Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

59

И ако се създават такива чудовища, трябва да се смята, че са дело на природата, дори да изглеждат различни от човека.

(Парацелз, „За Хомункулуса“, „Съчинения“, том II, Женева, „Де Турн“ / Paracelse. De Homunculis, в: Operum Volumen Secundum, Geneva, De Tournes, 1658, с. 475)

Заведе ни вън, в градината, и изведнъж се почувствувах по-добре. Не се осмелявах да попитам другите дали Лоренца наистина е била там. Бях сънувал. Но след няколко крачки влязохме в един парник и отново задушливата топлина ме замая. Сред растенията, повечето тропически, се намираха стъклени колби във форма на круша (или на сълза), затворени херметически с печат и пълни с небесносиня течност. Във всеки съд плаваше същество, голямо около двадесет сантиметра: познахме белобрадия цар, царицата, мавъра, воина и двете деца с лаврови венци, синкавото и червеникавото… Извършваха плавни движения, сякаш бяха в естествената си среда.

Трудно беше да се установи дали ставаше дума за модели от пластмаса или восък, или пък бяха живи същества още и поради това, че леко замътената течност не позволяваше да се разбере дали движенията им, които ги правеха като живи, бяха оптически ефект или реалност.

— Изглежда, че растат с всеки ден — каза Алие.

— Всяка сутрин съдовете се заравят в купчина пресен, дори топъл конски тор, който има нужната за растежа им температура. По този повод Парацелз дава предписания, в които се казва, че хомункулусите трябва да бъдат отглеждани при температурата на конски търбух. Според нашия домакин тези същества му говорели, разкривали му тайни, изричали предсказания, веднъж му съобщили точните мерки на Соломоновия храм, друг път пък го научили как да прогонва демони… Честно казано, аз никога не съм ги чувал да говорят.

Лицата им бяха много изразителни. Царят гледаше нежно царицата.

— Нашият домакин ми каза, че една сутрин заварил синкавото момче, избягало кой знае как от своя затвор, да се опитва да отпуши съда на своята приятелка… Но понеже било извън естествената си среда, трудно дишало и едва успели да го спасят, като го върнали в течността.

— Ужасно! — обади се Диоталеви. — Не бих искал да съм на негово място. Където и да отидеш, трябва винаги да влачиш със себе си съда и да търсиш непрекъснато тор. А през лятото какво ги правят? На портиера ли ги оставят?

— А може би са само лудиони[244], декартови дяволчета[245] — заключи Алие.

— Или пък автомати.

— Дяволи, дяволи — повтаряше Гарамонд. — Вие, доктор Алие, ми разкривате нова вселена. Би трябвало всички да станем по-смирени, драги мои приятели. Да, има на земята и небето неща… Но както и да е, на война като на война…

Гарамонд беше направо смаян. Лицето на Диоталеви изразяваше цинична заинтригуваност, а Белбо сякаш не изпитваше нищо.

Исках да разсея всяко съмнение и казах:

— Колко жалко, че Лоренца не дойде, щеше много да се забавлява.

— Да, жалко — отвърна Белбо безучастно.

Лоренца не беше дошла. А аз се чувствувах като Ампаро в Рио. Беше ми зле. Струваше ми се, че съм ограбен. Не ми бяха дали спасителния „агогон“.

Изоставих групата, върнах се към сградата, проправяйки си път през тълпата, отидох на бюфета и си налях някаква течност, въпреки че се страхувах да не съдържа нещо омайващо. Потърсих тоалетната, за да си наплискам лицето и врата. Намерих я и се освежих. Но когато излизах, вниманието ми бе привлечено от тясно спираловидно стълбище, не се сдържах и се впуснах в ново приключение. Може би, макар да смятах, че отново съм измамен, все още търсех Лоренца.

Бележки

[244] Лудион — актьор, танцьор в пантомима.

[245] Декартови дяволчета — кухи стъклени фигурки с отвор в горната част, служещи за нагледно доказване на хидравличния принцип на Паскал.