Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

26

Всички традиции на земята трябва да бъдат разглеждани като традиции на една основна традиция-майка, която още от самото начало е била поверена на греховния човек и на неговите първи издънки.

(Луи-Клод дьо Сен-Мартен, „За детството на нещата“, Париж, „Ларан“, 1800, II, „За естеството на традициите изобщо“ / Louis-Claude de Saint Martin, De I’esprit des choses, Paris, Laran, 1800, II, „De l’esprit des traditions en general“)

И видях Салвадор, Салвадор да Баия де Тодос ос Сантос, „черния Рим“, и неговите триста шестдесет и пет църкви, които се открояват в подножието на хълмовете или по продължение на залива и в които се почитат боговете от африканския пантеон.

Ампаро се познаваше с един художник наивист, който рисуваше фреските си върху големи дъсчени плоскости, населени с библейски апокалиптични видения, блестящи като средновековни миниатюри, с коптски и византийски елементи. Естествено, беше марксист, говореше за неизбежната революция, по цял ден прекарваше в светилището „Носо Сеньор до Бомфин“, тържество на horror vaqui[132], пълно с благодарствени предмети, които висяха от сводовете и облепваха стените, една мистична смесица от сребърни сърца, дървени протези, крака, ръце, рисунки на чудотворни спасения сред ужасни урагани, смерчове и маелстрьоми. Заведе ни в ризницата на друга църква, изпълнена с огромни мебели, миришещи на палисандър.

— Кой е изобразен на тази картина? — обърна се Ампаро към клисаря.

— Свети Георги ли?

Клисарят ни погледна съучастнически.

— Наричат го свети Георги и по-добре да го наричат така, иначе свещеникът се ядосва, но си е Ошоси.

В продължение на два дни обикаляхме с художника църковни кораби и параклиси, скрити зад фасади, изрисувани като сребърни подноси, но вече почернели и похабени. С нас вървяха сбръчкани и куцащи слуги, ризниците бяха натъпкани със злато и с фалшиво сребро, с тежки ракли и разкошни рамки. Зад кристални ковчези покрай стените царствуваха статуи на светци в естествен ръст, обилно кървящи, с отворени рани, от които се стичаха рубинени капки, Иисусовци, сгърчени от страданието, с червени от кръвоизливи стъпала. Сред проблясъците на злато в късен барок съзирах ангели с лица на етруски, романски грифони и ориенталски сирени, които надничаха от капителите.

Вървях по древни улици, омаян от имена, които звучаха като песни — Руа да Агония, Авенида дос Аморес, Травеса де Шико Диабо… Бях попаднал в Салвадор по времето, когато правителството, или някой от негово име, провеждаше прочистване на стария град от хилядите бордеи, но още твърде малко беше направено. В подножието на тези запустели прокажени църкви, сякаш смутени от прекомерния си разкош, все още се простираха вонящи улички, гъмжащи от петнадесетгодишни чернокожи проститутки, от старици, продавачки на африкански сладкиши, клекнали на тротоара до своите запалени мангали, от пълчища бедняци, които танцуваха край помийните вади под звуците на транзистора от съседния бар. Старите дворци на колонизаторите, увенчани с вече нечетливи гербове, бяха превърнати в публични домове.

На третия ден придружихме нашия гид в бара на един хотел във вече преустроената висока част на града. Хотелът се намираше на улица, пълна с луксозни антикварни магазини. Там художникът трябвало да се срещне с някакъв италианец, който, както ни обясни, щял да купи, без да оспорва цената, една негова картина с размери три на два метра, изобразяваща гъсти редици ангели, които водят последно сражение с легионите на дяволите.

 

 

Така се запознахме с господин Алие. Въпреки горещината носеше елегантен тъмен костюм на райета, косите му бяха посребрени. Целуна ръка на Ампаро така, сякаш не можеше иначе да поздрави една дама, и поръча шампанско. Художникът трябваше да си тръгва и Алие му връчи цяло тесте туристически чекове, като му каза да изпрати творбата си в хотела. Останахме да си поприказваме. Алие говореше португалски правилно, но като човек, който го е учил в Лисабон, и с това още повече усилваше впечатлението за старомоден аристократизъм. Информира се за нас, изказа някои мисли върху вероятния женевски произход на моето име, прояви любопитство към фамилната история на Ампаро, макар че вече беше разбрал, че коренът й е от Ресифе. Що се отнася до неговия произход, той се изрази твърде общо.

— Аз съм като тези тук — каза, — в гените ми са натрупани безброй раси… Името ми е италианско, произлиза от едно старо имение на мой прадядо. Да, може би е благородническо, но кой днес се интересува от това? В Бразилия дойдох от любопитство. Привличат ме всички форми на мистичната Традиция.

Разказа ни, че в Милано, където живеел от няколко години, имал прекрасна библиотека с религиозна литература.

— Заповядайте, като се върнете, притежавам много интересни неща, от описания на афробразилски ритуали до култове на Изида от Долното царство.

— Обожавам култовете на Изида! — възкликна Ампаро, която от кокетство често се преструваше на повърхностна.

— Предполагам, че знаете всичко за култовете на Изида.

Алие отговори скромно:

— Само малкото, което съм видял.

Ампаро се опита да си възвърне загубеното:

— Не беше ли преди две хиляди години?

— Не съм млад като вас — усмихна се Алие.

— Също като Калиостро — пошегувах се.

— Нали когато минавал край едно разпятие, го чули да мърмори на своя слуга: „Казвах му аз на този евреин да внимава вечерта, но слуша ли ме някой?“

Физиономията на Алие се издължи и аз се притесних, че шегата ми го е засегнала. Започнах да се извинявам, но домакинът ни ме прекъсна с помирителна усмивка:

— Калиостро е бил мошеник, защото се знае точно къде и кога е роден, пък и не е успял да живее твърде дълго. Самохвалко.

— И аз мисля така.

— Калиостро е бил мошеник, повтори Алие, но това не значи, че не са съществували и не съществуват привилегировани личности, които са живели няколко живота. Съвременната наука знае толкова малко за процесите на застаряването, че не е недопустимо смъртността да е резултат само на лошо възпитание. Калиостро е лъжец, но не и граф Сен-Жермен[133], и когато твърди, че е научил някои химически тайни от древните египтяни, може би не лъже. Но тъй като никой не му вярва, когато разказва тези истории, от любезност към слушателите си се преструва, че се шегува.

— Но сега вие се преструвате, за да ни докажете, че казвате истината — обади се Ампаро.

— Вие не сте само красива, но и невероятно проницателна — отвърна Алие.

— Но ви заклевам да не ми вярвате. Ако ви се появя сред прашния блясък на моите векове, вашата красота ще увехне изведнъж, а това не бих си го простил никога.

Ампаро беше очарована, а аз почувствувах лекото бодване на ревността. Изместих темата върху църквите и онзи свети Георги-Ошоси, който бяхме видели. Алие каза, че непременно трябва да присъствуваме поне на едно кандомбле.

— Не отивайте там, където ви искат пари. Истинските места са тези, където ви приемат, без да искат от вас нищо, дори да вярвате. Да присъствувате с уважение, това да, с онази търпимост към всички вероизповедания, с която те самите приемат вашето неверие. Някои „паи“ или „мае де санто“[134] на пръв поглед сякаш излизат направо от Чичо Томовата колиба, но всъщност притежават културата на Грегорианската академия.

Ампаро сложи ръката си върху неговата.

— Заведете ни! Била съм веднъж, но преди много години, на една умбанда, и твърде малко си спомням. Помня само някакво силно вълнение…

Алие сякаш се смути от докосването, но не се дръпна. Само, както по-късно го виждах да прави в моменти на размисъл, с другата ръка извади от джобчето на жилетката си малка кутия от злато и сребро — табакера или кутийка за хапчета, с инкрустиран ахат на капака. Върху масичката в бара гореше свещ и Алие, сякаш без да иска, доближи кутийката до нея. Видях, че от топлината ахатът стана прозрачен и на негово място се появи миниатюра, изключително нежна, в синьо-зелено и златно, представяща овчарка, която държи кошничка с цветя. Повъртя я из пръстите си с разсеяно благоговение, като че ронеше зърната на броеница. Забеляза любопитството в очите ми, усмихна се и прибра скъпия предмет.

— Вълнение ли? Не бих искал, скъпа госпожо, освен проницателна да сте и прекалено чувствителна. Изтънчено качество, когато се съчетава с финес и интелигентност, но опасно за хора, които се готвят да посетят някои места, без да знаят какво търсят и какво ще намерят… От друга страна, не смесвайте умбанда и кандомбле. Последното е изцяло местен ритуал, афробразилски, както го наричат, докато умбандата е сравнително късно творение, рожба на кръстоската между индианските ритуали и европейската езотерична култура, тази от рода, да речем, на тамплиерската мистика…

Тамплиерите отново ме споходиха. Казах на Алие, че съм правил издирвания за тях. Погледна ме заинтригуван.

— Странна ситуация, драги приятелю. Тук, под Южния кръст, да открия един млад Тамплиер…

— Не, не смятайте, че съм привърженик…

— В никакъв случай, господин Казобон. Ако знаехте колко низости съществуват в тази област…

— Зная, разбира се.

— Добре тогава. Но ние трябва да се видим отново, преди да си заминете.

Уговорихме си среща за следващия ден: и тримата искахме да разгледаме покритото пазарче до пристанището.

 

 

На следващата сутрин се срещнахме там — беше рибен пазар, арабски „сук“, панаир, който се бе разраснал като раков тумор, един завладян от силите на Злото Лурд[135], където магьосниците, владеещи дъжда, можеха да съжителствуват с екстаза и стигматите на капуцините, пъстра смес от чудодейни торбички със зашити в тях молитви, каменни ръчички, свити в кукиш, коралови рогчета, разпятия, въжени хамаци, килими, чанти, сфинксове, сърчица, колчани за стрели от племето бороро, сексуални символи от предюдейски религии, еврейски звезди, нанизи от раковини. Изродената мистика на европейските конкистадори се сливаше със земния практицизъм на робите, също както цветната кожа на всеки присъствуващ разказваше историята на изгубени родословия.

— Ето — каза Алие, — виждате образа на онова, което в учебниците по етнография се нарича „бразилски синкретизъм“. Мръсна дума според официалната наука. Но в най-високия си смисъл синкретизмът е признаването на една-единствена Традиция, която прекосява и подхранва всички религии, всички знания, всички философии. Мъдрец е не онзи, който надценява едно за сметка на друго, а този, който съпоставя петънцата на светлината, откъдето и да идват те. И следователно тези роби, или потомци на роби, са по-мъдри от етнографите на Сорбоната. Нали поне вие, красива госпожо, ме разбирате?

— Не толкова с разума — отвърна Ампаро, — колкото с червата си. Извинявайте, зная, че граф Сен-Жермен не би се изразил по този начин. Искам да кажа, че съм родена в тази страна и дори онова, което не зная, ми говори отнякъде, мисля, че оттук… — Сложи ръка на гърдите си.

— Какво беше казал онази вечер кардинал Ламбертини на дамата с прекрасния диамантен кръст на деколтето: „Каква радост да умреш на тази Голгота!“ Така бих искал и аз да слушам тези гласове. Но сега трябва да ви се извиня, и на двамата. Идвам от едно време, в което хората бяха способни да погубят душата си само и само да отдадат почит на привлекателността. Ще ви оставя насаме. Но ще бъдем във връзка.

 

 

— Би могъл да ти бъде баща — казах на Ампаро, докато я мъкнех из пазара.

— Даже и прадядо. Намекна, че е най-малко на хиляда години. Нима ревнуваш от мумията на фараона?

— Ревнувам от всеки, който ти запалва някаква лампичка в главата.

— Чудесно, точно това е любовта!

Бележки

[132] Horror vaqui (лат.) — ужас от празното пространство.

[133] Граф Сен-Жермен — прочут френски авантюрист от XVIII в., чието истинско име не е известно. По-нататък в романа Умберто Еко представя повечето легенди за неговите похождения.

[134] „Паи“ или „мае де санто“… (порт.) — „баща“ или „майка на светец“.

[135] Лурд — град във Франция, където според преданията Девата се явила на едно младо момиче; и до днес пещерата и изворът в околностите на Лурд са място за поклонение.