Умберто Еко
Махалото на Фуко (63)

63

— Какво ти напомня тази риба?

— Други риби.

— Какво ти напомнят другите риби?

— Други риби.

(Джоузеф Хелър, „Параграф 22“, Ню Йорк, „Саймън енд Шустър“ / Joseph Heller. Catch 22. New-York, Simon & Schuster, 1961, с. 27)

Завърнах се в Пиемонт с много угризения. Но като видях Лия, забравих всички желания, които ме бяха докоснали.

Все пак, това пътуване беше оставило в мен други следи и сега ме тревожи обстоятелството, че тогава не съм бил разтревожен. Подреждах окончателно, глава по глава, илюстрациите към историята на металите и вече не можех да се освободя от духа на всеобщата прилика, както беше ми се случило в Рио. Каква беше разликата между тази цилиндрична пещ на Реомюр (1750), съвременна люпилня, и този атанор от XVII век, майчина утроба, тъмно лоно за мътене на кой знае какви мистични метали. Сякаш бяха настанили целия Дойчес Музеум в пиемонтския замък, който бях посетил предната седмица.

Все по-трудно ми беше да отделям света на магията от това, което наричаме днес вселена на точността. Откривах отново имената на учените, за които бях чел в училище като за носители на математическата и физическата светлина, сред мрачините на суеверието с единия крак в Кабалата, а с другия — в лабораторията. Нима прочитах отново цялата история с очите на нашите диаболисти? Но после срещах безспорни текстове, които ми разказваха за това как физиците на позитивизма веднага след занимания в университетите си бързали да не закъснеят за сеанси на медиуми или астрологически сбирки и как Нютон стигнал до законите за всеобщото привличане, защото вярвал в съществуването на окултни сили (спомних си за изследванията му в областта на розенкройцерската космология).

Бях приел за свой научен принцип недоверчивостта, а сега трябваше да приложа този принцип и към онези, които ме бяха научили да бъда недоверчив.

Казах си: аз съм като Ампаро, не вярвам, ама се хващам. И се чудех как все пак разсъждавам върху факта, че височината на Великата Пирамида е наистина равна на една милиардна от разстоянието между Земята и Слънцето или че наистина се очертаваха аналогии между индоамериканската и келтската митология. И започвах да искам от всичко, което ме обкръжаваше — къщите, фирмите на магазините, облаците в небето и гравюрите в библиотеката да ми разказват не своята история, а една друга история, която безспорно криеха, но която накрая щяха да ми разбулят в резултат и по силата на свързващите ги тайнствени прилики.

От всичко това ме спаси, поне временно, Лия.

Бях й разказал всичко (или почти всичко) за пътуването до Пиемонт. И всяка вечер се връщах вкъщи с любопитни новости, които трябваше да се включат в нашата картотека на словесните кръстоски. Коментарът й биваше: „Яж, че си станал като клечка.“ Една вечер седна до бюрото ми, раздели кичура на челото си, за да ме погледне в очите, и сплете ръце на скута си като селянка. Никога не беше сядала така, разкрачена, с пола, опъната между двете колена. Казах си, че позата й е некрасива. Но после я погледнах в лицето и то ми се стори просветлено, обляно от нежно сияние. Вслушах се в думите й, без още да зная защо, с уважение.

— Пум — каза ми, — не ми харесва начинът, по който се вживяваш в историята с „Мануцио“. Преди събираше фактите, както се събират мидички. Сега сякаш си отбелязваш номера за лотарията.

— Просто се забавлявам повече.

— Не се забавляваш, ами се пристрастяваш. И това е съвсем различно. Внимавай, че онези ще те подлудят.

— Хайде да не преувеличаваме. Най-много те да си останат луди. Санитарите в лудниците не полудяват.

— Това тепърва трябва да се докаже.

— Знаеш, че никога не съм имал доверие в аналогиите. Сега съм попаднал в един панаир на аналогиите, сред шумотевицата на един Кони Айланд^[253] или на един московски Първи май, на една католическа Свещена година — всичко това от аналогии. Забелязвам, че някои от тях са по-добри от другите, и се питам да не би за това да има скрита причина.

— Пум — каза ми Лия, — прегледах фишовете ти, защото трябва отново да ги подредя. Всичко, което твоите диаболисти откриват, е вече тук. Погледни ме — каза тя и се потупа по корема, бедрата, ханша и челото. Както беше седнала, разкрачена, с опъната пола, срещу мен, приличаше на дойка, здрава и цветуща, тя, която беше така крехка и гъвкава, защото някаква спокойна мъдрост я осветяваше с майчинска властност. — Няма архетипи, Пум, има тяло. Вътре в корема е хубаво, защото там расте детето, там се мушва птичето ти весело-весело и се влива вкусната храна. И затова са хубави и важни пещерата, цепнатината, нишата, подземието и дори лабиринтът, който е направен като нашите чудесни вътрешности, и когато някой трябва да измисли нещо важно, го измъква оттам, защото и ти си се пръкнал оттам, когато си се раждал, и плодородието е винаги в една дупка, в която първо нещо загнива и после — хоп! — изкача ти едно китайче, една палма или един баобаб. Но високото е по-добро от ниското. Защото, ако висиш с главата надолу, кръвта ти се стича в мозъка, защото краката миришат, а косата не толкова, защото е по-добре да се изкатериш на дърво, за да береш плодове, отколкото да свършиш под земята, за да храниш червеите, защото рядко се нараняваш, като се блъснеш в нещо високо (освен ако си на тавана), а обикновено това става като паднеш надолу и затова горното е свързано с ангелите, а долното — с дяволите. Но тъй като е вярно и това, което казах преди малко за моето коремче, верни са и двете неща: в определен смисъл е хубаво това, което е долу и вътре, а в друг смисъл — което е горе и вън. И всичко това няма нищо общо нито с духа на Хермес, нито с всеобщото противоречие. Огънят топли, а студът ти докарва бронхопневмония, особено ако си някой мъдрец от преди четири хиляди години, и от това следва, че огънят има тайнствена сила, още повече, че на него си печеш кокошката. Но студът запазва същата кокошка, а от огъня, ако го пипнеш, ти изскача ей такава пришка, така че ако мислиш за нещо, което се пази с хилядолетия, като знанието, трябва да си го представяш на един връх, високо (видяхме, че това е хубаво), но в пещера (което също е хубаво), и то сред вечния студ на Хималайските преспи (което вече е чудесно). И ако искаш да знаеш защо мъдростта идва от Изтока, а не от швейцарските Алпи, то е защото твоят прапрадядо сутрин, когато се е събуждал в тъмното, е поглеждал първо на изток с надеждата, че ще види слънцето, а не някой дъждовен облак, мамка му на правителството.

— Да, майчице.

— Не да, ами да, пиленцето ми. Слънцето е добро, защото топли тялото и защото е достатъчно благоразумно да изгрява всеки ден, затова добро е всичко, което се появява отново, а не това, което минава и заминава. Най-удобният начин да се появиш отново там, където вече си бил, без да минаваш по същия път, е да се движиш в кръг. И тъй като единственото животно, което се навива в кръг, е змията, ясно е защо са се родили толкова култове и митове за змията, защото е трудно да представиш завръщането на слънцето, като увиваш в кръг един хипопотам например. Освен това, ако трябва да извършиш церемония, за да призовеш слънцето, трябва да обикаляш в кръг, защото, ако се движиш по права линия, ще се отдалечиш от къщи и церемонията трябва да бъде много кратка. От друга страна, кръгът е най-удобната форма за един ритуал, това го знаят всички, които гълтат огън по площадите, защото, като застанат в кръг, всички виждат еднакво добре този, който е в средата, докато, ако цялото племе се нареди в права линия по войнишки, тези, дето са по-далече, няма да виждат нищо. По тази причина кръгът, кръгообразното движение и цикличното завръщане са в основата на всеки култ и ритуал.

— Да, майчице.

— Не да, ами да. А сега да минем към магическите числа, които се харесват толкова на твоите автори. Едно, това си ти, който не си две, едно е това твое нещо, едно е това мое нещо тук и едно са носът и сърцето, сам виждаш колко важни неща са по едно. А две са очите, ушите, ноздрите, моите гърди и твоите топки, краката и ръцете. Три е по-магическо число от другите, защото тялото ни не го познава. Нямаме нищо, което да е тройно. И затова три е извънредно тайнствено число, което приписваме на Бога, където и да живеем. Но като си помислиш, аз имам само едно нещо и ти имаш само едно нещо, мълчи, и недей да остроумничиш, и ако съединим тези две неща, ще се появи едно ново нещо и ще станем три. Тогава нужен ли е професор от университета, за да открие, че всички народи имат троични структури, троици и т.н.? Религиите не са се създавали с компютър. Правили са ги прости хорица, които са се чукали както подобава, и всички троични структури не са никаква тайна, а разказа за това, което правиш ти и което те са правели. Но две ръце и два крака правят четири и ето ти още едно чудесно число, особено като си помислиш, че животните имат четири крака и на четири крака лазят малките деца, както е било известно на Сфинкса^[254]. За пет няма защо да говорим. Толкова са пръстите на ръката. А с двете ръце ще получиш друго едно свещено число, което е десет, и щеш не щеш дори Божиите заповеди трябва да бъдат десет, защото, ако бяха дванадесет например, когато отчето казва: едно, две, три и разперва пръстите си, като стигне до последните две, трябва да поиска на заем пръсти от клисаря. Сега вземи тялото и преброй всички неща, които стърчат от трупа: крака, ръце, глава, пенис, стават всичко шест. Но при жената са седем, затова ми се струва, че твоите автори шестицата я зачитат само като двойно на три, защото важи само при мъжете, които пък нямат никакво седем, и когато командуват те, предпочитат да виждат в него свещено число, като забравят, че и моите гърди стърчат, ама какво да ги правиш. Осем, господи, няма осмица по нас… Но, чакай, ако ръката и кракът не се броят по за едно, а по за две, заради лактите и колената, ще получим осем големи дълги кокала, които се клатушкат насам-натам встрани от тялото, а като ги събереш с трупа, стават девет, а след това и с главата — десет. И така, като се въртиш около тялото, ще получиш всички числа, които искаш. Помисли си само за дупките.

— За дупките?

— Да, колко дупки има тялото ти?

— Ами… Започнах да броя: Очи, ноздри, уши, уста, дупе. Осем са.

— Видя ли? Още един довод за това, че осмицата е прекрасно число. Но аз имам девет. И с деветата те раждам и затова девет е по-божествено от осем. Но искаш ли обяснението на телесните положения? Искаш ли символиката на побитите камъни, която твоите автори непрекъснато чоплят? Денем стоим изправени, а нощем лежим, и твоето нещо, не, не ми казвай какво прави нощем, важно е, че работи изправено и си почива легнало. Следователно отвесното положение е живот и е свързано със слънцето и затова обелиските се издигат нагоре, както дървета, докато водоравното положение и нощта са сън, и значи смърт, и всички боготворят разни менхири^[255], пирамиди, стълбове и никой не боготвори балкони и тротоари. Да си чувал някъде за древен култ към Свещеното перило? Виждаш ли? То е, защото и тялото ти не го позволява: ако се покланяш на отвесен камък, и да сте много, пак ще го виждате всички, а ако богът ти е легнал, ще го виждат само тези от първия ред, а другите ще ги бутат отзад и ще викат: „Искам и аз, искам и аз!“ И блъсканицата няма да е подходяща за магически церемонии.

— Да, но реките…

— Реките не са свързани с хоризонталното положение, а с това, че те са пълни с вода, а да не ти разправям каква е връзката между водата и тялото… Изобщо, така сме устроени, с това тяло всички и затова си изработваме същите символи, макар да сме отдалечени на милиони километри. И всички знаци си приличат и тогава виждаш, че хората с малко пипе в главата, като видят пещта на алхимика, такава затворена и гореща вътре, се досещат за корема на майката с детето в него. И само твоите диаболисти, като видят Девата, която чака младенеца, си мислят, че това е намек за алхимическата пещ. Така хиляди години са търсили някакво послание, а то е било под носа им, трябвало е само да се погледнат в огледалото.

— Ти си моята Истина, ти си моето Аз, което е и моето Мен, видяно от Теб. Искам да открия всички архетипи на тялото ни.

Същата вечер осветихме израза „искаш ли да създаваме архетипи“, за да означаваме с него желанията си за нежност.

Когато вече се отдавах на съня, Лия докосна рамото ми.

— Забравих да ти кажа, бременна съм.

Трябваше да послушам Лия. Говореше с мъдростта на човек, който знае къде се ражда животът. Напредвайки в подземията на Агарта, в Пирамидата на Разбулената Изида, бяхме навлезли в Гебурата, сефирата на ужаса, мига, в който гневът избухва над света. Дали не се бях оставил да бъда съблазнен, макар и за секунда, от мисълта за София? Мойсей от Кордоба^[256] учи, че женското е вляво и всички негови направления са на Гебурата. Освен ако мъжът не задействува тези склонности, за да украси своята Невяста, и смекчавайки ги, не ги насочи към доброто. С други думи, всяко желание трябва да остава в своите граници, иначе Гебурата се превръща в Строгост, Тъмна Привидност, Свят на Демоните.

Обуздаване на желанието. Това бях правил по време на умбандата — бях свирил на агогон, бях участвувал в зрелището от страната на оркестъра и така бях избегнал транса. По този начин бях действувал и с Лия — бях укротил желанието си в името на Невястата. И бях възнаграден вдън чреслата си. Семето ми бе получило благослов.

Но не бях намерил сили да упорствувам. Бях на път да бъда съблазнен от прекрасната Тиферет.