Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

62

Под друидско общество по определение разбираме онези общества, които се определят като друидски по своето име и цели и които извършват посвещаване, свързано с друидизма.

(М. Рау, „Друидите. Съвременни затворени келтски общества“, Париж, „Роше“ / M. Raoult. Les druides. Les societes initiatiques celtes ontemporaines, Paris, Rocher, 1983, с. 18)

Наближаваше полунощ и според програмата на Алие трябваше да очакваме втората изненада на вечерта. Напуснахме палатинските градини и отново поехме на път покрай хълмовете.

След около три четвърти час Алие ни накара да паркираме автомобилите край една горичка. Трябвало да прекосим гората, обясни той, за да стигнем до една поляна, а дотам нямало нито път, нито дори пътека.

Тръгнахме по лекия наклон нагоре, тъпчейки ниската растителност: не беше мокро, но обувките ни се хлъзгаха по напластените листа и лепкавите корени. От време на време Алие запалваше фенерче, за да намери по-проходими места, но бързо го гасеше, защото, както обясни, не било нужно да съобщаваме за присъствието си на участниците в ритуала. Диоталеви се опита в един момент да направи обичайния си коментар, не си спомням точно какво беше, май за Червената шапчица, но Алие с известно напрежение в гласа го помоли да се въздържа.

Когато вече се измъквахме от гората, чухме далечни гласове. Най-сетне пристигнахме на полянката, осветена от слаба светлина, от факли или по-скоро свещи, чиито пламъци се люлееха близо до земята, едва забележими и сребристи, като че ли някакво газообразно вещество гореше с химическа студенина в сапунени мехури, които пълзяха по земята. Алие ни нареди да останем там, където бяхме спрели, още под прикритието на храстите, и да изчакаме, без да се показваме.

— След малко ще пристигнат жриците. И по-точно друидките. Ще извършват ритуалното призоваване на космическата дева Микил — всъщност свети Михаил представлява нейното народно християнско превъплъщение[250], неслучайно свети Михаил е ангел, следователно е безполов и е могъл да заеме мястото на едно женско божество…

— Откъде са? — шепнешком запита Диоталеви.

— От различни места, от Нормандия, Норвегия, Ирландия… Събитието е сравнително рядко и тази поляна е подходяща за ритуала.

— Защо? — запита Гарамонд.

— Защото някои места са по-магически от други.

— Но какви са те… в живота? — продължи да разпитва Гарамонд.

— Хора. Машинописки, чиновнички по застраховките, поетеси. Хора, които утре можете да срещнете, без да познаете.

Забелязахме, че към средата на поляната се приближава малка група. Разбрах, че студените светлинки, които бях видял, са малки лампи, които жриците държаха в ръце, а ми се бяха сторили на равнището на земята, защото поляната бе разположена на върха на хълма и отдалеч бях забелязал жриците, които, изкачвайки се нагоре, се появяваха на върха, в самия край на платото. Бяха облечени в бели туники, които се развяваха от лекия ветрец. Наредиха се в кръг, а в центъра застанаха три друидки.

— Това са трите hallouines от Лизио, от Клонмакноа и от торинския Пино — обясни ни Алие.

Белбо запита защо точно те и Алие сви рамене.

— Сега тихо. Да изчакаме. Не мога с три думи да ви разкажа целия ритуал и йерархията на нордическата магия. Задоволете се с това, което ви казвам. Ако не ви казвам повече, то е защото не зная… Или нямам право да казвам. Някои правила на предпазливостта трябва да се уважават…

В средата на поляната бях забелязал купчина камъни, която, макар и твърде далечно, напомняше долмен. Вероятно поляната беше избрана именно заради наличието на тази каменна маса. Една от жриците се изкачи горе и засвири с тромпет. Приличаше, дори повече от тромпета, който бяхме видели няколко часа по-рано, на буцината[251] от триумфалния марш на „Аида“. Но от него се чу кадифена мелодия, сякаш далечно ноктюрно. Белбо ме докосна по ръката.

— Това е рамсинга, рамсинга на тхугите[252] до свещеното бананово дърво…[253]

Бях ужасно нетактичен. Не си дадох сметка, че се шегува именно за да направи друга аналогия, и забих ножа в раната:

— Разбира се, с генис не би било толкова съдържателно.

Белбо кимна.

— Дошъл съм тук точно защото те не искат гениса — отвърна.

Сега се питам дали именно онази нощ той не прозря връзката между своите мечти и това, което му се случваше през последните месеци.

Алие не беше проследил нашия разговор, но ни видя, че си шушукаме.

— Не става дума за предупреждение, нито за зов — каза. Това е един вид ултразвук, чрез който да се установи контактът с подземните вълни. Вижте, сега жриците се хванаха за ръце. Създават нещо като жив акумулатор, за да приемат и концентрират телуричните вибрации. Сега трябва да се появи ореолът.

— Какъв ореол? — запитах шепнешком.

— Традицията го нарича „зеленият ореол“. Изчакайте…

Не забелязах никакъв зелен ореол. Но почти ненадейно от земята се издигна лека мъгла — нещо като пара, бих казал, ако беше равномерна и по-гъста. Беше някакво образувание от облачета, което се събираше в една точка и след това, раздвижено от вятъра, се издигаше на кълба като захарен памук, плаваше из въздуха и отново се сбираше в друга част на поляната. Странен беше ефектът, отзад ту се появяваха дървета, ту всичко се смесваше в белезникаво изпарение, валмото се понасяше към средата на поляната, като закриваше от погледа ни това, което се случваше, и оставяше само околността и небето, на което продължаваше да блести луната. Движенията на огньовете бяха неочаквани, изненадващи, сякаш се подчиняваха на някакво своенравно дихание.

Помислих си дали не е химическа измама, после разсъдих: намирахме се на около шестстотин метра височина и беше възможно да са истински облаци. Предвидени от ритуала или пък предизвикани? Може би не, но участниците бяха изчислили, че на тази височина, при благоприятни обстоятелства биха могли да се образуват такива блуждаещи изпарения, докосващи земята.

Беше трудно да се изтръгнеш от омаята на сцената, още повече, че дрехите на жриците се сливаха с белотата на изпаренията и техните лица изплуваха от млечната тъмнина и се връщаха в нея, сякаш бяха нейни рожби.

Настъпи миг, в който облакът изпълни целия център на поляната, а някои откъслеци, които се изкачваха, разточвайки се нагоре, дори закриха луната, но все пак не дотам, че да затъмнят поляната, все така светеща по краищата си. Тогава видяхме как една жрица изплува от мъглата и се затича към гората, виейки, с ръце, протегнати напред, и аз си помислих, че ни е разкрила и изрича срещу ни проклятия. Но когато стигна на няколко метра от нас, промени посоката и се затича в кръг около пространството, обвито в мъгла, изчезна наляво, после, след няколко минути се появи отдясно, отново приближавайки се, и аз успях да зърна лицето й. Беше една сибила с голям дантевски нос, малка като цепнатина уста, която се разтваряше като подводно цвете, без други зъби освен двата предни резци и един асиметричен кучешки. Очите й се въртяха, орлови, хищни. Чух или ми се стори, че чувам, или пък сега си мисля, че съм чул, и наслагвам този спомен към други спомени, наред с поредица от думи, които тогава сметнах за галски, няколко звука, наподобяващи нещо като латински, от рода на „O, pegnia, oh, e oh! Intus et eee uluma!!!“, и изведнъж мъглата почти изчезна, поляната засия и аз видях, че е изпълнена от стадо свине, чиито дебели вратове бяха окичени с нанизи кисели ябълки. Друидката, която бе свирила с тромпета, беше останала на върха на купчината камъни и сега размахваше нож.

— Да вървим — нареди ни Алие. — Свърши.

Забелязах в този момент, че мъглата се е преместила над нас и около нас, и почти не различавах другарите си.

— Как ще е свършило? — обади се Гарамонд. — Струва ми се, че сега идва най-интересното!

— Свърши това, което имате право да видите. Повече не може. Нека уважаваме ритуала. Да вървим.

Поведе ни обратно през гората, бързо погълнат от влагата, която ни обвиваше. Движехме се, треперейки, хлъзгахме се по изгнилите листа, смутени и в безредие като отстъпваща армия. Най-сетне се озовахме на пътя. Можехме да пристигнем в Милано най-рано след два часа. Преди да се качи в колата при Гарамонд, Алие се сбогува с нас:

— Съжалявам, че трябваше да ви прекъсна зрелището. Исках да ви покажа нещо: хора, които живеят сред нас и за които всъщност вече всички вие работите. Но повече не биваше да виждате. Когато се информирах за това събитие, трябваше да обещая, че няма да смущаваме церемонията. Нашето присъствие би оказало отрицателно влияние на по-нататъшния ритуал.

— А свинете? — запита Белбо. — Какво става с тях сега?

— Казах ви каквото имах право да ви кажа.

Бележки

[250] … космическата дева Микил… свети Михаил представлява нейното народно християнско превъплъщение… — това твърдение не е вярно, тъй като срещаме ангел Михаил още в Стария Завет у евреите, а „девата Микил“ е или заимствувана от образа на ангел Михаил, или звуково съвпадение.

[251] Буцина — старинен духов инструмент.

[252] Тхуги — радикална индуистка секта от поклонници на богинята Кали, чиито членове ритуално убивали (удушване, с кинжал, отравяне) случайни хора като жертвоприношение на богинята. — Бел. NomaD.

[253] Рамсинга на тхугите до свещеното бананово дърво — в романите на Е. Салгари тхугите свирели на дълга тръба до свещеното за тях дърво, в чийто процеп се намирал входът към подземния храм.