Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

113

Нашето дело е тайна в тайната, тайната за нещо, което остава забулено, тайна, която само друга тайна може да обясни, това е тайна за една тайна, която се задоволява от една тайна.

(Джафар ал-Саид, шести Имам)

Бавно се връщах в съзнание. Чувах звуци, бях заслепен от по-силна светлина. Чувствувах краката си вкочанени. Опитах се да стана бавно, без да вдигам шум, и ми се струваше, че стъпвам върху дъно, осеяно с морски таралежи. Като Малката Сирена на Андерсен. Приклекнах няколко пъти, стъпил на пръсти, и болката поутихна. Едва след това, като подадох внимателно главата си навън, като се огледах наляво и надясно и си дадох сметка, че будката все пак е останала в тъмнина, успях да овладея положението.

Църковният кораб беше целият осветен. Светлината идеше от фенерите, но вече бяха станали десетки, стотици, носени от новодошлите, които прииждаха откъм гърба ми. Идваха явно през прохода, нижеха се от лявата ми страна, насочваха се към църквата и се настаняваха в кораба. „Боже мой, възкликнах наум, «Нощта на Голия връх»[423] във вариант Уолт Дисни.“

Не говореха високо, шепнеха, но всички заедно произвеждаха един ритмичен шум като статисти от оперен хор.

От лявата ми страна фенерите бяха разположени на пода в полукръг, допълващ със сплесната дъга източния полукръг на хора и докосващ в крайната точка на този неистински полукръг, на юг, статуята на Паскал. Там бе запален мангал, в който някой хвърляше ароматични треви, благоухания. Пушекът стигаше до мен в будката, дразнеше гърлото ми и предизвикваше у мен замайване от превъзбуда.

В светлината на олюляващите се фенери забелязах, че в центъра на хора нещо се движи — една удължена тъмна сянка.

Махалото! Махалото вече не се люлееше на обичайното си място между църковния кораб и трансепта. Беше окачено, но по-голямо, на ключовия камък на свода, в центъра на хора. По-голямо беше кълбото, по-дебело — въжето, което ми приличаше по-скоро на усукан метален кабел.

Това Махало беше огромно, каквото навярно е било в Пантеона. Като Луната, гледана през телескоп.

Искали са да го възстановят такова, каквото вероятно Тамплиерите са го изпробвали за първи път, половин хилядолетие преди Фуко. За да го накарат да се люлее свободно, бяха махнали някои елементи, създавайки в амфитеатъра на хора тази груба симетрична антистрофа[424], образувана от фенерите.

Запитах се как може Махалото да поддържа равномерното си движение, след като под плочника на хора няма магнитен регулатор. После разбрах. До самия хор, близо до дизеловите двигатели, един човек, готов да скокне, дебнеше като котка промените в плоскостта на люлеенето. Всеки път, когато кълбото стигаше до него, той го тласваше леко, с точно движение на ръката, едва забележимо докосвайки го с пръсти.

Беше във фрак. Като Вълшебника Мандрейк[425]. По-късно, когато видях приятелите му, разбрах, че е фокусник, илюзионист от Малкия Цирк на Мадам Олкот. Професионалист, способен да отмерва натиска на крайчеца на пръстите си, човек със сигурна китка, умеещ да мести нещата с точност до микрон. Може би притежаваше дарбата да усеща през тънките подметки на лачените си обувки трептенията на подземните токове и да движи ръцете си по логиката на кълбото и на Земята, на която то съответствуваше.

Неговите приятели. Вече виждах и тях. Движеха се между автомобилите в кораба, плъзгаха се край дрезините и мотоциклите, почти се търкаляха в полумрака, един мъкнеше към широкия коридор в дъното стол и масичка, покрита с червен плат, друг подреждаше допълнителни фенери. Бяха дребни, призрачни, накуцващи като рахитични деца, един от тях мина край мен и аз съгледах монголоидните му черти и плешивия му череп. Малките Чудаци на Мадам Олкот, гадните уродчета, които бях видял на афиша в книжарница „Слоан“.

Циркът беше в пълен състав. С целия си щаб от служители, пазачи и балетмайстори. Видях Алекс и Денис, Великаните от Авалон, стегнати в гьонени брони, осеяни с безброй капси, русокоси и наистина с гигантски размери, облегнали гърбове на огромния „Обеисан“ и скръстили ръце на гърдите в очакване на нещо.

Нямах време да си задавам други въпроси. Междувременно някой беше влязъл тържествено и бе наложил тишина с вдигната ръка. Разпознах Браманти само по огненочервената роба, бялата наметка и митрата, с които го бях видял онази вечер в Пиемонт. Браманти се приближи до мангала и хвърли в него нещо, от което лумна огън, а после блъвна гъст дим, чиято сладникава миризма бавно изпълни въздуха. Като в Рио, помислих си. И като на празника на алхимиците. А пък си нямам агогон. Сложих си кърпата пред носа и устата като филтър. Но вече Браманти като че ли се бе раздвоил и Махалото се люлееше в безброй посоки като въртележка на панаир.

Браманти запя нещо като псалм:

— Алеф, Бет, Гимел, Далет, Хе, Вав, Заин, Хет, Тет, Йод, Каф, Ламед, Мем, Нун, Самек, Аджин, Пе, Саде, Коф, Реш, Шин, Тау![426]

Тълпата отговори с тон на молитва:

— Пармесиел, Падиел, Камуел, Азелиел, Бармиел, Гедиел, Азириел, Мазериел, Дорхтиел, Узиел, Кабариел, Раизиел, Симиел, Армадиел…

Браманти направи знак. Една мъжка фигура се отдели от тълпата и коленичи в нозете му. Само за миг съгледах лицето й. Беше Рикардо, човекът с белега, художникът.

Браманти му задаваше въпроси, а той отговаряше, рецитирайки наизуст обредните формули:

— Кой си ти?

— Аз съм ученик, още непосветен в най-висшите тайни на Трес. Подготвях се в усамотение и основан на аналогиите размисъла върху тайната на Бафомет със съзнанието, че Великото Дело кръжи около шест непокътнати печата и че едва накрая ще узнаем тайната на седмия.

— Как беше приет?

— Като минах по перпендикуляра на Махалото.

— Кой те прие?

— Мистичен посланик.

— Би ли го разпознал?

— Не, защото носеше маска. Познавам само рицаря, който е по ранг над мен, а той пък познава висшестоящия си. И всеки знае само по един. И тъй искам да бъде.

— Quid facit Sator Arepo?

— Tenet Opera Rotas.

— Quid facit Satan Adama?

— Tabat Amata Natas. Mandabas Data Amata, Nata Sata.[427]

— Доведе ли жената?

— Тук е. Предадох я на когото ми бе заповядано. Готова е.

— Върви и чакай.

Диалогът се водеше на някакъв приблизителен френски и от двете страни. После Браманти каза:

— Братя, събрали сме се тук в името на Единния Орден, на Неведомия Орден, към който до вчера не знаехте, че принадлежите, докато всъщност сте му принадлежали винаги. Да се закълнем. Анатема за предателите на Тайната, анатема за издайниците на Скритото, анатема за онзи, който превръща в зрелище обредите и мистериите!

— Анатема!

— Анатема за Невидимия събор, за незаконните синове на Хирам и вдовицата, за умозрителните и действуващи източни и западни майстори на древната, възприета или изправена лъжа. Анатема за Мизраим и Мемфис, за Филактетите и за Деветте Сестри, за Строгото Съблюдение и за техния Ordo Templi Orientis, за Озарените от Бавария и Авиньон, за Рицарите Кадош, за Избраниците Коен, за Съвършеното приятелство, за Рицарите на Черния орел и на Божи гроб, за английските Розенкройцери, за кабалистите от Златния Роза+Кръст, за Златната зора, за католическия Розов Кръст на Храма и на Граал, за Утринната звезда, за Astrum Argentinum и за Телем, за Врил и Туле, за всеки древен и мистичен узурпатор на името на Великото бяло братство, за Пазителите на Храма, за всяка общност в Цион и Галиите!

— Анатема!

— Който поради наивност, покорство, вярност към обета, пресметливост или корист е бил посветен в ложа, общност, братство, орден или секта, които неправомерно се обявяват за покорни на Непознатите Управници и на Властелините на Света, нека тази нощ се отрече от тях и измоли пълно приобщаване към духа и буквата на единственото истинно Съблюдение на Трес, сиреч на Templi Resurgentes Equites Synarchici, тройния и трикратен мистичен и свръхтаен Орден на синархичните рицари на тамплиерското възраждане!

— Sub umbra alarum tuarum!

— Да влязат сега почетните носители на тридесет и шестте висши и най-тайни степени!

И докато Браманти извикваше един по един избраниците, те влизаха в обредни одежди със знака на Златното руно на гърдите.

— Рицарят на Бафомет, Рицарят на Трите Непокътнати Печата, Рицарят на Седмия Печат, Рицарят на Тетраграмата, Рицарят Отмъстител на Флориан и Деи, Рицарят на Атанор… Почитаемият Наометър на Вавилонската Кула, почитаемият Наометър на Великата Пирамида, почитаемият Наометър на Катедралите, почитаемият Наометър на Соломоновия Храм, почитаемият Наометър на Палатинските градини, почитаемият Наометър на Храма в Хелиополис…

Браманти произнасяше титлите и назованите влизаха на групи, тъй че не успявах да различа коя титла кому принадлежи. Но със сигурност забелязах сред първите дванадесет Де Губернатис, стареца от книжарница „Слоан“, професор Каместрес и неколцина други, които бях срещнал онази вечер в Пиемонт. И, струва ми се, че под званието Рицар на Тетраграмата видях господин Гарамонд, тържествен и достолепен, вживян в новата си роля, който с треперещи пръсти докосваше знака на гърдите си. А в това време Браманти продължаваше:

— Мистичният Посланик на Карнак, Мистичният Посланик на Бавария, Мистичният Посланик на Барбелогностиците, Мистичният Посланик на Камелот, Мистичният Посланик на Монсегюр, Мистичният Посланик на Скрития Имам… Върховният Патриарх на Томар, Върховният Патриарх на Килуайнинг, Върховният Патриарх на Сен Мартен-де-Шан, Върховният Патриарх на Мариенбад, Върховният Патриарх на Невидимата Охрана, Върховният Патриарх In partibus на Крепостта Аламут…

Безспорно Патриархът на Невидимата Охрана беше Салон, все със същото сиво лице, но облечен не в халат, а в блестяща жълта роба, поръбена с червено. Следваше го Пиер, психопомпът на Луциферианската църква, който обаче носеше на гърдите си вместо Златното руно кинжал в позлатена ножница. А Браманти продължаваше:

— Върховният Йерогам на Химическата Венчавка, Върховният Психопомп на Родоския Бик, Върховният Референт на Свръхтайнствените Тайни, Върховният Стеганограф на Тайнописната монада, Върховният Звезден Координатор на Двата Космоса, Върховният Пазител на Розенкройцеровата гробница, Неоценимият Архонт на Токовете, Неоценимият Архонт на Кухата Земя, Неоценимият Архонт на Мистичния Полюс, Неоценимият Архонт на Лабиринтите, Неоценимият Архонт на Върховното Махало… — Браманти направи пауза и ми се стори, че произнася неохотно последната формула: — И Най-Неоценимият измежду Неоценимите Архонти, Слугата на Слугите, Пресмиреният Секретар на Египетския Едип, Най-Нищожният Пратеник на Властелините на Света и Вратар на Агарта, Последният Пазител на Махалото: Клод-Луи граф Дьо Сен-Жермен, принц Ракоски, граф Дьо Сен-Мартен и маркиз Алие, владетел на Сюрмон, маркиз Уелдън, маркиз Монферато, Еймар и Белмар, граф Солтиков, кавалер Шьонинг, граф Чароди!

Докато изброените се подреждаха в притвора с лице към Махалото и към множеството вярващи в кораба, влезе Алие. Облечен в син двуреден костюм на райета, с бледно и напрегнато лице, той водеше за ръка, сякаш придружаваше някаква душа по пътеката към Отвъдния свят, Лоренца Пелегрини, също бледна и като че замаяна от наркотик, облечена само в бяла полупрозрачна туника, с коси, разпилени по раменете. Видях я в профил, когато минаваше край мен, чиста и морна като грешница от рисунките на прерафаелитите. Беше толкова безплътна, че този път не възбуди моето желание.

Алие отведе Лоренца при мангала близо до статуята на Паскал, погали я по безизразното лице и направи знак на Великаните от Авалон, които застанаха от двете й страни, подкрепяйки я. След това отиде до масата и седна с лице към присъствуващите, и го видях идеално как изважда табакерата от джобчето на жилетката си и я потърква мълчаливо, преди да заговори.

— Братя рицари, тук сте, защото през тези дни мистичните посланици са ви известили и следователно всички вече знаете повода за нашето събиране. Трябваше да се съберем през нощта на 23 юни 1945 година и може би тогава някои от вас не са били още родени, искам да кажа, поне в сегашния си образ. Тук сме, защото след шестстотин години многострадално блуждаене намерихме един, който знае. Как е узнал, и то повече от нас, е вълнуваща тайна. Но се надявам, че сред нас присъствува, и ти не би могъл да липсваш сега, нали, приятелю мой, прекалено любопитен някога? — повтарям, надявам се, че сред нас присъствува този, който ще ни се разкрие. Арденти!

Полковник Арденти, той беше, разбира се, с гарвановия си профил, макар позастарял, си проправи път сред присъствуващите и застана пред групата, превърнала се в негов съдник, но помежду им се препречваше Махалото, което бележеше непреодолима граница между тях.

— Дълго не сме се виждали, братко — каза с усмивка Алие. — Разбрах, че разпространявайки вестта, не си могъл да устоиш. Тогава? Ти знаеш какво е казал затворникът, а той твърди, че го е узнал от теб. Ти значи си го знаел и си мълчал.

— Графе — отвърна Арденти, — затворникът лъже. Унизително ми е да го заявя, но честта преди всичко. Историята, която му разказах, не е тази, която ми предадоха Мистичните Посланици. Тълкуването на посланието — да, вярно е, попаднах на едно послание, скрих го от вас преди години в Милано, е различно… Самият аз не бих бил в състояние да го прочета така, както го е прочел затворникът, затова този път поисках помощ. И трябва да ви кажа, че не срещнах подкрепа, а само недоверие, предизвикателства и заплахи… — Може би искаше да продължи, но вперил поглед в Алие, той виждаше и Махалото, което му действуваше като магия. Хипнотизиран, падна на колене и изрече с мъка:

— Прошка, защото не зная.

— Простено ти е, защото знаеш, че не знаеш — каза Алие. — Върви. И така, братя, затворникът знае твърде много неща, за които никой от нас не е подозирал. Знае дори кои сме и ние го научихме от него. Трябва да действуваме бързо, след малко ще се съмне. Докато вие стоите тук и размишлявате, аз ще се оттегля още веднъж насаме с него, за да изтръгна от устата му откровението.

— А, не, господин графе! — Пиер бе изскочил насред полукръга с широко разтворени зеници. — Два дни подред разговаряхте с него, без да ни предупредите, и той не бил видял нищо, не бил казал нищо, не бил чул нищо, също като трите маймуни. Какво повече ще искате от него тази нощ? Не, тук, тук, пред всички ни!

— Успокойте се, скъпи Пиер. Тази вечер наредих да доведат онази, която смятам за най-изящното превъплъщение на София, мистичната връзка със сгрешения свят или Върховния Огдоад. Не ме питайте как и защо, но благодарение на тази посредничка затворникът ще проговори. Кажи на тези хора коя си, София!

И Лоренца, все така сънена, се подчини, с мъка изричайки думите:

— Аз съм… блудницата и светицата.

— Браво! Чудесно! — изсмя се Пиер. — Тук е каймакът на посветените, а ние чакаме курвите да ни помагат. Не, изправете го тук, веднага, пред Махалото!

— Хайде да оставим детинщините — спря го Алие. — Дайте ми един час време. Защо смятате, че ще проговори тук, пред Махалото?

— Ще проговори в момента на унищожаването си. Le sacrifice humain![428] — извика Пиер по посока на публиката.

А от кораба в отговор проехтя:

— Le sacrifice humain!

Напред пристъпи Салон.

— Графе, да оставим наистина детинщините, нашият брат е прав. Ние не сме полицаи…

— Вие ли го казвате? — прекъсна го подигравателно Алие.

— Ние не сме полицаи и не смятаме за достойно да се използуват средствата на рутинното следствие. Но също така не смятам, че жертвоприношенията могат да послужат за нещо пред подземните сили. Ако те бяха поискали да ни дадат знак, отдавна да са го направили. Освен затворника още някой е знаел, но се е скрил. Добре, тази вечер имаме възможността да изправим затворника лице в лице с тези, които знаят, и… поусмихна се, присви очи под рошавите си вежди и впери поглед в Алие, да го изправим също така пред нас или пред някои измежду нас…

— За какво намеквате, Салон? — запита Алие с явно несигурен глас.

— Ако господин графът ми разреши, аз бих могла да му обясня — обади се Мадам Олкот. Тя беше, познах я от снимката на афиша. Мъртвешки бледа, облечена в зеленикава дреха, с блестящи от помада коси, събрани на тила, и с глас на прегракнал мъж. Още в книжарница „Слоан“ ми се стори, че и по-рано съм виждал това лице, и се досетих: беше друидката, която онази нощ на поляната се бе затичала към нас. — Алекс, Денис, доведете затворника!

Беше извикала властно, множеството в църковния кораб, изглежда, я подкрепяше, двамата великани се подчиниха, поверявайки Лоренца на две от дребните уродчета. Алие стискаше до посиняване дръжките на стола, но не посмя да се противопостави.

Мадам Олкот бе направила знак на своите чудовища и малко по-късно между статуята на Паскал и „Обеисана“ те поставиха три леки кресла, на които тя настани три същества. И трите бяха с мургава кожа, дребни, нервни, с големи бели очи.

— Познавате ги, нали, графе, близнаците Фокс. Тео, Лео, Гео, седнете и се подгответе.

В този момент Великаните от Авалон се появиха отново, водейки под ръка самия Якопо Белбо, който им стигаше едва до раменете. Бедният ми приятел беше бледен, небръснат, ръцете му бяха вързани на гърба, а ризата му, разкопчана на гърдите. Излизайки на тази задимена арена, премига. Не изглеждаше изненадан от приема на множеството, което виждаше пред себе си: през тези дни навярно бе разбрал, че може да очаква всичко.

Не бе очаквал обаче да види Махалото, не на това място поне. Но великаните го завлякоха пред стола на Алие. Така можеше да чува само приглушеното съскане, което Махалото произвеждаше, когато минаваше досами гърба му.

Един-единствен път се обърна за миг и забеляза Лоренца. Развълнува се, направи опит да я извика, помъчи се да се изтръгне от великаните, но Лоренца, която го наблюдаваше безмълвна, сякаш не го позна.

Белбо явно се готвеше да запита Алие какво са й направили, но вече беше късно. От дъното на църковния кораб, откъм касата и витрините с книги се чуха барабанен бой и няколко пискливи ноти на флейта. Вратите на четири от автомобилите рязко се отвориха и отвътре изскочиха четири същества, които също вече бях виждал на афиша на „Малкият Цирк“.

С филцови шапки без периферии, подобни на фесове, широки черни плащове, закопчани само на врата, Ревящите Дервиши изскочиха от автомобилите като възкръснали от гробница мъртъвци и приклекнаха край магическия кръг. В дъното флейтите вече свиреха нежна музика и те, също нежно, отмерваха ритъма с длани по пода и клатеха глави.

От кабината на аероплана на Брьоге като мюезин на минаре се появи пети, който започна да пее молитва на непознат език, стенейки, ридаейки, надавайки пискливи викове, докато барабаните отново се обадиха, ускорявайки все повече темпото.

Мадам Олкот се бе навела зад гърбовете на братята Фокс и им шепнеше окуражителни думи. Тримата се бяха облегнали в креслата, с ръце на дръжките и затворени очи, капки пот избиваха по челата им, а всички мускули на лицата им играеха непрекъснато.

Мадам Олкот се обърна към множеството на посветените:

— Сега моите мили близнаци ще доведат сред нас три лица, които са знаели. — Направи пауза, после обяви: — Едуард Кели, Хайнрих Кунрат и… — След още една пауза добави: — Граф Сен-Жермен.

За първи път виждах Алие да губи самообладание. Стана от стола и направи грешен ход. Нахвърли се върху жената, избягвайки само по случайност кълбото на Махалото, и закрещя:

— Усойница, лъжкиня, знаеш много добре, че не е вярно… — После се обърна към публиката: — Клевета, клевета! Спрете я!

Но никой не помръдна, нещо повече, Пиер дори зае мястото му на стола и каза:

— Продължавайте, Мадам.

Алие се укроти. Възвърна си самообладанието и се дръпна настрани, смесвайки се с тълпата.

— Хайде, продължавайте — предизвикателно подхвърли той, — да видим тогава.

Мадам Олкот махна с ръка, сякаш обявяваше старта на надбягване. Музиката ставаше все по-оглушителна и скоро се превърна в какофония от дисонанси, барабаните биеха без определен ритъм, танцьорите, които вече бяха започнали да движат горната част на тялото си напред и назад, наляво и надясно, станаха, отхвърляйки плащовете си и разпервайки ръце, сякаш се готвеха да полетят. За миг се задържаха неподвижни, после започнаха да се въртят на място, подпирайки се само на единия крак, с лица, обърнати нагоре, съсредоточени и отсъствуващи, докато плисираните им туники, подчинявайки се на техните пируети, се разперваха като камбани, тъй че телата им заприличваха на пясъчни стълбове, вдигнати във въздуха от ураган.

Междувременно медиумите се бяха някак свили, лицата им изглеждаха напрегнати и разкривени, сякаш се мъчеха безрезултатно да се изходят, дишаха с хъркане. Отблясъците от мангала бяха отслабнали, а привържениците на Мадам Олкот бяха угасили всички фенери, разположени на пода. Църквата беше осветена само от фенерите, запалени в кораба.

И бавно-бавно се извърши чудото. От устните на Тео Фокс започна да излиза някаква белезникава пяна, която постепенно се втвърдяваше; същата пяна, но малко по-късно, избликна и от устата на неговите братя.

— Давайте, близначета — шепнеше насърчително Мадам Олкот, — давайте, още едно усилие, точно така…

Танцьорите пееха дрезгаво и истерично, клатеха глави, после ги залюляха по-силно, виковете, които надаваха, отначало бяха конвулсивни, но по-късно се превърнаха в хрипове.

Телата на медиумите сякаш излъчваха някакво вещество, отпърво газообразно, после по-гъсто, нещо като лава, някаква белтъкоподобна течност, която се разгъваше бавно, надигаше се и спадаше, пълзеше по раменете, по гърдите, по бедрата им с вълнообразните движения на влечуго. Вече не можех да установя откъде излиза — дали от порите на кожата им, от устата, от ушите или от очите им. Тълпата напираше и все повече се приближаваше до медиумите и танцьорите. Страхът ме бе напуснал: сигурен, че ще се смеся с останалите, излязох от наблюдателницата си, като с това се излагах още повече на въздействието на изпаренията, изпълващи пространството под сводовете.

Около медиумите витаеше някакво сияние с неясни млечни очертания. Веществото беше на път да се отдели от тях и добиваше все по-амебовидни форми. От масата, обвиваща един от братята, се откъсна нещо като острие, което се виеше и катереше по тялото му, сякаш беше хищна птица, която искаше да го клъвне. На върха на острието постепенно се образуваха два израстъка, готови да се приберат като рога на охлюв…

Танцьорите, затворили очи, с разпенени уста, без да престават да се въртят около себе си, бяха започнали, доколкото позволяваше пространството, едно кръгово движение около Махалото, като само по чудо избягваха траекторията му. В този усилващ се вихър бяха захвърлили шапките си, тъй че дългите им черни коси се развяваха, а главите им сякаш се отделяха от телата. Крещяха както онази вечер в Рио: „Хухухууу, хухухууу…“

Белите форми се открояваха вече по-рязко. Една от тях беше добила очертанията на човешка фигура. Другата напомняше фалос, колба, аламбик. Третата съвсем ясно заприлича на птица, на кукумявка, с големи очни кръгове, щръкнали уши и крив клюн на стара учителка по естествена история.

Мадам Олкот запита първата:

— Кели, ти ли си?

И от формата се чу глас. Но говореше не Тео Фокс, а някакъв далечен глас, който с труд произнасяше:

— Now… I do reveale, a… a mighty Secret if you marke it well…[429]

— Да, да — настояваше Мадам Олкот.

И гласът продължи:

— This very place is call’d by many names… Earth… Earth is the lowest element of All… When thrice yee have turned this Wheele about… thus my greate Secret I have revealed…[430]

Тео Фокс вдигна ръка, сякаш искаше милост.

— Почини си малко, задръж пяната — каза му Мадам Олкот. После се обърна към кукумявката: — Познах те, Кунрат. Какво искаш да ни съобщиш?

Кукумявката отвърна:

— Hallelu… Jaah… Hallelu… Jaah… Was…

— Was?

— Was helfen Fackeln Licht… oder Briln… So die Leut… nicht sehen… wollen…[431]

— Ние искаме — каза Мадам Олкот. — Кажи ни това, което знаеш.

— Symbolon kosmou… ta antra… kai tan enkosmion… dunameon erithento… oi theologoi…[432].

Лео Фокс също беше напълно изтощен, гласът на кукумявката почти заглъхна накрая. Лео сведе глава и с мъка поддържаше говорящата форма. Безмилостна, Мадам Олкот му викаше да не се отпуска. После се обърна към последната форма, която беше добила човешки образ:

— Сен-Жермен, Сен-Жермен, ти ли си? Какво знаеш?

Формата започна да тананика. Мадам Олкот заповяда на музикантите да свирят по-тихо, а танцьорите вече не виеха, макар и да продължаваха да подскачат вяло. Формата пееше:

— Gentle love this hour befriends me…[433]

— Ти си, познах те — приканваше го Мадам Олкот. — Говори, кажи ни къде, какво…

А формата отвърна:

— Il etait nuit… La tete couverte du voile de lin… j’arrive… je trouve un autel de fer, j’y place le rameau mysterieux… Oh, je crus descendre dans un abime… des galeries composees de quartiers de pierre noire… mon voyage souterrain…[434]

— Лъжец, лъжец! — извика Алие. — Братя, всички знаете този текст. Той е от моята „Пресвета Тринософия“. Аз я написах. Всеки може да я прочете срещу шестдесет франка! — Спусна се към Гео Фокс, сграбчи го за ръката и го разтърси.

— Спри, измамнико! — изкрещя Мадам Олкот. — Ще го убиеш!

— И какво от това? — отвърна Алие и събори медиума от стола.

Гео Фокс опита да се задържи, като се хвана за собствената си еманация, която, изтеглена при падането, се източи, разливайки се по пода. Гео се строполи в лепкавата маса, която продължаваше да бълва, и остана така, неподвижен, бездиханен.

— Спри, безумецо! — крещеше Мадам Олкот, сграбчила Алие. После се обърна към другите двама близнаци: — Дръжте се, малки мои, те трябва още да говорят. Кунрат, Кунрат, кажи им, че сте истински!

За да оцелее, Лео Фокс се мъчеше да си всмуче обратно кукумявката. Мадам Олкот беше застанала зад него и притискаше слепоочията му, за да му наложи своята воля. Кукумявката забеляза, че е на път да изчезне, и се обърна към своя създател.

— Фу, Фу, Сатана, съскаше тя, мъчейки се да го клъвне по очите.

Лео Фокс изхърка, като че му бяха прерязали сънната артерия, и падна на колене. Кукумявката изчезна, превръщайки се в гнусна локва („фиу, фиу“ пискаше), а медиумът рухна в нея и застина вцепенен и неподвижен.

Обезумяла от яд, Мадам Олкот се обърна към Тео, който още се държеше:

— Говори, Кели, чуваш ли ме?

Кели повече не се обади. Опитваше се да се отдели от медиума, който се развика, сякаш му изтръгваха вътрешностите, и се помъчи да погълне обратно пяната, която бе произвел, размахвайки ръце.

— Кели, безухи, не ни измамвай отново, викаше Мадам Олкот.

Но Кели, като не бе успял да се откъсне от медиума, се опитваше сега да го удуши. Беше се превърнал в нещо като дъвка, от която последният близнак напразно се мъчеше да се отлепи. След това и Тео падна на колене, закашля се, започна да се слива с агресивното вещество, което го поглъщаше, и се търколи на пода, мятайки се, сякаш бе обвит в пламъци. Това, което по-рано представляваше Кели, отначало го обви като саван, после се превърна в течност и го остави проснат на пода, изсмукан, смален наполовина — мумия на дете, балсамирано от Салон. В същия миг четиримата танцьори замръзнаха едновременно на място, замахаха с ръце като удавници, останали без въздух, после се отпуснаха, квичейки като кученца, и закриха главите си с длани.

В това време Алие се бе върнал на мястото си в притвора и бършеше потта от челото си с кърпичката, която преди това украсяваше джобчето на сакото му. На два пъти пое дълбоко дъх и погълна някакво бяло хапче. После даде знак за тишина.

— Братя рицари. Вие видяхте сами на какво долно зрелище искаше да ни подложи тази жена. Нека сега се върнем към реда и към моя план. Дайте ми един час да отведа оттук затворника.

Мадам Олкот вече не участвуваше в играта — стоеше наведена над своите медиуми и мъката й беше почти човешка. Но Пиер, който бе проследил всичко все така седнал на стола, се опита да овладее положението.

— Не — каза, — има само един изход. Le sacrifice humain! Доведете затворника при мен!

Хипнотизирани от силата на внушението му, Великаните от Авалон хванаха Белбо, който бе проследил безмълвно сцената, и го изблъскаха към Пиер. А Пиер скочи и с пъргавината на жонгльор постави стола върху масичката, избута масичката към центъра на хора, улови в движение въжето на Махалото и спря люлеенето на кълбото, отстъпвайки крачка назад поради инерцията. Всичко стана за миг: като по предварително начертан план, а може би действително по време на суматохата са се споразумели, великаните се качиха на импровизирания подиум, издигнаха Белбо върху стола и единият от тях му уви около врата, на два пъти, въжето на Махалото, докато другият държеше нависоко кълбото, което после подпря на ръба на масата.

Браманти се бе спуснал към центъра, величествен в своята огненочервена роба, и занарежда:

— Exorcizo igitur te per Pentagrammaton, et in nomine Tetragrammaton, per Alfa et Omega qui sunt in spiritu Azoth. Saddai, Adonai, Jotchavah, Eieazereie! Michael, Gabriel, Raphael, Anael. Fluat Udor per spiritum Eloim! Maneat Terra per Adam Iot-Cavah! Per Samael Zebaoth et in nomine Eloim Gibor, veni Adramelech! Vade retro Lilith![435]

 

 

Белбо стоеше изправен върху стола с въжето на шията. Не беше необходимо Великаните да го държат. При най-малкото случайно движение щеше да загуби равновесие и клупът щеше да се затегне около врата му.

— Глупаци! — крещеше Алие. — Как ще го върнем на мястото му? — Мислеше за спасението на Махалото.

Браманти се усмихна.

— Не се безпокойте, графе. Тук не размесваме вашите оцветители. Това е Махалото, такова, каквото е било създадено от Тях. То само си знае накъде да се люлее. Във всеки случай, за да убедим една Сила да действува, няма нищо по-добро от човешкото жертвоприношение.

До този момент Белбо дори не бе потрепнал. Забелязах, че си отдъхва, не бих казал, че беше успокоен, но гледаше заинтригуван аудиторията. Мисля, че в този момент, присъствувайки на разпрата между двамата противници и виждайки отпред разчленените тела на медиумите, а до себе си — дервишите, които още стенеха и шепнеха, както и тържествените одежди на обърканите избраници, той си възвърна своята най-автентична дарба: чувството за хумор.

В този момент, сигурен съм, реши, че не трябва да се поддава на заплахите. Навярно обстоятелството, че се издигаше високо над останалите, му вдъхна чувство за превъзходство, докато наблюдаваше от сцената как това сборище на безумци се увлича в жестокия спектакъл, и в дъното, почти на изхода, как уродчетата, вече загубили интерес към зрелището, се ръгат с лакти и кикотят като Анибале Канталамеса и Пио Бо.

Тревожно погледна само към Лоренца, която отново великаните държаха за ръцете, тялото й се разтърсваше от спазми. Лоренца си бе възвърнала нормалния вид. Плачеше.

Не зная дали Белбо реши да не излага на показ страховете си, или пък решението му беше продиктувано от единствения начин да подчертае своето презрение и надмощието си над тази паплач. Но, така или иначе, стоеше изправен, с високо вдигната глава, с разкопчана риза и ръце, вързани на гърба, горд като човек, който никога не е изпитвал страх.

Успокоен от самообладанието на Белбо, примирен със спирането на Махалото и все така нетърпелив да узнае тайната, след като вече бе стигнал до равносметката от усилията на целия си живот, Алие се обърна отново към Якопо:

— Хайде, Белбо, бъдете по-решителен. Не виждате ли, че се намирате в една, меко казано, неприятна ситуация? Престанете да ни разигравате.

Белбо не отговаряше. Гледаше встрани, сякаш от деликатност не желаеше да покаже, че случайно е подслушал чужд разговор.

Алие настояваше с помирителния тон на човек, който убеждава дете:

— Разбирам вашето нежелание, дори бих казал, вашата сдържаност. Разбирам, че ви е неприятно да споделите една тъй съкровена и ревниво пазена тайна с тези плебеи, които току-що са ви предложили твърде долнопробно зрелище. Добре, вие можете да поверите тайната си само на мен, да ми я прошепнете. Сега ще наредя да ви свалят и зная, че ще ми кажете една дума, една-единствена дума.

— Моля? — невъзмутимо го погледна Белбо.

Тогава Алие смени тона. За пръв път през живота си го виждах властен, безкомпромисен, деспотичен. Говореше, сякаш бе наметнал египетските одежди на своите приятели. Усетих, че тонът му беше фалшив, сякаш пародираше онези, на които никога не бе отказвал своето снизходително съчувствие. Но в същото време твърде много се вживяваше в тази си нова роля. Не зная с каква цел, тъй като не можеше да бъде случайно, но той включваше Белбо в една мелодраматична сцена. Ако играеше театър, играеше го убедително, защото Белбо не долови измамата и изслуша събеседника си, сякаш не можеше да очаква нищо друго от него.

— Сега ще проговориш — заяви Алие, — ще проговориш и няма да останеш встрани от тази велика игра. Мълчиш ли, загубен си. А ако проговориш, ще участвуваш в победата. Защото, истина ти казвам, тази нощ ти, аз, ние всички се намираме в Од, сефирата на блясъка, величието и славата, Од, която управлява ритуалната и тържествена магия, Од, мига, в който вечността се разтваря. От векове съм мечтал за този миг. Ще проговориш и ще се присъединиш към единствените, които след твоето разкритие ще могат да се обявят за Властелини на Света. Преклони се и ще бъдеш възвеличен. Ще проговориш, защото аз ти го нареждам, ще проговориш, защото аз ти казвам, а моите слова efficiunt quod figurant[436]!

 

 

Но Белбо отвърна, вече непобедим:

— Ma gavte la nata…

 

 

Макар да очакваше отказа, Алие пребледня от оскърблението.

— Какво значи това? — истерично изписка Пиер.

— Няма да проговори — преразказа Алие. Разпери ръце в израз на безпомощност и снизхождение и се обърна към Браманти: — Ваш е.

Тогава Пиер се развика разпалено:

— Да, точно така, човешко жертвоприношение, човешко жертвоприношение!

— Да, нека умре! Ще намерим отговора и сами! — също толкова разпалено викаше и Мадам Олкот, която се появи отново на сцената и се спусна към Белбо.

Почти едновременно с нея към него се спусна и Лоренца. Беше се изтръгнала от хватката на великаните и застана пред Белбо в подножието на ешафода с разперени ръце, сякаш искаше да спре някакво нападение, викайки през сълзи:

— Но вие всички сте луди, какво правите?

Алие, който тъкмо се готвеше да се оттегли, в миг застина смаян, после бързо я хвана и я дръпна назад.

След това всичко се разви за секунди. Кокът на Мадам Олкот се бе разплел, синкава и яростна като медуза, тя протегна пипалата си към Алие, дерейки лицето му, и после го блъсна настрани със силата, добита при скока. Алие отстъпи, нагазвайки с единия крак във въглените на мангала, завъртя се около себе си като дервишите, блъсна главата си в една от машините и се строполи на пода с окървавено лице. В същия миг Пиер се хвърли върху Лоренца, изваждайки кинжала от ножницата, която висеше на гърдите му; вече беше с гръб към мен и аз не разбрах веднага какво става, но видях как Лоренца залитна в краката на Белбо с восъчно лице, а Пиер замахна с кинжала и изрева:

— Най-сетне sacrifice humaine! — После, обръщайки се към присъствуващите в кораба, силно извика:

— I’a Cthulhu! I’a S’ha-t’n!

Цялата тълпа, която изпълваше кораба, се раздвижи, някои падаха изблъскани, други насмалко не събориха апарата на Кюньо. Чух, поне мисля, че чух, но не може да съм си въобразил толкова абсурдна подробност, гласа на Гарамонд, който викаше:

— Моля ви, господа, малко повече възпитание…

Браманти, изпаднал в транс, бе коленичил пред тялото на Лоренца и повтаряше:

— Азар, Азар! Кой ме сграбчва за гърлото? Кой ме приковава към пода? Кой пронизва сърцето ми? Аз съм недостоен да прекрача прага на Маат!

 

 

Може би никой не го направи съзнателно, може би жертвоприношението на Лоренца им бе достатъчно, но тълпата вече нахлуваше в очертанията на магическия кръг, станал достъпен поради спирането на Махалото, и някой, мога да се закълна, че беше Арденти, бе тласнат от другите към масата, която буквално излетя изпод краката на Белбо, докато благодарение на същия тласък Махалото се залюля отново, но по-бързо и мощно, повличайки своята жертва със себе си. Въжето се опъна под тежестта на кълбото и се затегна здраво като клуп около врата на нещастния ми приятел, който, рязко издигнат във въздуха, се завъртя около въжето на Махалото, полетя с него към източната част на църковния хор и после се върна обратно, вече безжизнен (надявам се), към мен.

Блъскащата се тълпа се отдръпна отново към краищата на залата, отстъпвайки пред чудото. Отговорникът по люлеенето, опиянен от възкръсването на Махалото, поднови тласъците, докосвайки вече направо тялото на обесения. От мястото, където стоях, плоскостта на люлеенето образуваше диагонал между очите ми и един от прозорците, безспорно точно този с процепа, през който след няколко часа трябваше да проникне първият слънчев лъч. Следователно не виждах Якопо да се люлее пред мен, но вероятно всичко се бе случило по този начин и аз си представях фигурата, която тялото му чертаеше в пространството…

Главата на Белбо приличаше на нещо като второ кълбо, затегнато за въжето, изопнато между пода и ключовия камък, така че, докато металното кълбо се насочваше надясно, главата на Белбо, второто кълбо, клюмваше наляво и после обратно. Дълго време двете кълба се движеха в противоположни посоки и всъщност това, което разсичаше пространството, вече представляваше не една линия, а триъгълна конструкция. Но докато главата на Белбо следваше опънатото въже, тялото му, отначало може би в последния гърч, а след това с конвулсивната подвижност на дървена кукла, очертаваше други посоки в пространството независимо от главата, от въжето и от кълбото под него: ръцете в една посока, краката — в друга, и аз изпитах чувството, че ако някой би заснел тази сцена с моторен фотоапарат, запечатвайки на лента всеки последователен миг от това движение в пространството и регистрирайки двете крайни точки, в които се озоваваше главата при всеки период на люлеенето, двете точки, в които металното кълбо спираше, за да се върне в обратна посока, точките, в които мислено се кръстосваха независимите една от друга части на въжето с двете „глави“, и междинните точки, белязани в краищата на плоскостта от тялото и от краката, сигурен съм, че обесеният на Махалото Белбо щеше да очертае в пространството дървото на сефирите, синтезирайки във върховния й момент историята на всички светове и фиксирайки в своето блуждаене десетте етапа на вялото излъхване и утаяване на божественото в света.

След това, докато отговорникът продължаваше да поддържа движението на зловещата люлка, поради някакво жестоко съчетание на сили и разместване на енергии тялото на Белбо застина неподвижно, а металното кълбо с въжето между него и тялото продължи да се люлее. Горната част от въжето, тази, която свързваше Белбо със свода, оставаше неподвижна като зидарски отвес и по този начин Белбо, освободил се от грешките на света и на неговите движения, се бе превърнал в точката на окачване, в Неподвижната Опора, в Мястото, на което се крепи сводът на света, и само под краката му от единия до другия полюс без отдих се люлееше кълбото, докато Земята бягаше под него. Тя му показваше все нови и нови континенти, но кълбото не можеше и никога нямаше да може да посочи къде се намира Пъпът на Света.

 

 

В това време глутницата на диаболистите, за миг замлъкнала, смаяна от чудото, отново се разлая и аз си казах, че историята най-сетне наистина е приключила. Ако Од е сефирата на Славата, Белбо я бе постигнал. Един-единствен подвиг го бе извисил до Абсолюта.

Бележки

[423] „Нощта на Голия връх“ — симфонична поема от Мусоргски, рисуваща нощен празник на вещици.

[424] Антистрофа (от гр.) — четната строфа от текста на хора в античната трагедия.

[425] Вълшебникът Мандрейк — герой на комикси-приказки от 30-те години.

[426] Алеф, Бет… — азбуката на иврит.

[427] Quid facit Sator Arepo… и т.н.(лат.) — Въпросните фрази на латински са оставени без превод в българското издание.

[428] Le sacrifice humain! — Човешкото жертвоприношение! — Бел. NomaD.

[429] Now… I do reveale, a… a mighty Secret if you marke it well… (Англ.) — Сега… Ще разкрия една… велика Тайна, внимавайте добре…

[430] This very place… (Англ.) — Това място се зове с много имена… Земята… Земята е най-долният елемент от Всички… Когато завъртиш трижди това колело… така моята голяма Тайна е разкрита…

[431] Was helfen… (Нем.) — Каква полза от светлината на факлите… или очилата… щом хората… не искат… да виждат…

[432] Symbolon kosmou… (ст.гр.) — Символът на света… пещерите… и световната… на силите… богословите… Цитат от „Пещерата на нимфите“ на Порфирий.

[433] Gentle love this hour befriends me… (Англ.) — О, любов, тоз час ми е изгоден…

[434] Il etait nuit… (Фр.) — Беше нощ… Главата ми е покрита с ленено було… пристигам… намирам железен олтар, поставям там тайнствената клонка… О, помислих, че пропадам в бездна… тунели, облицовани с черни каменни блокове… моето подземно пътешествие…

[435] Exorcizo igitur te… (Лат.) — Заклевам те прочее в името на Пентаграмата и в името на Тетраграмата, на Алфата и Омегата, които са в духа на Азот, Саддаи, Адонаи, Йотхава, Ейеазерейе! Михаил, Гавриил, Рафаил, Анаил. Да тече Удор заради духа на Елохим! Да се съхрани Земята заради Адам Йот-Хава, заради Самаил Саваот и в името на Елохим Гибор, дойди, Адрамелех! Махни се, Лилит!

[436] Efficiunt quod figurant (лат.) — Постигат това, което изразяват.