Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

87

Любопитно съвпадение представлява фактът, че изданието ин-фолио от 1623-та, което минава за „Събрани съчинения“ на Шекспир, съдържа точно тридесет и шест драми.

(У. Ф. К. Уикстън, „Франсис Бейкън против призрачния капитан Шекспир: Розенкройцерската маска“, Лондон, „Кигън Пол“/ W.F.C. Wigston, Francis Bacon versus Phantom Captain Shakespeare: The Rosicrucian Mask, London, Kegan Paul, 1891, p. 353)

Когато обменяхме резултатите от нашите фантасмагории, ни се струваше, и то основателно, че действуваме с произволни асоциации, че постигаме изключителни къси съединения, и си вярвахме, може би щяхме да се срамуваме, ако ни бяха обвинили в детинщини. То беше, защото между нас царуваше съгласие, мълчаливо, както налагаше етикетът на иронията, по въпроса, че всъщност се подиграваме с логиката на другите. Но през дългите паузи, когато всеки от нас събираше своите доказателства за предстоящата обща среща, и с чистата съвест, че трупа частици за една пародична мозайка, мозъците ни свикваха да свързват, да свързват, да свързват всяко нещо с всичко друго, а за да го прави автоматично човек, трябваше да добие навик. Убеден съм, че от определен момент нататък вече няма разлика между навика да се преструваш, че вярваш, и навика да вярваш.

Също както при шпионите: проникват в тайните служби на противника, свикват да мислят като него, ако оцелеят, то е защото го постигат, и е логично, че след известно време преминават на другата страна, която вече е станала тяхната. Или пък както онези, които живеят сами с кучето си, разговарят по цял ден с него, в началото се опитват да разберат неговата логика, после започват да смятат, че то разбира тяхната, първо го твърдят предпазливо, после ревниво, след това докачливо и накрая запълват времето си с упреци и сцени на ревност, а когато вече са сигурни, че кучето е станало като тях, всъщност те са станали като него, и когато гордо заявяват, че са го очовечили, в действителност те са се превърнали в кучета.

Може би защото бях в ежедневен контакт с Лия и с детето, от тримата аз бях най-малко заразен от играта. Имах чувството, че я владея, смятах, че не й се поддавам, както когато удрях по агогона по време на ритуала: стоиш на страната на тези, които пораждат емоцията, а не на тези, които я изживяват. Не знаех за Диоталеви, но сега знам — той привикваше тялото си да мисли като диаболист. Що се отнася до Белбо, той се идентифицираше дори на нивото на съзнанието. Аз привиквах, Диоталеви се покваряваше, Белбо се покръстваше. Но и тримата бавно-бавно затъмнявахме онзи интелектуален лъч, който помага на човек да отличава привидното от истинското, метафората от реалните неща, губехме прекрасната, тайнствена и блестяща способност, която ни позволява да обявим, че еди-кой си е станал животно, без при това да смятаме, че са му пораснали лапи и опашка, докато болният казва „животно“ и веднага си го представя как лае, рие, драска или лети.

Можехме да забележим какво става с Диоталеви, ако не бяхме толкова разпалени. Мисля, че всичко започна в края на лятото. Дойде след почивката си поотслабнал, но не като човек, прекарал няколко седмици в походи из планината. Прозрачната му кожа на албинос вече бе добила жълтеникави оттенъци. Забелязахме това, но решихме, че е прекарал отпуската си над своите кабалистични рула. А и изобщо умът ни беше другаде.

Действително през следващите дни се заехме постепенно да систематизираме и крилата, които не влизаха в Бейкъновата линия.

Например редовите изследователи на масонството разглеждат Озарените от Бавария, които се стремят към разрушаване на нациите и дестабилизация на държавата, като вдъхновители не само на Бакуниновия анархизъм, но и на самия марксизъм. Елементарно. Озарените са били провокатори, които бейкънистите внедрили при тевтониците, а Маркс и Енгелс замисляли съвсем друго, когато са започнали своя Манифест през четиридесет и осма с красноречивите думи „призрак броди из Европа“. За какво им е била тази готическа метафора? Комунистическият манифест саркастично е намеквал за призрачното преследване на Плана, което вече от векове е разяждало историята на континента. И по този начин е предлагал една алтернатива както на бейкинистите, така и на неотамплиерите. Маркс е бил евреин, може би поначало е служел като говорител на равините от Херона или от Сафед, и задачата му е била да включи в търсенето целия богоизбран народ. Но в един момент решава да поеме инициативата в свои ръце, идентифицира Шехина, народа изгнаник в Царството, с пролетариата, не оправдава очакванията на своите вдъхновители, преобръща тенденциите на юдейския месианизъм. Тамплиери от всички страни, обединявайте се. Прекрасно. Каква по-добра историческа обосновка за комунизма?

— Добре — съгласи се Белбо. — Но не мислите ли, че и бейкънистите са имали доста трудности по пътя? Някои от тях тръгват по линията на сциентистката мечта и се натъкват на задънена улица. С други думи, в края на династията такива като Айнщайн или Ферми, които търсят тайната в сърцето на микрокосмоса, всъщност правят погрешни открития. Вместо да разбулят тайната на чистата, естествена, мъдра телурична сила, те откриват технологичната, мръсна, екологически вредна атомна енергия…

— Пространство/време, голямата грешка на Запада — допълни Диоталеви.

— Загуба на правилната посока. Ваксината и пеницилинът като карикатура на Еликсира за дълголетие — обадих се и аз.

— А и онзи другият Тамплиер, Фройд — продължи Белбо, — който, вместо да изследва истинските физически подземия, се впуснал да рови в психическите, като че ли вече не е било открито и казано всичко по този въпрос от алхимиците.

— Ама точно ти — закачи го Диоталеви, — настояваше да публикуваме книгите на доктор Вагнер. За мен психоанализата е храна за невротици.

— Да, и членът е само един фалически символ, нищо друго — заключих аз. — Хайде, господа, въртим се на празен ход. Да не губим време. Още не сме определили мястото на павликяните и йерусалимците.

 

 

Но преди да успеем да отговорим на поредния въпрос, ние се натъкнахме на една група, която не участвуваше в тридесет и шестимата невидими, но доста бързо и активно се включи в играта и провали отчасти намеренията ни, действувайки като объркващ елемент. Йезуитите.