Умберто Еко
Махалото на Фуко (70)

70

Трябва обаче добре да помним тайните указания за един период от 120 години, които брат А., наследникът на Д. и последен от второто направление, живял сред мнозина от нас, ни отправя на нас, от третата линия…

(„Fama Fraternitatis“, In Allgemeine und general Reformation, Касел, „Весел“, 1614)

Веднага започнах да чета двата манифеста на Розенкройцерите, „Fama“ и „Confessio“^[1]. Хвърлих поглед и на „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“ от Йохан Валентин Андрее, защото Андрее беше предполагаемият автор на манифестите.

Двата манифеста се бяха появили в Германия между 1614-та и 1616-та. Около тридесет години след срещата между французи и англичани през 1584 година, но почти век преди французите да се свържат с германците.

Прочетох манифестите с мисълта, че трябва не да вярвам в това, което казваха, а да разбера какво е намерението им, какво се криеше зад тях. Знаех, че за да ги накарам да ми кажат това „друго“, трябва да прескачам части и да разглеждам някои изречения като по-важни от други. Но беше тъкмо това, на което диаболистите и техните водачи ни учеха. Ако човек иска да проникне в тайнственото време на Откровението, не трябва да следва нито буквалните и неясни вериги на логиката, нито тяхната монотонна последователност. От друга страна, ако човек ги взима буквално, двата манифеста бяха струпване на абсурди, загадки, противоречия.

Следователно явно не казваха това, което казваха на пръв поглед, и оттук не представляваха нито покана към цялостна духовна реформа, нито историята на нещастния Кристиан Розенкройц. Бяха шифровано послание, което трябваше да се разчете чрез налагане на модел, а моделът скрива определени пространства и оставя други незакрити. Както в шифрованото послание от Провенс, където бяха важни само началните букви. Аз не разполагах с модел, но можех да предположа какъв е, а за да предположа какъв е, беше необходимо да чета с недоверие.

Нямаше никакво съмнение, че манифестите говореха за Плана от Провенс. В гробницата на К.Р. (алегория за Хамбара за Десятъка, нощта на 23 юни 1344 година) е било скрито съкровище, за да могат следовниците да го открият, едно съкровище „скрито… за сто и двадесет години“. Това, че съкровището не е било от паричен вид, също беше ясно. Не само че хитро се отричаше скъперничеството на алхимиците, но и открито се казваше, че това, което се обещава, е велика историческа промяна. И ако някой не разбираше, следващият манифест повтаряше, че не трябва да се пренебрегва едно предложение, отнасящо се до „miranda sextae aetatis“ (чудесата на шестата и последна среща!), и се подчертаваше: „Дано само Бог пожелае да доведе до нас светлината на своя шести candelabrum^[276]… ако всичко можеше да се прочете в една-единствена книга и от нея да се разбере и запомни това, което е станало… Колко ще е добре, ако чрез песента (посланието, прочетено на глас) камъните (lapis exillis!^[277]) можеха да се превърнат в перли и рубини…“ И освен това се говореше за тайни аркани и за една власт, която трябвало да бъде установена в Европа, за едно „велико дело“, което трябвало да бъде извършено… Разправяше се, че К.Р. отишъл в Испания (или Португалия?) и показал на учените мъже там „къде да постигнат истинските indicia^[278] на бъдните векове“, но напразно. Защо напразно? Защото германската тамплиерска група в началото на XVII век обнародвала една ревниво пазена тайна, сякаш е било нужно да се излезе на открито, за да се противодействува на някаква пречка, издигната пред процеса на препредаването?

Никой не можеше да отрече, че манифестите са се мъчели да възстановят фазите на Плана така, както ги беше определил Диоталеви. Първият брат, за когото се казва, че умрял или че стигнал „до границата“, беше брат И.О., загинал в Англия. Следователно някой е пристигнал като победител на първата среща. Споменаваше се също втората третата поредна линия. Дотук всичко е трябвало да бъде наред: втората линия, английската, се среща с третата, френската, през 1584 година и тези хора, които пишат в началото на XVII век, могат да говорят за това какво се е случило с първите три групи. В „Химическата венчавка“, написана от Андрее в младежките му години и следователно преди манифестите (макар те да се появяват през 1616-а), се споменават три внушителни храма, трите места, които вероятно вече са били познати.

Давах си сметка обаче, че макар двата манифеста да разказваха с едни и същи думи, те внушаваха мисли за нещо тревожно, което предстоеше да се случи.

Например защо така се настояваше върху обстоятелството, че времето е настъпило, че моментът е дошъл, макар врагът да е приложил всички свои хитрости само и само да попречи на осъществяването на замисъла? И какъв замисъл? Казваше се, че крайната цел на К.Р. е Йерусалим, но че той не успял да стигне дотам. Защо? Възхваляваха се арабите, защото си разменяли послания, докато в Германия учените не умеели да си помагат един на друг. И се споменаваше за една „по-голяма група, която искала паството изцяло за себе си“. Тук се говореше не само за определен човек, който се мъчел да попречи на Плана, за да постигне своя цел, но и за действително осуетяване на Плана.

Във „Fama“ се говореше, че отначало някой бил създал магическо писмо (ясно кое — посланието от Провенс!), но че часовникът на Бог отмервал всяка минута, „докато нашият не успява да показва дори часовете“. Кой е пропуснал ударите на божествения часовник, кой не е успял да пристигне навреме на определеното място? Споменаваше се едно първоначално ядро на братя, които можели да разгласят някаква тайна философия, но решили да се разпръснат по света.

Манифестите разкриваха някаква трудност, някаква несигурност, известно объркване. Братята от първата линия направили така, че всеки от тях да бъде заместен „от един достоен наследник“, но решили „да държат в тайна… мястото, където ще бъдат погребани, тъй че и до днес не се знае къде са гробовете им“.

За какво ставаше дума? Кое не се знаело? Мястото на чие точно „погребение“ не е било известно? Беше очевидно, че манифестите са били написани, защото някаква брънка от информацията се бе изгубила и се призоваваха всички, които случайно знаят нещо, да се обадят.

Финалът на „Fama“ беше за мен недвусмислен: „Обръщаме се отново към всички учени в Европа… да погледнат с добронамереност на нашето предложение… да споделят с нас своите разсъждения… и всеки, който ни каже името си, ще може да разговаря с нас лично или пък, ако съществува някаква спънка, писмено.“

Съвсем същото, което имаше намерение да направи полковникът, като публикува своята история. Да принуди някой да излезе от мълчанието.

Някъде се е получило прекъсване, пауза, липса. В гробницата на К.Р. беше написано не само „post 120 annos patebo“, за да припомня периодичността на срещите, но и „Nequaquam vacuum“. Не просто „празното не съществува“, а „празното не би трябвало да съществува“. А вече е зейнала празнота, която трябвало да бъде запълнена!

Но още веднъж се питах: защо този текст е бил създаден в Германия, където четвъртата линия просто е трябвало да изчаква със свято търпение да дойде нейният ред? Германците не е трябвало да се оплакват, през 1614 година, от пропусната среща в Мариенбург, защото срещата в Мариенбург е била предвидена за 1704-та!

Имаше едно-единствено обяснение: германците са протестирали срещу това, че не се е осъществила предидущата среща!

Ето го ключа! Германците от четвъртата линия са се оплаквали от това, че англичаните от втората линия са осуетили срещата с французите от третата линия! Разбира се. В текста и дете можеше да открие такива алегории: отваря се гробницата на К.Р. и в нея се намират подписите на братята от първия и от втория кръг, но не и от третия! Португалците и англичаните са там, но къде са французите?

Общо взето, двата манифеста на Розенкройцерите, ако човек умееше да ги чете, намекваха за това, че англичаните са изпуснали французите. А според това, което установихме, англичаните са били единствените, които знаели къде могат да намерят французите, французите са били единствените, които знаели къде могат да намерят германците. Но дори ако през 1704 година французите са успели да възстановят връзката с германците, една трета от това, което е трябвало да предадат, така или иначе, е липсвала.

Розенкройцерите излизат наяве, рискувайки всичко, защото това е бил единственият начин да се спаси Планът.