Умберто Еко
Махалото на Фуко (18)

18

Ако можехме да проникнем с поглед и да видим вътрешността на земята от полюс до полюс или от краката ни до антиподите, с ужас щяхме да съзрем една грамада, потресаващо набраздена от пукнатини и пещери.

(Т. Бърнет, „Свещена теория за Земята“, Амстердам, „Уотърс“ / T. Burnet, Telluns Theoria Sacra, Amsterdam, Wolters, 1694, с. 38)

— Защо Провенс?

— Никога ли не сте ходили там? Магическо място, и днес още се чувствува, посетете го. Магическо място, и досега е пропито от тайнственост. Между другото през XI век Провенс е бил седалище на граф Дьо Шампан и си остава свободна територия, където централната власт не може да си вре носа. Тамплиерите са си у дома, и до днес има улица на тяхно име. Църкви, замъци, една скала, която се извисява над цялата долина, и освен това пари, движение на търговци, панаири, тълпа, в която човек може лесно да потъне. Но преди всичко, и то от праисторическо време, подземни галерии. Цяла мрежа от галерии, която се разпростира под хълма, истински катакомби, в някои може да се влезе и сега. Места, където ако заговорници поискат да се съберат скришом, дори врагът да проникне там, могат да се пръснат за няколко секунди и само един господ знае къде, а ако добре познават тунелите, вече са навън, вмъкват се обратно от противоположната страна крадешком като котки, пристигат откъм гърба на нападателите и ги унищожават в тъмното. Вярвайте ми, господа, тези галерии сякаш са тренировъчни центрове на корпуси за бързо реагиране, промъквате се през нощта с нож между зъбите, невидими, с бомби в ръце, горко на другите, кучешка смърт! — Очите му блестяха. — Много добре са знаели какво прекрасно скривалище е Провенс. Тайна общност, която се събира в подземията, а местните хора дори да ги видят, не говорят. Кралските войници, разбира се, отишли и в Провенс, арестували Тамплиерите, които заловили на повърхността, и ги отвели в Париж. Рейно дьо Провенс изтърпял мъченията и не проговорил. Според тайния план явно е трябвало да се остави да го арестуват, за да им се внуши, че Провенс е прочистен. Но в същото време е дал сигнал: Провенс не се предава. Провенс, седалището на новите подземни Тамплиери… Галерии, които водят от сграда в сграда, преструваш се, че влизаш в хамбар или склад, а изникваш в църква. Тунели, укрепени със стълбове, някои измазани. Всички къщи в северната част на града и до днес имат зимници със сводове, сигурно са над сто, и всеки зимник, какво говоря, всяко помещение в под земята е било изход на галерия.

— Предположения — обадих се.

— Не, господин Казобон, доказателства. Вие не сте влизали в галериите на Провенс. Поредици от зали в самото сърце на земята, целите изписани със знаци и рисунки. Най-много ги има в галериите, които спелеолозите наричат латерални проходи. Мистични изображения от типа на друидските. Рисунки отпреди пристигането на римляните. Цезар е минал отгоре им, а в това време долу се подготвяла съпротивата, магията, засадата. Там са открили символите на катарите, да, господа, катарите не са живели само в областта Прованс, катарите от Прованс били унищожени, докато катарите от Шампан оцелели и се събирали скришом там, в онези катакомби на ереста. Сто седемдесет и трима били изгорени на повърхността, но другите останали живи долу. Хрониките ги наричат bougres et manichйens, според случая. Bougres били богомилите, катари от български произход. А какво означава bougre на френски? В началото значело содомит, защото се говорело, че българските катари се отдавали на този невинен порок… — Той се засмя с известно притеснение. — А кого обвинявали в същия грях? Тях, Тамплиерите… Не е ли странно, как мислите?

— Само донякъде — отвърнах. — По онова време, ако са искали да премахнат един еретик, обвинявали го в содомия…

— Така е, но чакайте, аз не смятам, че Тамплиерите… Разбира се, били са войници, а ние, войниците, обичаме красивите жени и нищо, че са изричали клетвата „мъжът е мъж!“ Но разказвам всичко това, защото не мисля, че еретиците катари случайно са намерили убежище в едно скривалище на Тамплиери. Във всеки случай няма съмнение, че Тамплиерите са научили от тях как да се ориентират в галериите.

— Но все пак — намеси се Белбо — това е само хипотеза…

— Хипотеза в началото. Обяснявам ви причините, които ме накараха да изследвам Провенс. Сега стигаме до същността на историята. В центъра на Провенс се издига голяма готическа сграда, „Хамбарът за десятъка“, а вие знаете, че едно от най-големите предимства на Тамплиерите било това, че събирали десятъка, без да дават нищо на държавата. Отдолу, както навсякъде, цяла мрежа от тунели, днес в много лошо състояние. И така, докато се ровех из архивите на Провенс, попаднах на местен вестник от 1894 година. В него прочетох, че двама драгуни, кавалерите Камий Лафорж от Тур и Едуард Инголф от Петербург (точно така, от Петербург) няколко дни по-рано били посетили Хамбара, придружени от пазача, и слезли в една от подземните зали на втория етаж под равнището на земята, а пазачът, за да им покаже, че съществуват още етажи надолу, тропнал с крак по пода и се чуло как отеква и кънти. Хроникьорът се възхищаваше на безстрашните драгуни, които се въоръжили с лампи и въжета и се спуснали в галериите като деца в изоставена мина, ожулвайки колене и лакти и промъквайки се по кой знае какви тайни проходи. Стигнали, както пише вестникът, до внушителна зала с голямо огнище и кладенец в средата. Спуснали един камък, вързан с въже, и установили, че кладенецът е дълбок единадесет метра… Върнали се седмица по-късно с по-здрави въжета и докато другарите му държали единия край, Инголф се спуснал в кладенеца и открил голямо помещение с каменни стени, десет на десет метра, високо пет. Един по един слезли и другите двама и си дали сметка, че се намират на третия етаж под повърхността на земята, на тридесет метра дълбочина. Какво видели и какво направили тримата в тази зала, никой не знае. Хроникьорът признава, че когато отишъл да провери на място, не събрал кураж да се спусне в кладенеца. Тази история ме заинтригува и ми се прииска и аз да отида да видя. От края на миналия век до днес много от подземните галерии са се срутили и този кладенец, дори и да е съществувал, кой знае къде се намира сега. Мина ми през ум, че драгуните вероятно са намерили долу нещо. Точно тия дни бях прочел една книга за тайната на замъка Рен, още една история, в която малко или много са замесени Тамплиерите. Беден енорийски свещеник се заел да реставрира старата църква в някакво селце от двеста души. Повдигнал един камък от плочника пред олтара и открил, както разправя, свитък извънредно стари ръкописи. А дали само ръкописи? Никой не знае какво се случило след това, но през следващите години този човек станал невероятно богат, пръскал пари наляво и надясно, водел разгулен живот и накрая се озовал в съда… Ами ако на един от драгуните или и на двамата се е случило нещо подобно? Инголф слиза пръв, намира скъпоценен предмет с неголеми размери, скрива го в пазвата си, качва се горе, не продумва нищо на другите… Иначе казано, аз съм упорит и ако не съм бил винаги такъв, щях да имам съвсем друг живот. — Посетителят ни докосна белега си с пръсти. После вдигна ръце към слепоочието, поглади косите си, сякаш за да се увери, че прилепват добре към черепа му. — В Париж отидох веднага в телефонната централа и проверих в справочниците на цяла Франция дали съществува фамилия Инголф. Намерих само една, в Оксер. Веднага написах писмо, като се представих за учен археолог. Две седмици по-късно получавам отговор от една стара акушерка: била дъщеря на онзи Инголф и била любопитна да научи защо се интересувам от него и дори дали случайно не съм открил нещо… Знаех си. Имало е някакво тайна. Веднага заминах за Оксер. Госпожица Инголф живееше в малка къща, обвита в бръшлян, с дървена вратичка към двора, която се затваряше с връвчица и пирон. Възрастна госпожица, чистичка, мила, не особено умна. Първата й работа беше да попита какво зная за баща й и аз й разказах как съм научил, че веднъж той слязъл в подземието на Провенс. Обясних й, че пиша историческо изследване за този район. Тя беше смаяна от моя разказ — никога не била чувала баща й да е ходил в Провенс. Да, бил драгун, но напуснал службата през 1895-а, още преди тя да се роди. Купил тази къщичка в Оксер и през 1898 година се оженил за местно момиче с неголяма зестра. Майката умряла през хиляда деветстотин и петнадесета, когато госпожица Инголф била петгодишна. Колкото до бащата, той изчезнал през тридесет и пета. Изчезнал в буквалния смисъл. Заминал за Париж, както правел най-малко два пъти годишно, и повече ни се чул, ни се видял. Местната жандармерия телеграфирала в Париж: никакъв резултат. Обявили го за мъртъв. И така, нашата госпожица останала сама и се хванала на работа, защото бащиното наследство не било кой знае колко голямо. Естествено, не си намерила съпруг и от въздишките, които съпровождаха думите й, личеше, че е имало някаква история, единствена в живота й, която явно бе завършила зле. „И все с тази тревога, с тези непрестанни угризения, господин Арденти, че не зная нищо за бедния ми татко, нито дори къде е гробът му, все някъде е бил погребан…“ Имаше нужда да говори за него: колко бил нежен, кротък, подреден, начетен. По цял ден седял в малкия си кабинет горе, в мансардния етаж, и все четял и пишел. В останалото време се разхождал из двора или разговарял с аптекаря, и той вече покойник. От време на време, както бе споменала, отивал до Париж по работа, така поне твърдял. Но винаги се връщал с пакет книги. Стаичката му била претъпкана, покани ме да я видя. Качихме се. Малка, спретната стая, която госпожица Инголф почиствала от прах всяка седмица. На гроба на майка си носела цветя, а за баща си правела само това. Всичко било така, както го оставил той, щяла да бъде щастлива, ако се била изучила, че да ги чете, но книгите били на старофренски, латински, немски, дори на руски, защото таткото бил роден и прекарал детството си в Русия — бил син на чиновник във френското посолство. Библиотеката съдържаше стотици томове, повечето (и аз тържествувах) за процеса срещу Тамплиерите, например „Monumens historiques relatifs à la condamnation des chevaliers du Temple“^[1] от Рейнуар, 1813-а, истинска антикварна ценност. Множество книги върху тайнописа, направо колекция на криптолог, няколко изследвания по палеография и дипломация. Имаше един регистър със стари сметки и разгръщайки го, попаднах на бележка, която ме накара да подскоча: отнасяше се до продажбата на ковчеже без други уточнения и без име на купувача. Нямаше дори цифри, но датата беше от 1895 година и непосредствено отдолу бяха изброени точни суми — сметководна книга на предвидлив господин, който внимателно управлява своето имущество. Открих и няколко сметки за закупуване на книги от парижки антиквари. Схемата на историята постепенно ми се изясняваше: Инголф намира в криптата златно ковчеже, инкрустирано със скъпоценни камъни, не се замисля нито за миг, а го пъхва под куртката си, качва се горе и не казва нищо на своите другари. Като се прибира вкъщи, открива в ковчежето пергамент, убеден съм. Отива в Париж, влиза във връзка с някакъв антиквар, лихвар или колекционер и след като продава ковчежето, може би на загуба, си осигурява горе-долу нормално съществуване. Но прави и още нещо: напуска драгуните, оттегля се на село и започва да купува книги и да изучава пергамента. Може би по природа е бил иманяр: иначе би ли се спуснал в подземието на Провенс? И вероятно е бил достатъчно начетен, за да реши, че може сам да разгадае находката. Работи спокойно, несмущаван от никого, като истински самотник, в продължение на тридесет години. Дали е разказал някому за своето откритие? Не се знае. Факт е обаче, че през 1935 година навярно е почувствувал, че е стигнал или до нещо ново, или, обратно, до мъртва точка, защото решава да се обърне към някого. И тук също има два варианта — този някой е трябвало или да чуе какво знае Инголф, или да каже това, което Инголф не знае. Но това, което е знаел, вероятно е било толкова тайно и толкова ужасяващо, че другият, към когото се е обърнал, прави така, че Инголф да изчезне. Но да се върнем към мансардата. Междувременно трябваше да се разбере дали Инголф не е оставил някаква следа. Казах на милата госпожица, че ако прегледам книгите на баща й, може би ще намеря следи от откритието му в Провенс и че в моята книга ще мога да опиша подробно неговата история. Тя се въодушеви — бедният татко! — и ме покани да остана целия следобед и ако е нужно и на другия ден, донесе ми кафе, запали лампите и си отиде в градината, като ме остави господар на положението. Стените на стаята бяха гладки и бели, не се виждаха ракли, скринове, долапи, където да ровя, но не пропуснах нищо, погледнах под, във и над малкото мебели и в почти празния гардероб, в който висяха няколко костюма, натъпкани с нафталин, надникнах зад трите картини, гравюри на пейзажи. Ще ви спестя подробностите, но ще ви кажа само, че работих старателно, не просто опипах тапицерията на диваните, но и забих игли в тях, за да разбера дали няма някое чуждо тяло…

Дадох си сметка, че полковникът не се е подвизавал само по бойните полета.

— Оставаха ми книгите, за всеки случай първо трябваше да си запиша заглавията и да проверя дали няма бележки по полетата, подчертавания, някакъв знак… И накрая, подхващайки един стар том с тежка подвързия, аз го изпуснах и той падна на земята. От него изпадна лист, написан на ръка. Ако се съди по хартията, явно откъсната от тетрадка, и по мастилото, не изглеждаше много стар, можеше да бъде писан през последните няколко години от живота на Инголф. Още при първия поглед разчетох бележката в полето: „Провенс, 1894“. Можете да си представите моето вълнение, чувствата, които ме обзеха. Разбрах, че Инголф е отишъл в Париж с оригиналния пергамент, но листът пред мен представляваше неговото копие. Не се поколебах. Госпожица Инголф беше бърсала прах по книгите, но така и не бе открила този лист, иначе щеше да ми каже. Добре, тя нямаше и да узнае за него. Светът се дели на победители и победени. Подобаваща част от неуспеха се бе паднала дотогава на мен, сега трябваше да сграбча победата за косите. Взех листа и го прибрах в джоба си. Слязох при госпожицата и й казах, че не съм намерил нищо интересно, но че бих споменал името на баща й, ако беше написал нещо, и тя ме благослови. Господа, един човек на действието, при това изгарян от страст като тази, която изгаряше мен, не трябва да се ръководи от прекалено много скрупули пред сивотата на едно съществуване, което съдбата вече е осъдила.

— Не се оправдавайте — прекъсна го Белбо. — Направили сте го вече. Сега разказвайте нататък.

— Да, господа, сега ще ви покажа този текст. Донесъл съм фотокопие. Но не от недоверие към вас. Просто не бива оригиналът да се похабява.

— Но това, което сте намерили при Инголф, също не е оригинал — обадих се аз.

— Било е копие на един предполагаем оригинал.

— Господин Казобон, когато оригинал не съществува, и първото копие е оригинал.

— Но е възможно Инголф да го е преписал неточно.

— Вие не знаете дали е така. А аз зная, че Инголф казва истината, защото не виждам каква друга може да бъде истината. Следователно копието на Инголф е оригиналът. Съгласни ли сме по този въпрос, или ще си играем на интелектуалци?

— Ненавиждам ги — каза Белбо. — Хайде, покажете вашето оригинално копие.