Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

58

Затова алхимията е девствена блудница, която има множество любовници, но всички разочарова и никому не отдава своите прелести. Превръща малоумните в луди, богатите в нищи, философите в глупци, а измамените в най-сладкодумни измамници…

(Тритемий, „Annalium Hirsaugensium“[242], том II, Сан Гало, 1690, 141)

 

Най-неочаквано в салона притъмня и стените се осветиха. Забелязах, че почти изцяло бяха покрити от полукръгъл екран, върху който щяха да се прожектират образи. Когато те се появиха, си дадох сметка, че таванът и подът са облицовани отчасти с отразяваща материя, а и някои от предметите, които по-рано ми бяха направили впечатление с грубата си повърхност, също флуоресцираха: пайетите, везната, един щит, няколко медни съда. Сякаш бяхме потънали в аквариум, в който изображенията се умножаваха, разчленяваха, смесваха се със сенките на присъствуващите, подът отразяваше тавана, таванът — пода, а всичко заедно — фигурите, които се появяваха по стените. С усилването на музиката из залата се понесоха особени миризми — първо индийски аромати, после други, по-неопределими, понякога дори неприятни.

Полумракът постепенно се превърна в пълна тъмнина, после се чу лепкаво бълбукане, нещо като клокочене на лава, и се оказахме в кратер на вулкан, в който гъста и тъмна материя потръпваше при неравномерните лумвания на жълти и синкави огньове.

Мазна и лепкава течност се изпаряваше нагоре и после се спускаше към дъното във вид на роса или дъжд, а наоколо се носеха смрад на гнилоч и тежък дъх на мухъл. Вдишвах миризмата на гробница, на подземие, на мрак, по мен лепнеше отровна влага, която се стичаше на ивици между тор, пръст, въглищна пепел, кал, менструална течност, сажди, оловен прах, изпражнения, дървесна кора, пяна, земно масло, всичко това черно, по-черно от черното, което вече изсветляваше и правеше видим един обръч, съставен от две влечуги, синкаво и червеникаво, всяко захапало опашката на другото.

 

 

Сякаш бях пил прекалено много, не виждах спътниците си, пръснати в полумрака, не разпознавах фигурите, които се плъзгаха край мен, и ги възприемах като неясни и размити силуети… В този момент някой хвана ръката ми. Знаех, че е измама, и все пак не посмях да се обърна, за да не я открия. Но усетих парфюма на Лоренца и едва тогава осъзнах колко я желая. Не можеше да бъде друг. Беше дошла, за да продължи монолога си от шумолене и драскане с нокти по вратата, който бе оставила незавършен предишната вечер. Слабините ми потръпнаха, но не силно, от топлия и влажен полъх на живачни и серни изпарения.

Чаках Ребиса, двуполовото дете, философската сол, Венеца на Труда в окончателния му препис на чисто.

Струваше ми се, че знам всичко. Може би в ума ми изплува прочетеното от последните месеци, а може би Лоренца ми предаваше своята мъдрост посредством докосването на ръката си и аз чувствувах леко запотената й длан.

И се улавях, че шепна древни имена, имена, които безспорно, знаех го, философите бяха дали на Белотата, но с които аз зовях с трепет Лоренца: Бяла мед, Белоснежен агнец, Айбатест, Алборах, Светена вода, Пречистен живак, Орпимент, Азох, Борах, Камбар, Каспа, Церуза, Восък, Хая, Комерисон, Електрум, Ефрат, Ева, Фада, Фавоний, Основа на изкуството, Живиниски драгоценен камък, Диамант, Зибах, Зива, Було, Нарцис, Лилия, Хермафродит, Хе, Хипостаза, Хиле, Девиче мляко, Единичен камък, Пълнолуние, Майка, Живо масло, Фасул, Белтък, Флегма, Точка, Корен, Сол на земята, Тевос, Тинкар, Пара, Вечерница, Вятър, Вещица, Фараоново стъкло, Детска пикоч, Ястреб, Плацента, Менструална течност, Роб беглец, Лява ръка, Сперма на металите, Дух, Блато, Сок, Сярна мас…

 

 

Сред катраненочерния мрак, вече изсивял, се очертаваше хоризонт от скали и изсъхнали дървета, зад който залязваше черно слънце. После блесна ослепителна светлина и се появиха искрящи образи, които се отразяваха по хиляди повърхности като в калейдоскоп. Ароматните вълни бяха станали църковни, литургични, от тях ме заболя глава, почувствувах тежест в областта на челото и съгледах великолепна зала, украсена със златисти гоблени, сякаш някакво сватбено пиршество с царствен жених и невеста в бяло. Освен тях на тържеството присъствуваха белобрад цар и царица на тронове, а до тях — воин и един друг тъмнокож владетел. Пред царя, върху малък жертвеник, бяха поставени книга, подвързана с черно кадифе, и свещник от слонова кост със свещ. До свещника виждах въртящ се глобус и часовник, на чийто връх бе закрепено кристално фонтанче, от което бликаше кървавочервена течност. Над фонтанчето се белееше череп, а от лявата му очна кухина изпълзя змия…

Лоренца ми дъхаше думи в ухото. Но не чувах гласа й.

 

 

Змията се олюляваше в ритъма на тъжна и бавна музика. Старите царе сега бяха облечени в черно и пред тях бяха поставени шест покрити ковчега. Чуха се звуци на тромбон и се появи мъж с черна качулка. Отначало екзекуцията се разви в ритуален стил, сякаш в забавен каданс, и царят я приемаше, свел покорно глава с печално облекчение. След това този с качулката замахна с брадвата си, сякаш блестящо махало описа дъга, и острието на брадвата се умножи от хилядите отразяващи повърхности и във всяка фасетка на калейдоскопа се търкулнаха хиляди отсечени глави и оттук нататък образите се заредиха тъй бързо, че не успявах да следя развитието на нещата. Мисля, че постепенно всички действуващи лица, включително тъмнокожият владетел, бяха обезглавени и положени в ковчезите, после залата се превърна в морски или езерен бряг, към който се приближиха шест осветени ладии, ковчезите бяха пренесени в тях и ладиите се отдалечиха по гладката вода, изчезвайки в нощта. Докато се извършваше всичко това, смолните аромати бяха станали осезаеми, преминавайки в гъсти изпарения. По едно време се уплаших, че съм сред осъдените, и чувах наоколо ми да мърморят: „Венчавката, венчавката…“

Бях загубил контакта си с Лоренца и се обърнах, за да я потърся сред сенките.

Залата вече се беше преобразила в крипта или в разкошна гробница, чийто свод бе осветен от невероятно голям рубин. От всички ъгли на криптата към центъра й се приближаваха жени, облечени в одежди на девственици, и наобиколиха един двуетажен мангал във форма на замък с каменна основа, портал и две странични кули, от които излизаха две реторти, съединяващи се в яйцевиден съсъд, а една трета кула, в средата, завършваше с малък водоскок. На първия етаж на замъчето се виждаха труповете на обезглавените. Една от жените донесе ковчеже, от което измъкна валчест предмет, сложи го в пещта на централната кула и от водоскока на върха й бликна течност. Успях да разпозная предмета: беше главата на мавъра, която сега гореше като цепеница и караше течността от водоскока да ври. Изпарения, облаци, бълбукане…

Почувствувах ръката на Лоренца върху тила си. Галеше ме крадешком, както я бях видял да гали Якопо в колата. Жената донесе златно кълбо, отвори едно кранче в пещта на основата и напълни кълбото с гъста червена течност. След това кълбото се разпука и в него, на мястото на червената течност, се появи огромно красиво яйце, бяло като сняг. Жените го взеха и го поставиха на пода върху купчина жълт пясък. Яйцето се разтвори и от него изскочи пиле, още безформено и окървавено. Но попило кръвта на обезглавените, то започна бързо да расте пред очите ни, като ставаше все по-красиво и блестящо.

Сега жените отрязаха главата на пилето и се заеха да го превърнат в пепел върху малък жертвеник. Някои месеха пепелта, пълнеха с тестото две форми и ги слагаха да се пекат в една от пещите, като духаха с тръби, за да разпалят огъня. Накрая отвориха формите и от тях излязоха две бледи и изящни, почти прозирни фигурки — момченце и момиченце, високи най-много пет педи, меки и пухкави като живи същества, но още със стъклени очи. Поставиха ги върху възглавници и един старец им капна в устата няколко капки кръв…

Появиха се други жени с позлатени тромпети, украсени със зелени сплетени клонки. Те поднесоха един от тях на стареца, който го приближи до устните на двете същества, все още застинали в растителната отпуснатост и сладкия животински сън, и започна да вдъхва души в телата им… Залата се изпълни със светлина, светлината премина първо в полумрак, след това в пълна тъмнина, прорязвана от оранжеви светкавици, после всичко се обля от утринна заря, разнесоха се високи и тържествени тръбни звуци и залата засия от неописуемо ярки рубинени лъчи. В този миг загубих отново Лоренца и осъзнах, че никога повече няма да я срещна.

Всичко бе залято от огненочервени вълни, които бавно затихнаха във виолетово, и екранът угасна. Главоболието ми беше станало нетърпимо.

— Mysterium magnum[243] — каза до мен Алие и гласът му беше силен и спокоен. — Възраждането на новия човек чрез смъртта и страданието. Добро изпълнение, трябва да си призная, макар че вкусът към алегорията се е отразил върху точността на етапите. Това, което видяхте, беше, разбира се, представление, но говореше за определено Нещо. А нашият домакин твърди, че е създал това Нещо. Елате да видим извършеното чудо.

Бележки

[242] „Annalium Hirsaugensium“ (лат.)

[243] Mysterium Magnum (лат.) — Великото тайнство.