Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. — Корекция
  2. — Сканиране на още картинки от NomaD
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

VIII. Од

112

За нашите Церемонии и Ритуали имаме две дълги и красиви Галерии в Храма на Розенкройцерите. В едната излагаме модели и образци на всички най-редки и съвършени изобретения, а в другата сме издигнали Статуите на Великите Изобретатели.

(Джон Хейдън, „Справочник на Английските Физици, или Свещеният Пътеводител“, Лондон, „Ферис“ / John Heydon. The English Physitians Guide: Or A Holy Guide, London, Ferns, 1662, Предговор)

Вече от доста време се намирах в Перископа. Трябва да е било десет или десет и половина. Ако нещо щеше да се случи, то щеше да се случи в църковния кораб, при Махалото. И следователно трябваше да побързам да сляза, за да си намеря скривалище и добра гледна точка. Ако пристигнех късно, след като са влезли (откъде?), Те щяха да ме открият.

Да сляза. Да се разтъпча… От няколко часа исках само това, но когато имаше вече възможност, когато беше разумно да го направя, се чувствувах парализиран. Трябваше да прекося залите в тъмното, като използувам пестеливо фенерчето. Оскъдна нощна светлина проникваше през големите прозорци. Бях си представял Музея като призрачно място под лунните лъчи, но се бях излъгал. Стъклените шкафове излъчваха неясни отражения от светлината на прозорците. Ако не се движех внимателно, можех да се блъсна в нещо и да се строполя на земята сред трясък на счупени кристали и железа. От време на време палех фенерчето. Чувствувах се като в „Крейзи Хорс“[417], понякога случаен лъч ми разкриваше някоя голота, но не от плът, а от винтове, зъбци, болтове.

Ами ако изведнъж осветях някое живо същество, нечие лице, изпратено от Властелините, което повтаря огледално моето придвижване? Кой щеше да извика пръв? Целият бях в слух. За кой дявол? Аз не вдигах шум, вървях на пръсти. Следователно и той.

Следобеда бях изследвал внимателно разположението на залите и бях убеден, че и в тъмнината ще намеря стълбището. Вместо това блуждаех почти опипом, загубил ориентация.

Може би минавах през някоя зала за втори път, имах чувството, че никога няма да се измъкна, а може би тъкмо в това безсмислено лутане между машините се състоеше ритуалът.

В действителност не желаех да сляза, всъщност исках да отложа срещата.

Бях излязъл от Перископа след дълга и безмилостна преоценка на собствената си съвест, в продължение на часове бях анализирал нашата грешка от последните години, опитвайки се да си дам сметка защо без никаква основателна причина се намирах тук, търсейки Белбо, който бе попаднал на това място по още по-неоснователни причини. Но щом прекрачих прага на Перископа, всичко се промени. Докато се придвижвах, мислех с глава, която сякаш не беше моята. Бях се превърнал в Белбо. И също като Белбо, вече в края на неговото дълго пътуване към озарението, знаех, че всеки земен предмет, дори най-нищожният, трябва да се чете като символ на нещо друго. А нищо друго не беше по-реално от Плана. О, аз бях хитър, достатъчен ми беше един проблясък, един поглед в осветено от лъч пространство, за да разбера всичко. Нямаше да позволя да ме излъжат.

 

 

… Двигателят на Фроман: отвесна конструкция с ромбоидна основа, ограждаща като анатомичен модел от восък, който изважда на показ изкуствените си ребра, поредица от бобини, батерии и знам ли там, клапи, прекъсвачи, както ги наричат в учебниците, задвижвани от един трансмисионен ремък, свързан с пиньон посредством зъбчато колело… За какво ли е служел? Отговор: за да измерва подземните токове, естествено.

Акумулатори. Какво ли са акумулирали? Много близко до ума беше, че Тридесет и шестимата Невидими, упорити и тайнствени пазители на тайната, нощем чукат на клавиатурата си, пишейки позивните, за да изтръгнат един звук, една искра, сигнала, и напрегнато следят диалога между противоположните страни, между бездната и повърхността, между Мачу Пикчу и Авалон, пиу, пиу, пиу, тук Памерсиел, тук Памерсиел, засякох трептенето, тока Му 36, който брамините почитат като блед дъх на Бог, сега включвам колектора, микромакрокосмическата верига е затворена, трептят под земната кора всички корени на мандрагората, чуй Песента на Вселенската Симпатия. Минавам на приемане.

Боже Господи, войски проливат кървища по полята на Европа, папи анатемосват, императори хемофилици се срещат в ловната хижа на Палатинските Градини, за да изработят прикритие, пищен параван за действията на онези, които в Соломоновия храм се вслушвали в едва доловимите команди на Umbilicus Mundi[418].

И Те бяха тук, за да пускат в действие тези псевдотермични хексатетраграматични електрокапилатори, така би се изразил Гарамонд, нали? — и от време на време някой ще изобрети, знам ли там, някаква ваксина или пък лампичка, за да оправдае чудесното приключение на металите, макар че целта е съвсем друга, ето ги тук, посред нощ, всички събрани и движат прозрачното колело на електростатичната машина на Дюкрете[419], а зад нея — две вибриращи топчета накрая на дъговидни пластинки (може би тогава са се допирали и са сипели искри, Франкенщайн се е надявал по този начин да вдъхне живот на своя Голем, но не, очакваният сигнал: на работа, мой ум, я гледай старият му кърт как бърже ровел![420]

… Ето тази шевна машина (какво друго би могло да бъде, ако не една от онези най-модерни шевни машини, рекламирани навремето с гравюри, заедно с хапчетата за увеличаване на бюста или с огромния орел, който прелита над планините, сграбчил в ноктите си чудодейното подмладяващо питие, Робур Конкистадора, Р.К.), само че ако се пусне в действие, завърта едно колело, колелото задвижва пръстен, а пръстенът… За какво служи пръстенът, какво слуша той? Табелката обясняваше: „Индукционните токове на земното поле“. Най-безсрамно, децата могат да го прочетат при следобедните си групови посещения на Музея, дотолкова човечеството е вярвало, че върви в друга посока, всичко е могло да бъде опитано, да бъде проведен върховният експеримент, представен като принос в механиката. Властелините на Света са ни мамили в продължение на векове. Били сме заблудени, излъгани, прелъстени от Заговора и сме писали химни в прослава на локомотива.

Обикалях сред тези чудеса. Виждах се дребен, миниатюрен, смаян пътешественик по улиците на един механичен град, настръхнал от метални небостъргачи. Цилиндри, акумулатори, лайденски стъкленици, струпани една върху друга, малка двадесетсантиметрова въртележка, tourniquet electrique a attraction et repulsion[421]. Талисман за стимулиране на симпатичните токове. Collonade etincelante formee de neuf tubes[422] (или гилотина?), а може би пък печатарска преса с някакви висящи куки, окачени на оборски вериги. Преса, която би могла да служи за мачкане на ръце или глави. До нея — стъклен звънец, скачен с двуцилиндрова пневматична помпа, след това нещо като аламбик, под него — купа, а вдясно — медно кълбо. Сен-Жермен е забърквал там своите оцветители за Хесенския ландграф.

Поставка за лули с множество малки пясъчни часовничета с удължени шийки като жени на Модиляни, съдържащи неизвестно вещество, наредени в две редици по десет; горните им балончета обаче са на различни височини, подобни на малки монголфиери, които се готвят да излетят, но са задържани към земята от тежки гюллета. Апарат за производство на Ребиса, пред очите на всички!

Отделът за предмети от стъкло. Явно съм се върнал обратно. Зелени бутилки, някакъв домакин садист ме черпи с чиста отрова. Железни калъпи за отливане на бутилки — отварят и затварят своите челюсти, ами ако някой вместо бутилка си пъхне ръката? Щрак, както сигурно са действували онези огромни клещи, онези ножици, скалпелите с извит връх, способни да проникват в аналния пръстен, в ушите, в матката и да изтръгнат още свежия зародиш, за да бъде счукан с мед и пипер и да утоли глада на Астарта… В залата, която прекосявах в момента, се намираха големи стъклени витрини, виждах копчета за задвижване на стоманени свредели, които навярно са се приближавали безмилостно към окото на жертвата като махалото в кладенеца от разказа[423]. Всичко сякаш беше някаква карикатура, подобна на Голдберговите ненужни машини, на менгеметата за изтезание, в които жестокият Пит измъчва Мики Маус. Ето engrenage exterieur a trois pignons[424], тържество на ренесансовата механика, свързано с имената на Бранка, Рамели, Дзонка, познавам ги тези сцепления от илюстрациите за чудесното приключение на металите, но тук бяха поставени в по-ранни времена, през миналия вече, вече готови да притискат и мачкат бунтарите след завладяването на света. Тамплиерите бяха научили от хашшашиините как да затворят устата на Нофо Деи в деня, когато щяха да го заловят, пречупеният кръст на Фон Зеботендорф щеше да усуче по посока на слънцето сгърчените крайници на всеки, опълчил се срещу Властелините на Света. Всичко беше готово и очакваше само знака, пред очите на всички! Планът беше явен, но никой не можеше да го открие, скърцащите челюсти щяха да запеят своя тържествуващ химн, велика оргия на злобни захапки, вкопчващи се една в друга с безжалостно щракане, сякаш всичките им зъби едновременно се къртят и сипят по пода.

Накрая попаднах пред предавателя с издухване на искри, проектиран за Айфеловата кула, за излъчване на устни сигнали между Франция, Тунис и Русия (Тамплиери от Провенс, павликяни и Кръвници от Фес — Фес наистина не е в Тунис и Кръвниците са живели в Персия, но какво от това, не бива да навлизаме в такива неуловими тънкости, след като са тръгнали по следите на Времето на Неуловимото), вече бях виждал тази огромна машина, по-висока от човешки ръст, със стени, целите надупчени от нещо като люкове за проветрение; кой иска да ме излъже, че е радиоапарат? Ами да, познах го, дори същия следобед бях минал покрай него: сградата на Центъра „Бобур“!

Пред очите на всички. И наистина, за какво ли е служило това гигантско кутиище в центъра на Лутеция (Лутеция, люкът на тинестото подземно море), там, където навремето е бил Търбухът на Париж, с онези хоботи за ловене на въздушните течения, с онази луда плетеница от тръби, канали, онова Дионисиево ухо, разтворено към външната празнота, за да излъчва звуци, послания, сигнали, чак до центъра на земното кълбо и да ги върне, изригвайки информация от ада? Отначало Музея, като лаборатория, после Кулата като сонда и накрая „Бобур“ като вселенски приемник и предавател. Може би са изградили онази огромна вендуза, за да угодят на четиримата рошави и мръсни студенти, които отиваха да чуят последната плоча с едно японско приспособление за слушане? Пред очите на всички. „Бобур“ като вход към подземното царство на Агарта, паметника на Equites Synarchici Resurgentes. А другите, двата, трите, четирите милиарда Други, не го знаят или полагат усилия да не го узнаят. Глупци и илицисти[425]. А Пневматиците — неотклонно към целта, в продължение на шест века.

 

 

И изведнъж се озовах пред голямото стълбище. Спуснах се по него, все по-предпазлив. Наближаваше полунощ. Трябваше да се скрия в моята наблюдателница, преди да са дошли Те.

Мисля, че беше единадесет или малко по-рано. Бях прекосил залата „Лавоазие“, без да паля фенерчето, по спомени от следобеда, и поех по коридора с модели на локомотиви.

В църквата вече имаше хора. Виждах движещи се и трепкащи светлини. Чувах тропот и стържене на тътрени и местени предмети.

Угасих фенерчето. Дали щях да стигна навреме до войнишката будка? Прокрадвах се край витрините с влакчета и скоро се приближих до статуята на Грам в трансепта. Издигаше се върху дървен пиедестал във форма на куб (кубичният камък на Езод!), сякаш за да наблюдава входа към църковния хор. Спомних си, че моята Статуя на Свободата се намираше някъде непосредствено зад гърба му.

Предната стена на пиедестала беше спусната надолу, тъй че образуваше нещо като стъпало, на което се излизаше от един тунел. И наистина от тунела излезе човек, носещ фенер, вероятно газен, с оцветено стъкло, който осветяваше лицето му с червеникави отблясъци. Сврях се в един ъгъл и той не ме забеляза. Друг човек, идващ откъм хора, се запъти към него. „Vite, каза му, бързо, след един час пристигат.“

Значи тези бяха първите, които трябваше да подготвят всичко за ритуала. Ако не бяха много, още имах възможност да ги заблудя и да стигна до статуята на Свободата. Преди Те да пристигнат, кой знае колко щяха да бъдат и откъде щяха да дойдат, явно по същия път. Дълго се спотаявах, следейки светлинките в църквата, периодичното им редуване, моментите на усилване и утихване. Пресмятах на какво разстояние са от Статуята и колко време тя можеше да остане в тъмнина. В един момент рискувах и се плъзнах към лявата страна на Грам, с мъка се притисках към стената, стягах коремните си мускули. За щастие бях слаб като клечка. Лия… Спуснах се и се хвърлих в караулката.

За да не ме усетят, се отпуснах на пода, принуден да остана свит едва ли не като зародиш. Сърцето ми ускорено биеше, зъбите ми тракаха.

Трябваше да се отпусна. Започнах да поемам ритмично въздух през носа, като вдишвах все по-дълбоко и по-дълбоко. Мисля, че когато човек е инквизиран, по този начин решава да загуби съзнание, за да се освободи от болката. Но всъщност почувствувах как бавно-бавно потъвам в прегръдката на Подземния Свят.

Бележки

[417] „Крейзи Хорс“ — скъп нощен локал със стриптийз в Париж.

[418] Umbilicus Mundi (лат.) — пъпът на света.

[419] Йожен Дюкрете (1844–1915) — френски учен и индустриалец, изработил първия френски радиопредавател, изобретател на радиотелефонията и на безжичния подземен телефон.

[420] … на работа, мой ум… — комбиниран цитат от две действия на „Хамлет“.

[421] tourniquet electrique a attraction et repulsion (фр.) — електромагнитен турникет. — Бел. NomaD.

[422] Collonade etincelante formee de neuf tubes (фр.) — Светообразуваща колонада от девет тръби. — Бел. NomaD.

[423] … като махалото в кладенеца… — става дума за разказа „Кладенецът и махалото“ на Едгар Алън По.

[424] … engrenage exterieur a trois pignons… (фр.) — … външното сцепление с три пиньона… — Бел. NomaD.

[425] Илицисти — в гностическата метафизика философите, привърженици на материалното обяснение на света, които се противопоставяли на пневматиците, защитаващи духовното начало.