Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

56

И започна да свири с един великолепен тромпет, и то така силно, че цялата планина отекна.

(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“ / Johann Valentin Andreae, Die Chymische Hochzeit des Christian Rosencreutz, Strassburg, Zetzner, 1616, 1, p. 4)

Бяхме стигнали до чудесата на хидравличните проводници. На една гравюра от шестнадесети век, взета от „Spiritalia“[230] на Херон, се виждаше нещо като олтар, над който беше поставен автомат, задвижван с парен механизъм, който свиреше с тромпет.

Върнах Белбо към спомените му:

— А каква е била историята за този дон Тичо или там както му беше името, който ви е учил да свирите на тромпет?

— Дон Тико. Така и не разбрах дали е било прякор или истинското му име. Оттогава не съм ходил в пансионата. Съвсем случайно попаднах там: литургията, вероучението, игрите и ако спечелиш, получаваш картинка на Доменико Савио Блажени[231], онова момче с измачкани панталони от грубо платно, което представят по статуите винаги закачено за расото на дон Боско[232], с очи, вдигнати към небето, за да не чува другарчетата си, които говорят нецензурни приказки. Открих, че дон Тико е организирал оркестър само от деца между десет и четиринадесет години. Най-малките свиреха на кларинети, октави, сопран-саксофони, а по-големите свиреха на басовете или удряха барабана. Всички имаха униформи, кафеникави ризи, сини панталонки и беретка с козирка. Истинска мечта. И аз пожелах да бъда като тях. Дон Тико каза, че ще му трябва един генис. — Погледна ни с превъзходство и обясни:

— На оркестрантски жаргон генис означава нещо като малък тромбон, който всъщност се нарича контраалтова флигорна в ми бемол. Това е най-глупавият инструмент в целия оркестър. Прави умпа-умпа-умпа-умпап на ауфтакт, а след парапапа-па-па-па-пааа минава в ритъм и прави па-па-па-па-па… Но човек се научава лесно, той е от семейството на медните инструменти като тромпета и устройството му не се различава много от тяхното. Тромпетът изисква по-голям дъх и добра постановка — нали знаете, един вид кръгъл мазол, който се образува на устните, като на Армстронг. Ако имаш добра постановка, пестиш дъх и звукът излиза чист, ясен, без да се усеща вдишването; от друга страна — внимание, не бива да се издуват бузите, това става само във въображението и в карикатурите.

— А тромпетът?

— На тромпет се учих сам, през летните следобеди, когато в централния салон нямаше никой, и се скривах на сцената на малкия театър… Но се учех да свиря на тромпет по еротични причини. Виждате ли онази виличка там, на около километър от пансионата? Там живееше Чечилия, дъщерята на една благодетелка салезианка. Затова всеки път, когато оркестърът свиреше, по празниците след процесията в двора на пансионата или по-често в салона, преди представлението на драмсъстава, Чечилия с майка си винаги сядаше на почетните места на първия ред, близо до църковния настоятел. В такива случаи оркестърът откриваше концерта с един марш, който се казваше „Buon principio“[233], и първи засвирваха тромпетите, тромпетите в си бемол, златни и сребърни, идеално лъснати за случая. Тромпетистите ставаха прави и свиреха соло. После сядаха и гръмваше оркестърът. Единственият начин да бъда забелязан от Чечилия беше да свиря на тромпет.

— А друг начин нямаше ли? — запита Лоренца разнежена.

— Не, нямаше. Първо аз бях на тринадесет години, а тя — на тринадесет и половина. Едно момиче на тринадесет и половина е вече жена, докато момчето е пикльо. И после, обичаше контраалтовия саксофонист, един Папи, отвратителен и проскубан, поне така ми се струваше, и гледаше само него как блее хленчаво, защото саксофонът, ако не е в ръцете на Орнет Коулман и свири в оркестър, особено ако на него свири отвратителният Папи, е (както ми се струваше тогава) овчи и циничен инструмент, с глас, как да го кажа, като на манекенка, която се е пропила и се опитва да привлече клиенти…

— Откъде знаеш как изглеждат манекенките, когато искат да привлекат клиент?

— Както и да е, Чечилия дори не подозираше, че съществувам. Разбира се, когато се катерех вечер по хълма, за да отида за мляко в една ферма горе, си измислях фантастични истории: как тя е отвлечена от Черните Бригади и аз се притичвам на помощ, за да я спася, а куршумите свистят край ушите ми и правят чак-чак-чак в стърнищата зад мен, и как й разкривам това, което тя не би могла да знае — че под лъжлива външност аз всъщност ръководя съпротивата из цялата област Монферато, а тя пък ми признава, че винаги е разчитала на мен, и в този момент се засрамвах, защото усещах как по жилите ми потича мед — кълна ви се, не се възбуждах, беше нещо по-силно, по-ужасно и велико, и когато се прибирах вкъщи, отивах да се изповядам… Мисля, че грехът, любовта и славата са в това да се спуснеш с навързани чаршафи от прозореца на Вила Тристе[234], когато тя се е хванала за шията ти, висейки във въздуха, и ти шепне, че винаги си е мечтала за теб. Останалото е само секс, съвкупяване, продължаване на безсрамното семе. Но както и да е, ако бях преминал на тромпет, Чечилия нямаше да може да ме игнорира, аз, гордо изправен, сияен, а нещастният саксофонист, седнал на стола. Тромпетът е боек, ангелски, апокалиптичен, триумфален, вдига на крак, докато саксофонът свири на напомадените с брилянтин ергени от покрайнините, за да танцуват, притиснати до своите потни момичета. Затова упорито се упражнявах на тромпета, като луд, докато не реших да се явя пред дон Тико да ме прослуша, и бях като Оскар Левант, когато се явява за първи път в Бродуей заедно с Джийн Кели. Дон Тико ми каза: „Ставаш за тромпетист, но…“

— Направо драматично — обади се Лоренца. — Разказвай, не ни карай да затаяваме дъх.

— Но трябваше да намеря някой, който да ме замести на гениса. Ти се оправяй, каза ми дон Тико. И аз се оправих. Трябва да знаете, деца, че по това време в Х. живееха двама бедняци, мои съученици, макар че бяха с две години по-големи, и това може да ви говори недвусмислено за възприемателните им възможности. Та тези двама юнаци се наричаха Анибале Канталамеса и Пио Бо[235]. Едно: исторически вярно.

— Какво, какво? — запита Лоренца.

Обяснението дадох аз:

— Когато Емилио Салгари разказва истинска случка (или поне случка, която смята за истинска), например, че Седящият Бик изяжда сърцето на генерал Къстър, в края на разказа слага бележка под линия: 1. Исторически вярно.

— Точно така. И исторически вярно е, че Анибале Канталамеса и Пио Бо се наричаха така, но това не беше най-лошото. Бяха безделници, крадци на комикси от будките за вестници, свиваха гилзи от най-хубавите колекции и оставяха хляба и салама върху книгата за приключения по небе и по суша, която ти току-що си им дал на заем и която си получил като подарък за Коледа. Канталамеса разправяше, че е комунист, Бо — че е фашист, но и двамата бяха готови да се продадат на противника за една прашка, разказваха вицове на сексуална тематика с неясни анатомични подробности и вдигаха на ура всеки, който беше онанирал предната вечер. Бяха момчета, готови на всичко, защо не и да свирят? Така реших да ги съблазня. Възхвалявах пред тях униформата на оркестрантите, водех ги на концертите, загатвах им за любовни авантюри с Дъщерите на Мария… Паднаха в клопката. Започнах да ходя всеки ден в салона, носейки дълга пръчка, каквито бях виждал по илюстрациите в книгите за мисионерите, и ги чуках с нея по пръстите, когато бъркаха нотите — генисът има само три клавиша, трябва да си движиш показалеца, средния и безименния, всичко останало е въпрос на техника, както вече казах. Няма повече да ви отегчавам, малки мои слушатели — така дойде денят, когато можех вече да представя на дон Тико двама генисисти, не бих казал съвършени, но поне за първата репетиция, подготвяна в продължение на множество безсънни следобеди, приемливи. Дон Тико ги прослуша, облече ги в униформа и ме прехвърли на тромпета. И седмица по-късно, на празника на Мария Подкрепителка, на откриването на театралния сезон с „Малкия парижанин“, пред спуснатата завеса и под погледите на властите, аз застанах прав и изсвирих началото на „Добрият Княз“.

— О, каква прелест — възкликна Лоренца, изписвайки демонстративно на лицето си нежна ревност. — А Чечилия?

— Нямаше я. Може би беше болна, знам ли? Но я нямаше. — Белбо обиколи с поглед присъствуващите, защото в този момент се чувствуваше като актьор или поне като трубадур. Измери паузата и едва след това продължи:

— Два дни по-късно дон Тико изпрати да ме повикат и ми обясни, че Анибале Канталамеса и Пио Бо са провалили вечерта. Не свирели в такт, разсейвали се в паузите, закачали се, не се включвали, когато трябва. „Генисът, каза ми дон Тико, е гръбнакът на оркестъра, неговата ритмична същност, душата му. Оркестърът е като стадо, инструментите са овцете, учителят е овчарят, но генисът е вярното и бдително куче, което води стадото. Учителят следи преди всичко гениса; ако генисът го следва, и овцете ще го следват. Миличък Якопо, принуден съм да поискам от теб голяма жертва, но трябва да се върнеш на гениса заедно с тия двамата. Ти имаш чувство за ритъм, трябваш ми, за да водиш стадото. Обещавам ти, че веднага щом станат самостоятелни, ще те сложа на тромпета.“ Дължах всичко на дон Тико. Съгласих се. И на следващия празник тромпетистите пак се изправиха и изсвириха началото на „Добрият Княз“ пред Чечилия, която отново седеше на първия ред. А аз бях скрит в тъмнината, генисист сред генисистите. Що се отнася до двамата разбойници, те така и не станаха самостоятелни. Повече не се върнах на тромпета. Войната свърши, заминахме за града, изоставих медните инструменти и повече нито чух, нито видях Чечилия.

— Бедничкият ми — прегърна го Лоренца. — Но ти оставам аз.

— Мислех, че предпочиташ саксофонистите — отвърна Белбо. След това изви главата си към ръката й, поставена на рамото му, и я целуна. После отново стана сериозен. — Сега на работа. Трябва да създадем една история на бъдещето, а не хроника на изгубеното време.

Вечерта се вдигна голям празник по случай отменянето на антиалкохолната възбрана. Якопо сякаш бе забравил елегичните си настроения и подхвана надпревара с Диоталеви. Измисляха абсурдни машини, за да откриват на всяка крачка, че такива вече са били изобретени. В полунощ, след напрегнатия ден, всички решихме, че е време да експериментираме какво означава да се спи на хълмовете.

Легнах си в старинната стая, с чаршафи, които бяха дори по-влажни, отколкото следобеда. Якопо беше настоял отрано да сложим „отеца“, онова съоръжение от извита тел, което повдига завивките и върху което се слага котлон с жарава — вероятно искаше да вкусим всички прелести на живота във вилата. Но когато влагата е проникнала дълбоко, „отецът“ само я извлича на повърхността, чувствува се приятна топлина, но платното е направо мокро. Какво да се прави! Запалих една лампа с абажур, от тези, дето са с ресни и в които еднодневките махат с крилца, преди да умрат, както казва поетът. И се помъчих да се приспя с четене на вестник.

Но в продължение на един или два часа чувах стъпки в коридора, отваряне и затваряне на врати, а последният звук, който стигна до мен, беше рязко затръшване на врата. Лоренца Пелегрини поставяше на изпитание нервите на Белбо.

Вече се унасях, когато чух, че някой драска по моята врата. Не се разбираше дали е животно (но не бях видял нито котки, нито кучета) и добих чувството, че е по-скоро нещо като покана, настояване, примамка. Може би Лоренца го правеше, защото знаеше, че Белбо я наблюдава. А може би не. До този момент бях смятал Лоренца за собственост на Белбо, поне по отношение на мен, а и откакто живеех с Лия, бях станал нечувствителен към други прелести. Хитрите погледи, често съучастнически, които Лоренца понякога ми отправяше в редакцията или в бара, когато се подиграваше на Белбо и търсеше съюзник или свидетел, бяха част, или поне така си мислех, от една обща игра, и освен това Лоренца Пелегрини имаше способността да гледа всекиго така, сякаш искаше да провери неговите любовни способности, но по странен начин, като че ли му казваше: „Обичам те, но за да ти докажа, че се страхуваш…“ Онази нощ, когато чух това драскане с нокти по лакираната врата, изпитах ново усещане: осъзнах, че желая Лоренца.

Пъхнах глава под възглавницата и се замислих за Лия. Искам да й направя дете, казах си. И веднага щом започне да разбира, ще го науча да свири на тромпет.

Бележки

[230] „Spiritalia“ — „Духови инструменти“.

[231] Доменико Савио Блажени — така в Италия наричат кастилския свети Доминго (свети Доминик), създател на Ордена, който по-късно е наречен „Доминикански“.

[232] Дон Боско — Свети Джовани Боско, последовател на свети Франсоа дьо Сал, създал през XIX в. Салезианското общество за възпитание на децата.

[233] „Buon principio“ — двояко тълкуване: „Добрият княз“, но и „Добрият принцип (почин)“. — Бел. NomaD.

[234] Вила Тристе — по време на фашизма в римската Вила Тристе есесовците изтезавали заловените партизани.

[235] Анибале Канталамеса и Пио Бо — имената на тези деца-разбойници звучат твърде помпозно: Анибале е италианското произношение на Ханибал, Канталамеса в превод означава „който чете литургия“, а Пио (Пий) е име на неколцина папи.