Умберто Еко
Махалото на Фуко (38)

38

Таен Майстор, Съвършен Майстор, Майстор по Призвание, Управител на Строежите, Избраник на Деветимата, Кавалер на Соломоновия свод или Майстор на Деветия свод, Велик Шотландец на Свещения Купол, Рицар на Изтока или на Меча, Принц на Йерусалим, Рицар на Изтока и на Запада, Принц Рицар на Розата и Кръста и Рицар на Орела и на Пеликана, Велик Първосвещеник или Върховен Шотландец на Небесния Йерусалим, Почетен Велик Майстор на Всички Ложи (пожизнено), Пруски Рицар и Патриарх от Ноевото Племе, Рицар на Кралската Алебарда или Принц на Ливан, Принц на Скинията, Рицар на Медната Змия, Принц на Милосърдието или на Милостта, Велик Командор на Храма, Кавалер на Слънцето или Принц Поклонник, Рицар на Свети Ендрю Шотландски или Велик Магистър на Светлината, Висш Избраник Кадош, Кавалер на Белия и Черния Орел.

(Висши титли на масонството при Древния и Всеприет Шотландски ритуал).

Минахме по коридора, изкачихме три стъпала и влязохме през остъклената врата. Изведнъж се озовахме в съвсем различен свят. Ако помещенията, в които бях влизал до този момент, бяха тъмни, прашни, претъпкани, това, което виждахме, приличаше на малка уютна приемна във ВИП-а на летище. Дискретна музика, изискани мебели, бледосини стени, по които висяха фотографии, представящи как господа с лица на депутати връчват крилата Нике на господа с лица на сенатори. Върху елегантна масичка артистично бяха разхвърляни, като в зъболекарски кабинет, няколко списания с потъмнели страници — „Литературен изказ“, „Поетичен атанор“, „Роза и Тръни“, „Свободен стих“. Изобщо не ги бях виждал и чак после разбрах защо: разпространяваха се само сред клиентите на „Мануцио“.

Ако в началото си бях помислил, че съм проникнал в директорското отделение на „Гарамонд“, то бързо трябваше да осъзная заблуждението си. Намирахме се в помещенията на друго издателство. При входа на „Гарамонд“ имаше малка тъмна витрина, окачена не на най-видно място, с последните публикувани книги. Но книгите на „Гарамонд“ бяха скромни, още неразрязани и с ненатрапчиви сивкави корици — трябваше да наподобяват френските университетски издания, отпечатани на хартия, която пожълтява за няколко години, подсказвайки, че авторът, особено ако е млад, ги е публикувал отдавна. Там имаше и друга витринка, осветена отвътре, в която бяха изложени книги на издателство „Мануцио“, някои разтворени — бели корици, елегантни, отпечатани на хартия тип оризова, с красив едър шрифт.

Поредиците на „Гарамонд“ носеха сериозни и тежки имена като „Хуманитарни изследвания“ или „Философия“, докато поредиците на „Мануцио“ бяха озаглавени с нежни и поетични изрази: „Цветето, което не откъснах“ (поезия), „Непознати земи“ (проза), „Часът на Олеандъра“ (в нея бяха включени заглавия от рода на „Дневник на едно болно момиченце“), „Великденски остров“ (струва ми се, есеистика), „Новата Атлантида“ (последната публикувана книга се казваше „Koenigsberg Redenta^[1] — Въведение във всички бъдещи метафизики, които биха могли да се представят като двойна трансцендентална система и наука за феноменалната воля“). На всички корици се виждаше емблемата на издателството: пеликан под палма, и мото: „Имам това, което давам“.

Белбо ми каза няколко най-общи думи: господин Гарамонд просто притежавал две издателства. През следващите дни си дадох сметка, че преходът между „Гарамонд“ и „Мануцио“ е предназначен само за вътрешно ползуване. Официалният вход на „Мануцио“ беше откъм улица Маркезе Гуалди, а вонящият свят на улица Синчеро Ренато отстъпваше пред чистите фасади на тази улица, пред широките й тротоари и входовете с асансьори от алуминий. Никой не би допуснал, че един апартамент в стара къща на улица Синчеро Ренато е свързан само чрез три стъпала със сграда на улица Гуалди. За да получи разрешение, господин Гарамонд явно се бе потрудил доста, навярно бе използувал връзките на един от своите автори, началник в кметството.

Бяхме приети веднага от госпожа Грация, ласкава достопочтена дама, шалче от модна къща, костюм в същия цвят като стените, която ни покани с дежурна усмивка в салона с глобуса. Салонът не беше много голям, но напомняше залата в Палацо Венеция^[195] с глобуса на входа и махагоновото писалище на господин Гарамонд в дъното, който сякаш го гледаше с обърнат наопаки бинокъл. Гарамонд ни направи знак да се приближим. Притеснявах се. По-късно, при влизането на Де Губернатис, Гарамонд щеше да стане и да тръгне насреща му и с този израз на сърдечност щеше да подчертае още повече висшето си благоволение, защото посетителят първо щеше да види как той прекосява салона и после, хванат под ръка от домакина, щеше да го прекоси още веднъж и сякаш по чудо пространството за него щеше да се удвои.

Гарамонд ни покани да седнем срещу писалището и се държа сърдечно и прямо.

— Доктор Белбо ми каза добри неща за вас, доктор Казобон. Имаме нужда от сериозни сътрудници. Както вече сте разбрали без съмнение, не става дума за назначаване, не можем да си го позволим. Ще получите добра компенсация за усърдието си, бих казал, за предаността си, защото нашата работа е мисионерска.

Съобщи ми една сума, изчислена по определен норматив, която тогава ми се стори разумна.

— Чудесно, драги Казобон. — Спести ми титлата, защото вече му бях подчинен.

— Тази история на металите трябва да стане прекрасна, бих казал дори много красива. Популярна, достъпна, но научно издържана. Трябва да смайва читателя, но в научно отношение. Ще ви дам пример. В проекта чета, че съществува една сфера, как се наричаше, а, да, Магдебургска — две плътно доближени полукълба и между тях вакуум. Закачат й два впряга нормандски коне, единия от едната, другия от другата страна, но двете полукълба не се отделят. Добре, но това е научно съобщение. А вие трябва да го изнамерите измежду другите, които не са толкова любопитни. И след като го намерите, трябва да откриете изображението — фреска, картина, каквото и да е. Съответствуващо на епохата. И го слагаме на цяла страница, цветно.

— Има една гравюра — казах. — Знам я.

— Виждате ли? Браво! На цяла страница, цветна.

— Щом е гравюра, значи е черно-бяла — възразих.

— Така ли? Още по-добре, тогава ще е черно-бяла. Точността си е точност. Но на златен фон. Трябва да смае читателя, да го накара да почувствува именно този ден, в който е направен експериментът. Ясно ли е? Научно, реалистично, увлекателно. Науката може да се използува, за да впримчи читателя. Има ли нещо по-зрелищно, по-драматично от Мари Кюри, която се прибира вкъщи и в тъмнината вижда флуоресцентната светлина. Боже господи, това пък какво е?… Бил е въглеводородът, флогистонът или там както го наричат. И ето, Мария Кюри открива радиоактивните лъчи. Ефектът да се подсили. Като се придържаме към истината.

— Но какво общо имат радиоактивните лъчи с металите? — запитах.

— Че нямат ли?

— Може и да имат.

— Е, тогава? От гледна точка на металите може да се преобърне с главата надолу целият свят на знанието. Как решихме да озаглавим книгата, Белбо?

— Мислехме за нещо сериозно, от рода на „Металите и материалната култура“.

— И трябва да бъде сериозно. Но още по-привлекателно, с една дреболия, която да казва всичко… Да речем… Например „Световна история на металите“. Нали участвуват и китайците?

— Да, разбира се.

— Значи е световна. Не е рекламна уловка, истина си е. А може и „Чудесното приключение на металите“.

Точно тогава госпожа Грация съобщи, че е пристигнал командор Де Губернатис. Господин Гарамонд се поколеба за миг, погледна ме с подозрение, но Белбо му направи знак, сякаш за да му каже, че вече може да ми има доверие, и Гарамонд нареди да поканят госта, като стана да го посрещне.

Де Губернатис беше с двуреден костюм, значка на ревера, писалка в джобчето, сгънат вестник в единия джоб на сакото и папка под мишница.

— Скъпи командоре, заповядайте, нашият приятел Де Амброзиис ми разказа за вас, за вашия живот, отдаден на Отечеството. И за тайния ви поетичен талант, така ли е? Хайде, покажете ми това съкровище, което държите тук… Ще го предам на моите главни редактори.

Покани го да седне на едно от креслата пред отрупаното с книжа писалище и погали с треперещи от нетърпение ръце папката, която му бе връчена.

— Не говорете, зная всичко. Идвате от Випитено, велик и благороден град. Животът ви е бил отдаден на служба в митниците. А тайно, ден след ден, нощ след нощ, сте запълвали тези страници, вдъхновени от демона на поезията. Ех, поезията… Изгаряла е младостта на Сафо и е подхранвала старините на Гьоте… Лекарство, казвали гърците, отрова и лек. Естествено, трябва да прочетем това ваше творение. Изисквам най-малко три рецензии, една вътрешна и две на консултанти (анонимни, съжалявам, но са много известни имена…). Издателство „Мануцио“ не публикува нито една книга, без да е абсолютно сигурно в качеството й, а качеството, вие го знаете по-добре и от мен, е нещо неуловимо, трябва да бъде открито с шесто чувство, понякога книгата има несъвършенства, грапавини — дори Итало Звево^[196] е писал лошо, ще възразите, но за бога, все пак се чувствуват мисълта, ритъмът, силата. Зная, не е нужно да ми го казват, още при първия поглед върху тези страници усещам нещо, но не желая да оценявам сам, макар че колко пъти, о, наистина, колко пъти! — рецензиите са били хладни, докато аз съм бил запленен, защото не може един автор да бъде отхвърлен, без човек да е влязъл, както се казва, в синхрон с него. Ето например, отварям наслуки този ръкопис и погледът ми попада на стих: „като наесен отслабнали ресници“. Хубаво е, не зная как е другото, но чувствувам духа, долавям образа, понякога текстовете действуват по този начин, един екстаз, едно опиянение… Cela dit, драги приятелю, ако човек можеше да прави това, което иска! Но издателската дейност също е производство, най-благородното, разбира се, но все пак производство. А знаете ли колко струват днес печатът, хартията? Погледнете, погледнете днешния вестник, докъде се е покачила цената на Уол Стрийт. Ще кажете, това не ни засяга? Обаче ни засяга. Знаете ли, че плащаме данъци дори за склада? Аз не продавам, а те облагат дори непродаденото. Плащам дори за неуспеха, голготата на гения, който филистерите не признават. Тази хартия например, много е тънка, ще ми разрешите да отбележа, щом сте си позволили да пишете върху най-качествена хартия, чувствува се поетът, драскачът би използувал най-грубата, за да заблуди окото и обърка духа, но тази поезия извира от сърцето и о, словата са тежки като камъни и могат да преобърнат света, та казвам, тази ваша тънка хартия на мен ми се струва като хартия за банкноти.

Иззвъня телефонът. По-късно щях да разбера, че Гарамонд е натиснал копчето, скрито под писалището, и госпожа Грация го е свързала с несъществуващ събеседник.

— Скъпи маестро! Как?… О, чудесно! Прекрасна новина, истински празник. Всяка ваша нова книга е събитие… Разбира се, издателство „Мануцио“ ще е щастливо, трогнато, нещо повече, радостно да ви има сред своите автори. Видяхте какво писаха вестниците за вашата последна поема. Достойна за Нобеловата награда. Вие обаче изпреварвате времето. Големи усилия положихме да продадем три хиляди екземпляра…

Командор Де Губернатис пребледня — три хиляди екземпляра за него бяха цифра, за която не можеше и да мечтае.

— Успях да покрия разходите. Ако знаехте колко души имам тук, зад стъклената врата… Днес, за да възвърна разходите по една книга, ми е необходим тираж от поне десет хиляди, но за щастие повечето наши книги се продават в по-голям тираж, но това са писатели, как да кажа, с друго призвание, Балзак е продавал книгите си като топъл хляб. Пруст е също толкова велик, но ги е публикувал за своя сметка. Вие ще влезете в антологиите и ще ви преподават в училище, но няма да попаднете на будките по гарите, така е било и с Джойс, който също като Пруст е публикувал книгите си на свои разноски. Аз мога да си позволя да издавам книги като вашите само по една на две-три години. Ще ми дадете срок от три години…

Последва дълга пауза. На лицето на Гарамонд се изписа мъчително притеснение.

— Как? На ваши разноски? Не, не е въпрос за цифрата, цифрата може да се задържи… Там е работата, че „Мануцио“ не използува… Разбира се, ще кажете, че Джойс, Пруст… Да, разбирам…

Още една изстрадана пауза.

— Добре, ще поговорим. Аз бях откровен с вас, вие сте нетърпелив, да направим това, което се нарича „joint venture“^[197], както ни учат американците. Заповядайте утре и ще уточним нещата… Моите почитания и още веднъж благодаря…

Гарамонд като че се събуждаше от сън. Притисна с длани очите си, после изведнъж сякаш се досети за присъствието на госта:

— О, извинете. Беше един Писател. Истински писател, може би един от Великите. И тъкмо затова… Понякога се чувствувам унизително, когато упражнявам тази професия. Ако не беше призванието… Но да се върнем към вашия ръкопис. Казахме си всичко, ще ви пиша, да речем, след около месец. Ръкописът остава тук, в добри ръце.

Командор Де Губернатис си тръгна, без да каже нито дума повече. Имаше чувството, че е влязъл в ковачницата на славата.