Умберто Еко
Махалото на Фуко (115)

115

Ако окото можеше да съзре демоните, които обитават вселената, съществуванието щеше да бъде невъзможно.

(Talmud, Berakhoth, 6)

Излязох от бара и се озовах под светлините на Порт Сен-Мартен. Ориенталска беше кръчмата, която току-що бях напуснал, ориенталски бяха и другите още осветени магазинчета наоколо. Миризма на кускус и на леблебия и много хора. Групи младежи, изгладнели, повечето със спални чували. Не можех да вляза в заведение да пия нещо. Попитах едно момче какво става. Идвали за митинга — на следващия ден щяло да има митинг срещу министъра Савари^[436] и пристигали с автобуси.

Един турчин, преоблечен друз или исмаилит ме покани на развален френски да влезем в някаква кръчма. Как не! Далеч от Аламут. Откъде да зная кой е и на кого служи. Не се доверявай!

Пресичам на кръстовището. Чувам вече само стъпките си. Това е предимството на големите градове, отдалечаваш се на няколко метра и отново се озоваваш сам.

Но изведнъж, само след няколко пресечки, вляво се появява Музеят, призрачно блед в нощта. Отвън — нищо подозрително. Архитектурен паметник, който спи със съня на невинните. Продължавам на юг, към Сена. В главата ми се оформя някаква цел, но още не съвсем ясна. Искам да попитам някого какво се е случило.

Мъртъв ли е Белбо? Небето е безоблачно. Срещам група студенти. Мълчаливи, обзети от тайнствения genius loci^[437]. Вляво се издига силуетът на „Сен Никола-де-Шан“.

Продължавам по улица Сен-Мартен, пресичам улица Урс, широка, прилича на булевард, боя се, че не вървя в правилната посока, която всъщност не зная. Оглеждам се и вдясно, на ъгъла, забелязвам двете витрини на „Едисион Розакрюсиен“. Не са осветени, но на светлината на уличните лампи и с помощта на фенерчето успявам да ги разгледам. Книги и предмети. „История на евреите“, „Граф Сен-Жермен“, „Алхимия“, „Скритите светове“, „Тайните седалища на Розенкройцерите“, „Посланието, оставено от строителите на катедрали“, „Катарите“, „Новата Атлантида“, „Египетска медицина“, „Храмът в Карнак“, „Бхагавадгита“, „Прераждането“, розенкройцерски кръстове и свещници, статуетки на Изида и Озирис, ароматични прахове в кутийки и на плочки, карти за тарок. Един кинжал, един нож за разрязване с розенкройцерски печат на облата дръжка. Какво значи всичко това, подиграват ли ми се?

Стигам до фасадата на „Бобур“. Денем площадът напомня панаир, а в момента е почти пуст, само някаква мълчалива и дремеща групичка и тук-там светлинки в кръчмите отсреща. Истина е. Ето ги огромните тръби, които черпят енергия за земните недра. Може би тълпите, които гъмжат денем тук, са източник на вибрации — херметичната машина се захранва с прясно месо.

Църквата „Сен-Мери“. Срещу нея — книжарница „Ла Вуивр“, почти изцяло посветена на окултната литература. Не бива да се поддавам на истерията. Завивам по улица Ломбар може би за да избягна ятото млади скандинавки, които изскачат със смях от една още отворена кръчма. Мълчете, не знаете ли, че и Лоренца е мъртва?

Но мъртва ли е наистина? А може би аз съм мъртвият? Улица Ломбар: пресича я под прав ъгъл улица Фламел, а в дъното на улица Фламел се белее кулата „Сен Жак“. Точно на ъгъла е книжарница „Аркан 22“: карти за тарок и модели на Махалото. Никола Фламел, алхимикът, алхимическата книжарница и кулата „Сен Жак“ с нейните огромни бели лъвове в основата, тази абсурдна кула в стил късна готика, издигната край Сена, кулата, чието име носи едно езотерично списание, кулата, където Паскал е извършвал своите експерименти с теглото на въздуха и където и досега, на 52 метра височина, се намира станция за климатични изследвания. Може би Те са започнали първо тук, преди да издигнат Айфеловата кула. Съществуват специални зони. И никой не се досеща.

Връщам се към „Сен-Мери“. Пак смехове на момичета. Не искам да срещам хора, заобикалям църквата по улица Клоатр Сен-Мери, откривам врата към трансепта, стара, от проядено дърво. Вляво улицата се разширява и преминава в площад, крайна граница на квартал „Бобур“. Площадът е ярко осветен. По средата, механизмите на Тенгели^[438] и други разноцветни модерни пластики, които плават сред басейн или изкуствено езерце в иронично разнопосочно движение на разглобяващи се зъбчати колела, а отвъд тях отново съзирам металното скеле и зейналите гърла на „Бобур“ — като някакъв потънал в лунен кратер „Титаник“, изоставен до стена, превзета от бръшляна. Там, където катедралите не са успявали, огромните презокеански люкове сега си разменят шепнешком послания с Черните Деви. Открива ги само онзи, който съумява да избиколи „Сен-Мери“. Следователно трябва да продължа, имам вече следата, близо съм до разкритието на заговора, замислен от Тъмните Сили в самия център на Града-Светлина.

Свивам по улица Жюж Консюл и излизам отново пред фасадата на „Сен-Мери“. Не зная защо, но нещо ме кара да включа фенерчето и да го насоча към портала. Късна готика, арки с аколади.

И изведнъж, търсейки онова, което не очаквам да намеря, върху фриза над портала го виждам.

Бафомет. Точно на мястото, където се събират двете полудъги, докато в края на първата има гълъб, изобразяващ Светия Дух, обкръжен от каменни лъчи, в края на втората, обкръжен от молещи се ангели, е той, Бафомет, със своите страховити криле. Върху фасадата на църква! Без никакъв свян!

Защо там? Защото не сме далеч от Храма. Къде ли се намира Храмът? Или поне това, което е останало от него? Връщам се обратно, поемам на североизток и стигам отново до ъгъла на улица Монтморанси. На номер 51 се намира къщата на Никола Фламел. Между Бафомет и Храма. Хитрият алхимик е знаел с кого си има работа. Отвратително препълнени кофи за боклук пред една къща, построена кой знае кога, таверна „Никола Фламел“. Къщата е стара, ремонтирана наскоро с туристическа цел. За диаболисти от най-долна класа. Илицисти. До нея има american bar с голяма реклама на „Apple“: „Лек за вируса на недоверието“. Soft-Hermes. Dir Temurah^[439].

Междувременно стигам до улица Тампл, тръгвам по нея и на ъгъла с улица Бретан виждам градинка, мрачна като гробище: вечното жилище на пожертвуваните рицари.

По улица Бретан, след кръстовището с улица Вией дю Тампл. На улица Вией дю Тампл до кръстовището с улица Барбет минавам край странни магазини за осветителни тела с необичайни форми — като лебеди, като листа на бръшлян. Твърде демонстративно модерни. Няма да ме заблудят.

Улица Фран-Буржоа: намирам се в квартал Маре, познавам го, малко по-нататък ще се появят старите кланици кашер^[440]. Какво общо имат евреите с Тамплиерите, след като установихме, че вместо тях в Плана участвуват Кръвниците от Аламут? Защо съм тук? Отговор ли търся? Не, може би искам само да се отдалеча от Музея. Или пък се насочвам объркан към някакво място, зная, че не може да бъде тук, но само проверявам дали ще си спомня къде е, като Белбо, който е търсел в съня си някакъв забравен адрес.

Насреща ни изскача група нахалници. Смеят се грозно, вървят пръснати по тротоара, като ме принуждават да сляза на платното. За миг се уплашвам, че са пратеници на Стареца от Планината и че са тук заради мен. Не е вярно, отминават в тъмнината, но говорят на чужд език, който прилича на шиитски, талмудски, коптски, свистящ като змия в пустиня.

Появяват се няколко безполови лица с дълги плащове. Розенкройцерски плащове. Отминават и завиват по улица Севиние. Вече е късна нощ. Избягах от Музея, за да се върна в града при хората, но забелязвам, че градът на хората е изграден като катакомба, в която се движат предимно посветени.

Един пияница. Може би се преструва. Съмнявай се, винаги се съмнявай. Минавам край бар, който още е отворен. Сервитьорите с престилки, дълги до глезените, вече събират столовете и масите. Влизам навреме и ми донасят бира. Изпивам я на един дъх и поръчвам втора.

— „Здравата сте ожаднели“ — казва един. Но нелюбезно, с подозрение. Разбира се, че съм жаден, от пет следобед не съм пил нищо, но човек може да е жаден дори и да не е прекарал нощта под едно махало. Илицисти. Плащам и ставам, преди да са запомнили лицето ми.

Озовавам се на ъгъла на площад Вож. Минавам под колонадите. Кой беше онзи стар филм, в който на площад Вож през нощта отекваха самотните стъпки на Матиас, лудия убиец? Спирам рязко. Стъпки ли чувам отзад? Разбира се, не, и те са спрели. Ако имаше няколко стъклени шкафа, тези колонади щяха да се превърнат в зала от Музея.

Ниски тавани от XVI век, арки от всякакъв вид, галерии за гравюри и антикварни магазинчета, мебели. Площад Вож, тъй долнопробен със старите си проядени, разкривени, разнебитени портали — там живеят хора, които не са се променили от стотина години. Хора с жълти халати. Площад, обитаван единствено от таксидермисти. Излизат само нощем. Познават плочата, капака на канала, през който се прониква в Подземния Свят. Пред очите на всички!

„Организация за събиране на средства за социални помощи и настаняване на семейства“, номер 75, вх. 1. Вратата е нова, може би тук живеят богаташи, но непосредствено до нея има стара врата, проядена като вратите на улица Синчеро Ренато; след това, на номер 3 — наскоро реставриран вход. Редуване на илицисти и пневматици. Властелините и техните роби. Там, където са издигнати подпорни колони за това, което е трябвало да представлява арка. Очевидно тук е имало книжарница за окултна литература, която вече не съществува. Цяло едно вътрешно крило е било опразнено. Изнесено за една нощ. Като Алие. Вече знаят, че и друг знае, минават в нелегалност.

Намирам се на ъгъла с улица Бираг. Виждам на практика теорията за колонадите, безкрайни, без жива душа, бих предпочел да е тъмно, но не е, поради жълтата светлина на уличните лампи. Дори да извикам, никой няма да ме чуе. Смълчани зад тези прозорци, таксидермистите ще се хилят в своите жълти халати.

Не, все пак между колонадите и градинката в центъра на площада са паркирани коли и, макар и рядко, минават сенки. Но от това атмосферата не става по-приятна. Голяма немска овчарка ми пресича пътя. Черно куче посред нощ. Къде е Фауст? Може би е изпратил предания Вагнер да изведе кучето?

Вагнер. Ето я идеята, която ми се въртеше в главата, без да се избистри напълно. Доктор Вагнер, него трябва да търся. Той ще ми обясни дали бълнувам и кои плодове на въображението си съм сметнал за действителност. Може да ми каже, че всичко е било измама, че Белбо е жив, че Трес не съществува. Колко щях да съм доволен, ако се окажех болен.

Напускам площада почти тичешком. Преследва ме някакъв автомобил. Не, може би търси място да паркира. Спъвам се в пластмасови чували за боклук. Автомобилът прави маневра. Не е било за мен. Намирам се на улица Сент-Антоан. Оглеждам се за такси. Като по поръчка минава едно.

— Авеню Елизе-Реклю номер седем — казвам.