соломоновият храм — според легендата цар Соломон построил два храма: Небесен и Земен. В Земния храм, издигнат в Йерусалим, през 1119 г. се заселили първите Нищи рицари на Христос и основали Ордена на Тамплиерите (от фр. — temple, храм), наричани още „храмовници“.

[7] Еони (от гр.) — висши еманации, съставни части и носители на свойствата на божеството. Разпределени по класове според символичните питагорейски закони за числата, те образуват „плерома“, съвършения рисунък на абсолюта, наречен още „Всестранен разум“. Гностиците приемат, че съществуват 365 еони или цикли на творението.

[8] Panta rhei (от гр.) — всичко тече (теорията на Хераклит за постоянното движение в природата).

[9] Ен-соф (ивр.) — букв. няма край, без край; за кабалистите Бог, който е Безкрайността, който е непознаваем.

[10] Архонти (от гр.) — понятие от гностическата космология, за манихеите, тайни сили, „синове на мрака“.

[11] … аеропланите на Брьоге, Блерио, Ено, хеликоптерът на Дюфо. — Брьоге, Блерио, Ено, Дюфо — френски изобретатели и конструктори от края на XIX и началото на ХХ в.

[12] Фредерик-Огюст Бартолди (1834–1904) — френски скулптор, автор на 33-метровата статуя „Свободата, озаряваща света“ (1886), издигната в Нюйоркския залив.

[13] Ваал — божество от различни нехристиянски религии, на което принасяли и човешки жертви.

[14] Нюрнбергски девственици — наименование на едни от най-страшните средновековни инквизиторски съоръжения.

[15] Традицията — тук и по-нататък под „Традиция“ се разбира древната окултна наука.

[16] „cher maitre“ (фр.)— „скъпи учителю“.— Бел. NomaD.

[17] Франсис Бейкън, граф Верулам, виконт Сейнт-Олбанс (1561–1626) — английски философ и политически деец, посветил се на реформата на науките. Автор на философския роман „Новата Атлантида“, в който очертава проект за организиране на град, управляван от учени.