Умберто Еко
Махалото на Фуко (22)

22

Рицарите на свещения Граал не желаеха да им се задават повече въпроси.

(Волфрам фон Ешенбах, „Парсифал“, XVI, с. 819)^[1]

Белбо говори кратко: повтори онова, което вече му беше казал по телефона, като добави само някои несъществени подробности: полковникът бил разказал несъстоятелна история, че открил следите на съкровище в някакви документи, намерени във Франция, но не казал нищо по-конкретно. Явно мислел, че е притежател на опасна тайна, и искал рано или късно да я направи достояние на всички, за да не бъде единственият посветен в нея. Намекнал, че други преди него, след като разкривали тайната, изчезвали по загадъчен начин. Щял да покаже документите само ако потвърдим, че ще сключим договор с него, но Белбо не можел да предложи договор, преди да види за какво става дума, и се били разделили без конкретно уговорка. Полковникът споменал за срещата си с Ракоски, като казал, че е директор на „Кайе дю Мистер“. Искал той да му напише предговора. Изглежда, Ракоски го посъветвал да изчака с публикуването. Полковникът не му бил казал, че ще ходи в „Гарамонд“. Това било всичко.

— Добре — каза Де Анджелис. — А какво впечатление ви направи?

— Стори ми се екзалтиран и намекна за миналото си, как да кажа, с носталгия, особено за участието си в Чуждестранния легион.

— Казал ви е истината, макар и не цялата. В известен смисъл вече го държахме под око, но не твърде отблизо. Случаи като този колкото щете. Толкова работа имаме… И така, Арденти дори не е истинското му име, но има редовен френски паспорт. От няколко години се появил в Италия и е бил идентифициран като някой си капитан Акроведжи, осъден задочно на смърт през 1945 година. Сътрудник на СС при изпращането на хора в Дахау. И във Франция са следили отблизо движенията му — срещу него било заведено дело за измама и се е отървал на косъм. Предполага се, подчертавам, предполага се, че миналата година същото лице, но под името Фасоти, е дадено под съд от един дребен индустриалец от Пескиера на име Баромео. Фасоти го бил убедил, че в езерото Комо още се намира съкровището на Донго^[125], че бил узнал точното място и че били нужни само десетина милиона за двама леководолази и една моторна лодка. След като прибрал парите, изчезнал. Сега вие затвърждавате убеждението ми, че е имал мания за съкровища.

— А онзи Ракоски? — запита Белбо.

— Вече проверихме. В „Принчипе е Савоя“ бил отседнал един Ракоски, Владимир, регистриран с френски паспорт. Неясно описание, почтен на вид господин. Същото описание, което е дал и тукашният портиер. В „Алиталия“ е регистриран тази сутрин за първия полет до Париж. Осведомих Интерпол. Анунциата, има ли отговор от Париж?

— Още не, докторе.

— Това е. И така, полковник Арденти, или там както се казва, пристига в Милано преди четири дни, не знаем какво прави през първите три, но вчера в два часа вероятно се среща с Ракоски в хотела, не му казва, че ще идва при вас, и това ми се струва любопитно. Вечерта се прибира тук, предполагам със същия този Ракоски и още един мъж… И след това всичко се обвива в неяснота. Ако не са го убили, то поне са претършували апартамента му. Какво са търсели? В сакото му, ах да, ако е излязъл, излязъл е по риза, сакото му с паспорта е останало тук, но не мислете, че това опростява нещата, защото старецът твърди, че в леглото е бил със сако, а може да е бил с кабинетна пижама. Боже мой, започва да ми се струва, че се намирам в клетка за луди, та казвам, в сакото освен това имаше много пари, дори прекалено много… Значи са търсили друго. Единствената добра идея ми давате вие. Полковникът е носел някакви документи. Как изглеждаха?

— Бяха в кафява папка — отвърна Белбо.

— Аз мисля, че беше червена — възразих.

— Кафява беше — настоя Белбо, — но може би греша.

— Няма значение червена ли е или кафява, прекъсна ни Де Анджелис, но тук я няма. Вчерашните господа са я отмъкнали. Следователно трябва да се насочим към тази папка. Според мен Арденти съвсем не е искал да публикува книга. Съчетал е няколко данни, за да шантажира Ракоски, и се е опитал да демонстрира контакти с издателства и да ги използува като натиск. Би било в неговия стил. И тук могат да се направят други хипотези. Двамата си тръгват, като го заплашват, Арденти е обзет от паника и избягва през нощта, оставяйки всичко освен папката. При това, кой знае по каква причина, внушава на стареца, че е бил убит. Но заприличва прекалено на криминален роман и не може да обясни хаоса в стаята. От друга страна, ако двамата са го убили и са откраднали папката, защо е трябвало да откраднат и трупа? Ще видим. Извинявайте, но съм принуден да ви поискам отново документите.

На два пъти прелисти студентската ми книжка.

— Студент по философия, а?

— Като мен има много — отвърнах.

— Дори прекалено много. И се занимавате с тези Тамплиери… Ако трябва да науча нещо повече за тия хора, какво трябва да прочета?

Споменах му две книги, популярни, но достатъчно сериозни. Казах му, че ще получи достоверни данни за времето до процеса и че след това има само предположения.

— Разбирам, разбирам — каза. — Сега и Тамплиерите. Само тая групировка не познавах.

В това време се появи полицаят с телефонното съобщение.

— Ето отговора от Париж — докторе.

Де Анджелис мълчаливо го прочете.

— Чудесно. Този Ракоски не го знаят в Париж, но номерът на паспорта му съответствува на един паспорт, откраднат преди две години. Така всичко е ясно. Господин Ракоски не съществува. Казахте, че е директор на някакво списание… Как се наричаше? — Отбеляза си. — Ще проверим, но предполагам, ще се окаже, че списанието не съществува или че е отстъпило правата си другиму. Добре, господа. Благодаря за сътрудничеството, може би ще се наложи да ви обезпокоя и друг път. О, последен въпрос. Намекна ли този Арденти, че е във връзка с някаква политическа групировка?

— Не — отвърна Белбо. — Изглеждаше, сякаш е напуснал политиката заради съкровищата.

— На мен не ми харесват хора като него — добавих. — Но няма да ми дойде наум да ги душа с тел. Освен теоретически.

— Естествено. Твърде опасно е. Не се страхувайте, господин Казобон, не съм от хората, които смятат, че всички студенти са престъпници. Бъдете спокоен. Успех в дипломната ви работа.

— Извинете, а мога ли аз да попитам нещо? Вие от криминалната ли сте или от политическата?

— Основателен въпрос. Моят колега от криминалната беше извикан през нощта. След като в архивите откриха нещо повече за движенията на Арденти, прехвърлиха задачата на мен. Аз съм от политическата. Но просто не знам дали съм подходящият човек. Животът не е толкова прост, колкото изглежда в криминалните романи.

— Така и предполагах — каза Белбо, подавайки му ръка.

Тръгнахме си, но не се чувствувах спокоен. Не заради комисаря, който ми изглеждаше симпатичен, а защото се бях забъркал за първи път в живота си в една твърде заплетена история и освен това бях излъгал. И Белбо заедно с мен.

Разделихме се пред вратата на „Гарамонд“, и двамата притеснени.

— Нищо лошо не сме направили — каза виновно Белбо. — Има ли някакво значение дали комисарят ще знае за Инголф и за катарите, или не? Всичко това бяха измислици. Арденти може да е бил принуден да се скрие по други причини, а не са му липсвали такива. Може Ракоски да е бил от тайните служби на Израел и да е разчиствал стари сметки. А може да го е изпратила някоя голяма риба, която полковникът е разигравал. Или да е бил от Чуждестранния легион и да е отмъщавал за стара вражда. Нищо чудно, ако е бил алжирски наемен убиец. Защо историята с тамплиерското съкровище да не е била само второстепенен епизод от живота на нашия полковник? Добре, разбирам, липсва папката, червена или кафява, няма значение. Хубаво, че не се съгласихте с мен. По този начин стана ясно, че не сме й обърнали голямо внимание…

Аз мълчах, а Белбо не знаеше как да приключи разговора.

— Ще ми кажете, че отново съм избягал. Като на улица Ларга.

— Глупости. Всичко мина добре. Довиждане.

Изпитвах жалост към него, защото се чувствуваше подлец. Аз не, в училище ме бяха научили, че пред полицаите човек лъже. По принцип. Но така е, нечистата съвест отравя приятелството.

От този ден повече не го видях. Аз бях неговото угризение, а той беше моето.

Но тогава се убедих, че да си студент е винаги по-подозрително от това да си висшист. Работих още около година и събрах двеста и петдесет папки върху процеса срещу Тамплиерите. Това бяха години, когато да представиш дипломна работа означаваше, че зачиташ държавните закони, и към такива като мен се отнасяха със снизхождение.

През следващите месеци някои студенти започнаха да стрелят. Периодът на големите шествия на открито вече приключваше.

Липсваха ми идеали. Имах си алиби, защото, обичайки Ампаро, правех любов с Третия свят. Ампаро беше красива, с марксистки убеждения, бразилка, ентусиастка, скептична, имаше стипендия и невероятно смесена кръв. Всичко заедно.

Бях я срещнал на един купон и й бях казал в упор:

— Извинявай, но искам да спя с теб.

— Ти си мръсен патерналист.

— Все едно, че не съм го чул.

— Чул си го. Аз пък съм мръсна феминистка.

Готвеше се да се върне в родината си, а не исках да я загубя. Тъкмо тя ме свърза с един университет в Рио, където търсеха лектор по италиански. Спечелих мястото за две години с възможност за подновяване на договора. И тъй като Италия не ми стигаше, приех.

И освен това смятах, че в Новия свят няма да срещна Тамплиери.

Заблуда, мислех си онази съботна вечер в Перископа. Изкачвайки стъпалата на „Гарамонд“, неусетно бях влязъл в Двореца. Диоталеви казваше: „Бина е дворецът, който Хохма изгражда, разпростирайки се все по-встрани от първоначалната точка. Ако Хохма е изворът, то Бина е реката, която тръгва от него, за да се разклони по-късно в различни ръкави, вливащи се във великото море на последната сефира, а при Бина всички форми са вече предопределени.“