Умберто Еко
Махалото на Фуко (28)

28

Съществува едно тяло, което обвива целия свят, и си го представи в кръгова форма, защото това е формата на Цялото… Представи си сега, че под кръга на това тяло, в центъра между общия кръг и кръга на зодиака, се намират 36-те декани, разделящи тези два кръга и така да се каже, отделяйки зодиака, които се пренасят по зодиака заедно с планетите… Смяната на кралете, бунтовете на градовете, нищетата, чумата, морските приливи и отливи, земетресенията — няма нещо, което да става без влиянието на деканите…

(„Сборник с херметични текстове“, „Стобенс“, глава VI / Corpus Hermeticum, Stobaeus, excerptum VI)

— Но кои знания?

— Давате ли си сметка колко е продължителна епохата между втория и третия век от новата ера? Не поради разхищенията на западащата империя, а поради това, което междувременно процъфтява в средиземноморския басейн. В Рим преторианците колят своите императори, а в Средиземноморието цъфти епохата на Апулей, на тайнствата на Изида, на онова голямо завръщане на духовността, каквото са наоплатонизмът, гностицизмът… Блажени времена, когато християните още не са завзели властта и не са започнали да изпращат на смърт еретиците. Прекрасни времена, обитавани от Знанието, прорязвани от екзалтацията, населявани от присъствия, еманации, демони и ангелски кохорти. Неясно, разпръснато знание, древно като света, което води началото си от предпитагорейските времена, още от индийските брамини, от евреите, от влъхвите, от гимнософистите, чак от най-северните варвари и дори от друидите на Галиите и британските острови. Гърците смятали варварите за варвари, защото те не знаели да се изразяват, защото говорели езици, които в гръцките изтънчени уши звучали като лай. А именно по това време варварите знаели много повече от елините, и то тъкмо защото езикът им бил непроницаем. Мислите ли, че тези, които ще танцуват тази вечер, знаят смисъла на всички песни и магически имена, които ще произнесат? За щастие не знаят, защото непознатото име ще функционира като дихателно упражнение, като мистичен вокализ. Времето на Антонините. Светът е бил пълен със смайващи съответствия, недоловими прилики, хората е трябвало да вникват в тях, да се проникват от тях чрез съня, оракула, магията, тъй че да въздействуват върху природата и нейните сили, като раздвижват подобното с подобното. Знанието е необхватно, неуловимо, убягва на всякакво измерване. Ето защо по онова време богът победител бил Хермес, изобретателят на всевъзможни хитрости, бог на разбойниците и крадците, но и майстор на писмото, на изкуството на изплъзването и на умението на отликата, бог на корабоплаването, което е стремеж към края на всяка граница, където всичко се слива на хоризонта, бог на подемните кранове, които издигат каменните блокове от земята, и на оръжието, което превръща живота в смърт, на водните помпи, които олекотяват тежките материи, на философията, която носи илюзии и заблуди… А знаете ли къде е днес Хермес? Тук, видяхте го на вратата, наричат го Ешу, този пратеник на боговете, тази свръзка, този посредник, пренебрегващ разликата между добро и зло. — Погледна ни с иронично предизвикателство. — Вие смятате, че също като Хермес и стоката му и аз с лека ръка си позволявам да преразпределям боговете. Вижте тази книжка, купих я сутринта от една антикварна книжарничка в квартал Пелуриньо. „Магии и тайнства на свети Киприян“, рецепти за заклинания за любов или смърт на личния враг, призоваване на ангели и на Девата. Популярна литература, предназначена за чернокожите мистици. Но става дума за Свети Киприян от Антиохия, за когото съществува огромна литература. Родителите му искали той да се изучи на всичко и да знае всичко, което е на земята, във въздуха и в морската вода, и го изпратили в най-далечни страни, за да научи всички тайни, да опознае зараждането и гибелта на тревите и достойнствата на растенията и животните, но не тези от естествената история, а тези от окултната наука, погребана в дълбините на древните и далечни традиции. И Киприян се обрича на Аполон от Делфи и на култа към змията, опознава тайните на митрата, едва петнадесетгодишен присъствува на планината Олимп, воден от петнадесет йерофанти^[142], на ритуалите за призоваване на Княза на този Свят, за да овладее неговите замисли, в Аргос е посветен в тайните на Хера, във Фригия изучава изкуството на хепатоскопията^[143] и нямало повече нищо на земята, в морето и във въздуха, което той да не владее, нито призрак, нито обект на знанието, нито каквото и да било умение, нито дори изкуството да променя чудотворно писмото. В подземните храмове на Мемфис научил как демоните влизат във връзка със земните неща, научил кои са местата, които посещават, предметите, които обичат, а също и как населяват мрака и с какви сили противодействуват в някои области, и как умеят да завладяват душите и телата, и какви ефекти постигат във високото познание, паметта, ужаса, илюзията и изкуството да предизвикват земни трусове и да влияят върху подпочвените течения… После, уви, се покръстил, но част от неговото знание останало, предало се и сега го намираме тук, в устите и умовете на тези дрипльовци, както вие ги наричате, поклонниците. Драга моя, само преди малко ме гледахте, като че съм призрак. Кой живее в миналото? Вие, която искате да дарите тази страна с ужасите на работническо-индустриалния век, или аз, който желая нашата бедна Европа да се върне към естествеността и вярата на тези деца на роби?

— Боже мой! — изсъска злобничко Ампаро. — И вие ли знаете, че това е начинът да се държат кротки?

— Не кротки. Способни още да подхранват очакването. Без чувството за очакване няма и рай, нали вие, европейците, сте ги научили на това?

— За европейка ли ме смятате?

— Цветът на кожата няма значение, има значение вярата в Традицията. За да се възвърне чувството за очакване на един парализиран от благополучието си Запад, те плащат, може би страдат, но още знаят езика на духовете, на природата, на въздуха, на водите, на ветровете…

— Отново ни използувате.

— Отново ли?

— Да, би трябвало да сте го научили през осемдесет и девета, графе. Когато се уморим — цък! — И усмихвайки се като ангелче, прокара опъната длан по гърлото си. Обичах дори зъбите на Ампаро.

— Трагедия — каза Алие, изваждайки табакерата си от джоба и разтърквайки я между дланите си. — Значи ме познахте? Но през осемдесет и девета не робите са режели глави, а онези симпатични буржоа, които вие би трябвало да ненавиждате. И освен това граф Сен-Жермен през всички тези векове е виждал толкова глави да се търкулват и толкова глави да се връщат на раменете. Но ето я „мае де санто“, ялоришата.

Срещата с жрицата премина спокойно, сърдечно, непосредствено и интелигентно. Ялоришата беше едра негърка с ослепителна усмивка. На пръв поглед човек можеше да я сметне за домакиня, но когато заговорихме, разбрах защо този род жени властвуват в културния живот на Салвадор.

— Но какво представляват „ориша“ — богове ли са или сили? — запитах.

Жрицата ми отговори, че били сили, разбира се, вода, вятър, листа, дъга. Но как можело да се попречи на непосветените да ги виждат като воини, жени, светци от католическите църкви?

— Дори вие — каза, — нима не предпочитате една космична сила под формата на множество Деви? Важното е да се почита силата, как ще изглежда тя, зависи от възприемателните способности на всеки.

След това ни покани да излезем в задната градина, за да посетим параклисите преди началото на ритуала. В градината се издигаха домовете на „ориша“. Ято черни момичета с местни носии пърхаха весело, подготвяйки се за празника.

Домовете на „ориша“ бяха разположени в градината като параклиси на някакъв Свещен хълм, като на всеки от тях отвън бе окачено изображението на съответното божество. Вътре светеха студените багри на цветята, на статуите, на прясно приготвените храни, принесени в дар на божеството. Бяло за Ошала, светлосиньо и розово за Йеманжа, червено и бяло за Шанго, жълто и златно за Огун… Посветените коленичели, целували прага и докосвали с ръка челото и главата си зад ухото.

— В такъв случай — запитах, — Йеманжа не е ли Дева Мария на Зачатието, Шанго не е ли свети Йероним?

— Не задавайте неудобни въпроси — посъветва ме Алие. — При умбандата е още по-сложно. В линията на Ошала биха могли да се открият свети Антоний, светците Кузма и Дамян^[144]. В линията на Йеманжа се включват сирени, вотани, морски и речни кабоклос и пътеводни звезди. В линията на Изтока има индуси, лекари, учени, араби, мароканци, японци, китайци, монголи, египтяни, ацтеки, инки, карибци и римляни. В линията на Ошоси участвуват Огун, Бейра-Мар, Ромпе Мато, Яра, Меже, Нарус… С други думи, всичко е относително.

— Боже мой! — повтори Ампаро.

— Казва се „Ошала“ — пошушнах, докосвайки ухото й.

— Успокой се, но пасаран.

Ялоришата ни показа поредица от маски, които група служители отнасяха към храма. Приличаха на големи сламени качулки, които медиумите щяха да нахлузят, постепенно изпадайки в транс под въздействието на божествата. Било един вид израз на свян, каза ни тя, в някои храмове избраниците понякога танцували голи, излагайки на показ своята вяра. Но посветеният бил предпазван, уважаван, защитаван от любопитството на простосмъртните и на всеки, който не можел да разбере вътрешния възторг и чистотата. Така било в този храм и затова не се допускали лесно външни хора.

— Но един ден, кой знае… — добави. — Засега можем да си кажем само довиждане.

Не поиска обаче да се разделим, преди да ни почерпи — не от corbeille, кошницата, която трябваше да остане пълна до края на ритуала, а от своята кухня, с нещо като comidas de santo. Заведе ни зад храма и ние можахме да се насладим на изобилие от мандиока, пимента, кокосови орехи, moqueca de siri mole, vatapa, efo, caruru, черен боб с farofa сред уханието на африкански подправки, силни сладникави тропически миризми, които вдъхвахме с благоговение, съзнавайки, че участвуваме в храненето на древните суданци.

— Именно — каза ни ялоришата, — защото всеки от нас несъзнателно е потомък на един „ориша“ и често може да се каже точно на кой.

Смело попитах чий потомък съм аз. Ялоришата отначало се намръщи, каза, че не може да установи със сигурност, но после се съгласи да види дланта ми, прокара пръсти по нея, погледна ме в очите и рече:

— Ти си син на Ошала.

Изпълних се с гордост. Ампаро, която вече се чувствуваше у дома си, предложи да се разбере чий син е Алие, но той бързо я спря и каза, че предпочита да не знае.

Като се прибрахме, Ампаро ме запита:

— Видя ли ръката му? Вместо линия на живота имаше множество пресечени бръчици. Както ручей, който среща камъни и се отклонява с по един метър встрани. Линия на човек, който е умирал много пъти.

— Световен шампион по метемпсихоза на дължина.

— No pasaran — засмя се Ампаро.